Култура / Брой 2 (2995), Февруари 2023

Гледа Ботев и се чуди:
– Кой народа ни пробуди?
Кой му даде свободата?
Отговарят сто плаката:
– Бе-Ка-Пе! Бе-Ка-Пе!

Появата на няколко исторически филма в киното и по телевизията, както и последвалата полемика за техните художествени достойнства, необходимостта или липсата им през последните тридесет години ме провокират да се върна назад във времето, защото то ни дава част от отговорите на въпроси, които днес си задаваме и коментираме твърде шумно.

Горните стихове са откъс от поема на известния детски писател Асен Босев. По онова време той е главен редактор на вестник „Стършел“ (1961–1965) – орган на БКП. Асен Босев е създател на вестник „Септемврийче“ и автор на марша на Димитровската пионерска организация „Септемврийче“. От дистанцията на времето стиховете звучат с друго значение. Някога написани искрено, наивно или сервилно, днес в тях има ирония – към първоначалния замисъл, към политическата система, формирала живота на обикновените хора в продължение на близо 45 години, или към автора. Вероятно не е случайно, че тъкмо популярен детски писател е написал тези стихове. Най-младите са тези, които лесно се поддават на манипулация, а пропагандата има точно такава цел. В своята книга „Българска литература на размразяването“ писателят Атанас Славов споделя, че въпросното стихотворение на Босев (което се е учело наизуст в училище) има за цел да подмени историческата истина: „След като в продължение на 70 години Ботев е легендарен национален герой, в края на 40-те години в училищата се прокарва тезата, че освободителното движение, в което участва Ботев, е маловажно, защото „фашистите“, заместили турския поробител, били по-големи потисници от предшествениците си“.

Опити за подмяна на историческата истина се правят и днес, тази практика не е спирала. През годините средствата се променят, но целите остават едни и същи – стремеж към власт и утвърждаване на статуквото.

Днес непрекъснато публиката е подложена на перманентна манипулация благодарение на всички технологии и възможности, които предлагат средствата за масова комуникация и социалните мрежи. Модният напоследък термин „фалшиви новини“ не е нов. Той съществува от години, но днес може да бъде припознат като част от пропагандния механизъм, на който сме подложени.

Пропагандата може да бъде определена най-общо като социална технология за систематично налагане и поддържане на идеи и ценности от личности и/или групи хора, свързани в организация, върху масовата публика с цел управление на възприятията ѝ. Друга дефиниция за пропагандата я свежда до разпространяване на идеи с цел убеждаване на хората да мислят и да действат по определен начин и в името на определена цел. Тясната връзка между изкуството и пропагандата може да бъде проследена още от зората на човешката цивилизация. Изкуството се е използвало интензивно за легитимиране, разпространение и налагане на идеологии и политически режими от Древен Египет и Рим, през ренесансовите държави и ранните модерни монархии в Западна Европа, нацистка Германия и тоталитарните режими в Източна Европа от ХХ век, чак до нашето съвремие. Именно емоционалното въздействие, което изкуството упражнява върху сетивата и съзнанието, го превръща в ефективен инструмент на пропагандата в нейните разнообразни проявления – национална, идеологическа, религиозна.

В тоталитарните общества пропагандата е неразделна част от системата за контрол и налагане на волята на властта. Монополизирането на целия политически, обществен и културен живот в страната рефлектира върху личния живот на всеки един човек от най-ранна детска възраст. Идеологическата норма се налага в стройна йерархична система, в която всяко отклонение бива заклеймявано като ерес. От детската градина, през масовите организации, творчески и профсъюзни сдружения, партийни структури до културно-масовите мероприятия – всички са подчинени на едноличната власт на партията и нейния ръководител. С помощта на пропагандата и репресивния апарат обществото е поставено в постоянно подчинено положение.

Киното в България след 1944 г. заема важно място в културната политика на държавата, особено като средство за пропаганда, разпространение и легитимация на комунистическата идеология сред широките маси. В началото творците предпочитат да работят в документалното кино и прегледите, към които властта има предпочитания, защото много ясно и в кратка форма (с по-малък финансов ресурс) успяват да обслужат пропагандните ѝ цели. Заглавията им ясно подсказват тяхното съдържание и идеологически наратив: „1 май – ден на труда“, „9 септември – празник на победата“, „Светли дни“, „Електрификация“, „Хаинбоаз“ и др. Темите, които по-късно ще доминират и сюжетите в игралното ни кино, се ограничават до победата на новата власт, светлия живот и бъдеще, които очаква работническата класа, строителството, революционните борби на партизаните.

През целия социалистически период се запазва тенденцията периодично да се припомня славното минало на страната чрез отбелязването на кръгли годишнини. Една от основните причини за това е възможността историята лесно да бъде манипулирана и да се използва с пропагандни цели в интерес на властта. В изследването си „Културният фронт“ Иван Еленков коментира, че „юбилейните чествания следват един непроменен формат на официална показност, насочен изключително, неизменно и последователно и във всичко към открито и нападателно излагане на неоспоримата от никого пълна власт на комунизма – формат, наложен още през 40-те години“. Друга причина може да се потърси в едно от правилата на пропагандата в тоталитарните общества, а именно – властта, както точно отбелязва Дария Крачунова в „Тоталитаризмът – власт и пропаганда“, „се обръща към миналото, за да призове историята в подкрепа на своето предсказание. Така той (тоталитарният вожд, б.a.) свързва величието на миналото с предсказаното величие на бъдещето“.

Прави впечатление уклонът на творците да създадат мащабни епични филмови платна за историческите личности, набелязани в програмата. Това е умишлено зададено и се толерира от управляващата партия. Избират се владетели, с които партийната власт да може да се отъждестви, а филмите да осъществят чрез художествени средства нужната на Партията легитимация на политически решения в настоящето. Това се случва както с филми като „Борис I: Покръстването“ (1984), така и с по-късния „Време разделно“ (1987), които директно обслужват идеите на т.нар. възродителен процес. Както много точно отбелязва Ингеборг Братоева в „Българското игрално кино от „Калин Орелът“ до „Мисия „Лондон“: „Феодална по своята същност, тоталитарната култура естествено търси паралели със Средновековието. В български контекст това личи от опитите на управляващото семейство Живкови да се отъждестви с българската средновековна монархическа традиция. Екранът е много удобен за отправяне на такова послание. Средновековната тематика позволява както да се лансира династическата идея (дъщерята Живкова като продължител на делото на бащата Живков), така и да се предизвикат асоциации с мита за IX в. като „Златен век“ на българската култура“.

Този кратък и не особено изчерпателен поглед към социалистическата ни кинематография дава ясни знаци и причини да бъдем днес предпазливи по отношение на екранната интерпретация на българската история. Примерите ни от съвременното кино по-скоро показват, че все още не сме се излекували от социалистическия „синдром на бащицата“, а опитите за еманципация погрешно ни водят в другата крайност – да прекрояваме историческите личности спрямо собствените си естетически и ментални възприятия, което, както ставаме свидетели, води до профанизиране на миналото. Другата възможност е властта да пожелае отново да се върне към спуснати програми в стил „1300 години България“, а оттук крачката към пропаганда е съвсем малка.