Култура / Брой 2 (2995), Февруари 2023

„Проблемът е, че в съвременната драматургия има много текстове, които са за еднократна употреба.“ С македонския режисьор Александър Поповски разговаря Оля Стоянова

Александър Поповски е роден през 1969 г. в Скопие. Завършва театрална и филмова режисура в Скопския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Поставя на независими сцени и в институционални театри в Северна Македония, Словения, Сърбия и Хърватия, Австрия, Турция, Швеция, Германия. От 2018 г. е артистичен директор на Словенския национален театър в Марибор. Режисьор е на филмите „Сбогом на ХХ век“ (1998) и „Балканът не е мъртъв“. В края на 2022 г. на сцената на Драматичния театър в Скопие гостува „Героини“ по мотиви от Овидий, негов спектакъл, създаден в Градския театър на Любляна.

Какво породи интереса ви към митологията и към героините на Овидий?

Истината е, че първоначално бях привлечен от образа на Цирцея или Кирка, както е по-известна тази древногръцка героиня, исках да работя върху адаптацията на романа „Цирцея“ на американската писателка Маделин Милър. Оказа се много трудно да получим правата и тогава директорката на Градския театър на Любляна ми предложи да погледна тези девет монолога, създадени по сборника „Героини“ на Овидий, посветен на известни женски образи от древногръцката и римската митология. Авторите на тези монолози са млади драматурзи, жени, написали нови версии към „Героини“ на Овидий. Прочетох материала, в началото ме притесняваше самата монологична форма. Струваше ми се, че спектакълът, изграден по този начин, ще бъде много тежък за гледане. Затова търсех как да разбием тази форма и как да открием някаква друга структура, по-подходяща за сцената. Не че монолозите не са подходяща форма за театрално представление, но имах усещането, че в случая те са по-добри за радиотеатър. В Градския театър на Любляна работих с драматуржката Ева Марковиц и решихме, че можем да добавим още един образ – мъж, който събира тези монолози и дори постепенно се преобразява в Овидий. За втори път работя върху Овидий – поставял съм в Драматичния театър в Белград неговите „Метаморфози“ през 2010 г. и този спектакъл все още се играе.

Каква е историята на тези монолози? Те са създадени от британски и американски драматуржки по време на пандемията. Вие как работихте върху тях?

Текстовете действително са съвсем нови, дело са на млади англоезични авторки, които създават текстовете си за Jermyn Street Theatre и Digital а Theatre. Истината е, че съвременната драматургия ме интересува много, но в същото време обичам митологиите, особено митологичните сюжети, които звучат съвременно. Иначе ние имахме шанса да работим върху този спектакъл по-спокойно през пролетта и лятото на 2022 г., когато епидемията вече започна да поутихва.

Героините на Овидий обаче са повече, а монолозите, написани от тези авторки, също са петнайсет. Защо се отказахте от някои?

Монолозите са петнайсет наистина, но ние избрахме само девет от тях, защото имаше риск представлението да стане по-дълго и по-еднообразно като форма. И на второ място – не мога да кажа, че всички монолози бяха равностойни като драматургични текстове, някои ми харесаха повече и в тях откривах повече предизвикателства.

Очаквах в тези монолози да има повече препратки към съвремието ни, но пред нас се появиха класически героини от гръцката и римската митология – Пенелопа, Бризеида, Медея, Дидона, Федра, съсредоточени главно върху своите лични истории, върху отношенията със своите любими и света, в който живеят.

В оригиналните текстове препратките към съвремието ни бяха много повече, но аз държах формата да бъде класическа, а това, което говорят тези жени, да има и съвременен прочит. Не ми допадна обаче версията героините да бъдат жени от днешния свят. Осъвременяването ми се стори в повече, както има един израз – толкова сладко, че вече нагарча.

Колко често посягате към съвременна драматургия?

Обичам съвременната драматургия, но понякога имам усещането, че тези текстове отиват прекалено много в актуалните новини.

И се доближават до публицистиката?

Още по-лошо – доближават се до телевизията. А ние трябва да бъдем създатели на вселени в театъра и трябва да бъдем универсални.

