Култура / Брой 2 (2995), Февруари 2023

„Атлантически експрес“, Георги Тенев, художник на корицата Мила Янева-Табакова, издателство „Колибри“, 2022 г.

Синтезът между човека и биомашините; липсата на бъдеще и в същото време предсказуемостта на това бъдеще, което все пак следва логични алгоритми и затова е познаваемо; паметта като абсолютна ценност; изчезването на човешкото и парадоксалността на живота – това са малка част от темите в най-новия роман на Георги Тенев „Атлантически експрес“. Тази антиутопия ни пренася в много фантастични светове, които обаче позволяват още повече прочити, особено през актуалните тревоги на днешния ден.

Но да видим началото – как изглежда този свят, който най-много се доближава до реалността, която познаваме? В неопределено бъдеще нарушеният икономически баланс на Стария континент предизвиква сътресения, в градовете цари хаос и спекула, а ресурсите са изчерпани. Пропастта между Изтока и Запада става още по-голяма и Западът става единствената възможна посока за бягство. Носеха се слухове, че централната власт във Виена е забранила доставянето на нови лекарства на изток или когато препаратите все пак се появяват, те ще са изпразнени от лечебни вещества и вътре ще има само глюкоза и талк. Целта била, според слуховете, да се редуцира населението, за да бъде прекратен напливът на тъжни икономически емигранти, които заливаха центъра.

На фона на това се строи стена с Азия и „се спуска верига през Босфора и Дарданелите“. В същото време водите на Световния океан се покачват и Европа потъва. Един млад репортер, израснал в тези смутни времена, успява да намери място в Атлантическия експрес, който напуска Стария свят по възможно най-крехкия виадукт през океана, който блести като тънка сребърна нишка. На борда му са хора, които все още имат някакви надежди, но не знаят със сигурност има ли път напред.

Не очаква нищо и не се надява. За Радо преселението е просто форма на оцеляване. Да записвам, казва си, това трябва да правя, да записвам.

Така Радо се превръща в човека памет, в същество, което ще бяга от преследвачите си и ще повтаря непрекъснато: „Да помня! Да не забравя! Да премина оттатък!“. Защото в този роман една от най-ценните човешки способности се оказва помненето.

И ако едната перспектива в книгата е на близкото бъдеще, то другата е на далечното, което ни изпраща някъде напред, в момента, в който едно момиче – Ша, капитан на космически кораб на име „Източник“, прекосява неизвестна галактика. Момичето не познава света, от който идва, няма и представа какво предстои, затова наблюдава с почуда, подобно на Алиса, тези светове, в които всичко е възможно. В друго време – сред арктическия пейзаж странни мечкоподобни същества се опитват да оцелеят и да запазят човешкото си съзнание. Друг космически кораб – по друго време, кръстосва празното пространство с колонизационен товар – спори живот, които са готови да се разпръснат като семена, ако попаднат на подходяща почва.

Историята, която Георги Тенев разказва в „Атлантически експрес“, прилича на пълноводна река, в която се вливат много притоци. Като лайтмотив се повтаря идеята, че не всичко може да бъде анализирано, не всичко може да бъде разбрано. Но и че трябва да оставяме празни пространства за необяснимото.

В „Атлантически експрес“ звучи предупреждение – „голяма грешка правят онези, които мислят, че миналото е нещо свършено“. В романа времевите проекции се пресичат и това позволява да съществуват едновременно много плътни, клаустрофобични и жестоки, но убедителни светове. Момичето на име Ша има красиво обяснение за този феномен – ако си представим плосък лист с две петънца в двата края, две точки, нарисувани с молив, то моливът може да свърже двете точки с една-единствена най-кратка линия. Но ако сгънем този лист, тогава двете точки биха се оказали по-близо една до друга, биха се долепили и дори биха съвпаднали.

„Атлантически експрес“ създава апокалиптични светове, които звучат плашещо актуално. Но това прави добрата литература – задава въпроси и буди тревоги. Впрочем в тази роман има място и за утеха – докато Старият континент изчезва, а познатият свят се разпада, все пак има място и за необяснимото – оказва се, че напред има път, а човешкото може да бъде съхранено, дори под друга форма.