Култура / Брой 2 (2995), Февруари 2023

Още приживе Юлия Огнянова беше легенда. Затова ѝ посвещаваме този наш брой. Заради бунтарската ѝ нетърпимост и онзи вечно млад дух, с който увличаше и актьорите, и публиката, и учениците си.

На нея и другите луди глави от „бургаската четворка“ (Вили Цанков, Леон Даниел, Методи Андонов) дължим онази толкова особена и театрална 1958 г. – време на интелектуално пробуждане, което сякаш компенсира неслучили се в България неща като бурната „унгарска рапсодия“ през 1956 г. Чудото на свободния Бургаски театър продължило само две години (1958–1960 г.), чиято кипяща енергия обаче задълго ще носи със себе си духа на „размразяването“, напук на партийната цензура. Пълен отказ от бутафорния соцреализъм, условни декори, социално ангажирани послания. Хора от цялата страна се стичат в Бургас като на поклонение. Аурата на свободния театър привлича като с магнит поетите (Иван Пейчев, Иван Радоев, Валери Петров, Иван Теофилов), както и художниците (Георги Баев, Иван Кирков, Златка Дъбова). А в центъра на събитията е винаги тя – Юлия, както я наричат познати и непознати. Инакомислеща, неординерна, изнасяща публични лекции върху съвременния театър и опиянена от естетиката на Брехт, дотогава непозната на родната публика. Иван Теофилов я описва тъкмо такава: „Всичко в нея беше внезапно и впечатляващо. Категоричният поглед. Гарвановата коса. Енергичната походка. Ведро излъчващата се зрялост“ („За радостта и езика. Разговори в писма с Георги Господинов“ – книга, която предстои да бъде издадена от Фондация „Комунитас“).

Зад цялото това бунтарство и творческа безкомпромисност се крие една потресаваща биография, с която Юлия Огнянова никога не парадира. Осъдена на смърт през 1944 г., когато е едва на 18 години, заради подривна дейност в армията, жестоко изтезавана в РО-2… Без никога да прояви каквато и да е отмъстителност. Напротив, на свой ред тя бива заклеймена тъкмо от идеолозите на своята партия след 1944 г., обвинявана във „формализъм“ и какви ли още не „идейни грехове“, и най-вече заради свободомислието си.

Може би малцина знаят, че именно нея писателят Георги Марков изобразява като Олга в един от своите „Задочни репортажи“. Тъкмо Юлия Огнянова е онази бивша героиня от комунистическата съпротива и известна режисьорка, която след разгрома на своя театър в продължение на години е била лишена от правото да поставя пиеси. Официална забрана няма, но директорите на театрите са уведомени изрично за това, и то по партийна линия. Затова тя не излиза с дни от дома, навестявана само от най-близките си. „Все едно тя не е живяла, макар че още не е умряла. За нейната собствена партия Олга няма минало и няма бъдеще. Останало е само неподвижното настояще на все още дишащ човек.“

Олга (Юлия) продължава да живее в центъра на София, все едно че пребивава в Сибир. Уж всичко е същото, а е съвсем различно. „Тъмните ѝ очи – пише Георги Марков – са останали все така открити, с може би същите проблясъци на фанатизъм, със същото бавно зреене на въпроси, със старомодната, малко мъжествена сърдечност на някогашните идеалисти… И когато тя се опитваше да припомни реалността на миналото, те ѝ посочваха нуждите на бъдещето. А тя знаеше, че лъжат, знаеше, че това, от което се интересуваха, беше да преживеят някак по-приятно, по-добре, по-дълго.“

Юлия Огнянова оцелява и не преклонява глава. Въпреки всичко. Независимо от отвратителните кампании срещу нея и разгромяващите статии (включително в тогавашния в. „Народна култура“). Спасява я новата ѝ любов – кукленият театър, превърнал се в лаборатория за творческите ѝ експерименти. С тези свои спектакли тя се връща на сцената, успява да прескочи бариерата, дори поставя пиеси зад граница. След 1981 г. поема обучението на едно ново поколение куклени режисьори, променило облика на българския театър малко преди и в десетилетията след 1989 г. На новите „луди глави“, споени като че ли от кредото на Юлия: „Свободата е заразителна. Тя е, която брани таланта от чужди нему посегателства“.