Но добрият текст също би трябвало да е универсален, нали така?

Да, и това е проблем, защото в съвременната драматургия има много текстове, които са за еднократна употреба. Нали помните, имаше преди двайсетина години един хит, Macarena? Нещо добро, но само за един сезон. Голяма част от съвременната драматургия няма универсално значение, спектакъл, създаден по нея, не може да издържи един-два или повече сезона в театъра. За мен лично това е проблем, когато търся нови текстове, върху които да работя.

Какво търсите в съвременната драматургия?

Виждам, че социалната ангажираност се цени високо – не само в театъра, но и в европейското кино. А това е проблем, защото виждам, че на фестивали се награждават само филмите, които се ангажират с актуалните проблеми на днешния ден. Даже нещо повече – ако филмът не е ангажиран политически, той не стига до фестивалите. Не казвам, че това не трябва да се случва, но не може да е най-голямото достойнство на даден спектакъл или филм. Затова смятам, че на сцената трябва да предлагаме по-универсален разказ – публиката идва в театъра, за да вземе нещо от нас и да го отнесе със себе си у дома. Докато телевизията влиза директно в домовете и тук е голямата разлика. Това, което сам взимаш, е богатство, а онова, което нахлува в къщите ни, е вид насилие.

Това го казва режисьор, поставял на сцената силно актуални и дори болезнени текстове на автори като Деян Дуковски и Горан Стефановски? И днес македонски журналисти казват, че вашето представление на „Диво месо“ преди двайсет години е било по-добро от това, което видяхме наскоро – белградския прочит на текста на Горан Стефановски.

Да, но това е било преди двайсет години, тогава светът беше друг. Този свят вече не е същият. Преди двайсет и повече години ние събаряхме стените. Трябваше да разрушим един свят, скрит зад Желязната завеса. Наше задължение и право беше да разрушим този свят, трябваше да го направим. Проблемът е, че после никой не започна да изгражда, а продължиха да рушат. Трийсет години само рушим. За себе си знам, че не съм разрушител – в един момент трябва да се събори старото, за да се създаде нещо ново, но ние направихме така, че разрушаването стана трайно. А за мен същността на изкуството е да изгражда – светове, приятелства.

Как изглежда съвременният македонски театър, погледнат отстрани? Питам ви, понеже работите дълги години в Словения, поставяте в Белград, Триест, Будапеща…

Дълго време не бях работил в Македония. Последното представление, което направих тук, беше преди десет-дванайсет години. Но като цяло мисля, че в един момент театърът ще се промени. Дълго време седяхме в едно и също положение. Затова смятам, че и на света, и на театъра им трябват големи теми. Сега творците имат кураж – през цялото време наблюдаваме някакви радикални жестове, има голи актьори на сцената, но това вече не е смелост, всичко това сме го виждали много пъти. Понякога си мисля, че никой вече не се интересува каква е истината, защото всички си мислим, че знаем истината. Затова според мен е дошло времето да се създава – да се търсят нови решения, нови формати, нови светове.

А иначе ситуацията на Балканите е навсякъде една и съща – няма достатъчно пари за театър. Държавите сякаш не мислят за онова, което предстои. Навсякъде политиците като че ли забравят, че трябва да се инвестира в хората – в образование, в изкуство. Сякаш никой не се интересува от хората – разсъждават на стария принцип – дай им малко пари, малко хляб и забавление. А иначе публиката е жадна за изкуство и това, което се случва на фестивала РУТА в Скопие, който показва периодично най-добрите театрални представления от Сърбия, Северна Македония, Босна и Херцеговина, Хърватия и Черна гора, е доказателство, че поне културните контакти на Балканите не са разрушени.

България като че ли остава встрани от този културен диалог?

Да, но публиката тук иска да гледа български театър. Всички искаме да гледаме европейски театър, но още по-ценно е, когато можем да видим най-новата театрална продукция от Загреб, от Скопие, от Любляна, от София.

Какво знаете за българския театър?

Знам, че има много, много добри, дори, бих казал, отлични режисьори.