Култура / Брой 6 (2999), Юни 2023

Специално за сп. „Култура“

Тазгодишният 76-и международен кинофестивал в Кан (16–28 май 2023) бе обещан, подготвен и осъществен като най-елитната светска и интелектуална (постепидемична) съблазън на годината. Събитието се проведе под знака на елегантното удоволствие от живеенето със и за киното, разбирано като висша наслада за сетивата и ума. Неоспоримият символ на френското кино Катрин Деньов бе на официалния афиш на фестивала и заедно с дъщеря си Киара Мастрояни, носеща чертите на незабравимия си баща Марчело, даде официалния му старт. На сцената на обляната от светлина зала, неслучайно наречена „Люмиер“, Киара пя на италиански, майка ѝ рецитира (на френски) стихове на поетесата Леся Украинка, минути след като прочутият Майкъл Дъглас с типичния си американски акцент бе възкликнал: „Оказа се, че съм по-възрастен от фестивала, така и не разбрах как успях да изградя тази своя кариера и да стигна дотук“. След Форест Уитакър, Аньес Варда, Жан-Пиер Лео, Джоди Фостър и Мануел де Оливейра той стана поредният носител на почетната Златна палма за цялостно творчество.

Още знаменити фигури от Холивуд преминаха през Кан, за да вградят прочутата си тежест в стилната биография на фестивала: Харисън Форд придружи най-новия си и последен опус на знаменитата поредица за археолога Индиана Джоунс, този път наречен „Индиана Джоунс и реликвата на съдбата“, а Мартин Скорсезе предпремиерно представи „Убийците на цветната луна“ (по „Убийците от Оклахома и раждането на ФБР“ на Дейвид Гран, обявен за най-добър роман за 2017 г.) и заведе на „червения килим“ легендите Робърт де Ниро и Леонардо ди Каприо. Дамите Натали Портман и Джулиан Мур позираха до сънародника си Тод Хейнс, режисьор на романтичния „Май, декември“, а някои от участващите в „Астероиден град“ на Уес Андерсън като Скарлет Йохансон, Том Ханкс, Марго Роби, Тилда Суинтън, Ейдриън Броуди, Джеф Голдблум, Уилем Дефо, Едуард Нортън, Мая Хоук също се приземиха в Кан. Е, не всички, но Скарлет, Том и Тилда със сигурност бяха там…

Показно и без грам престорен свян Кан свойски загърна Холивуд с луксозното си наметало и показа, че доброто старо време (отпреди КОВИД-19) вече окончателно се е завърнало. Публиката (правилно) остана с впечатлението, че, ласкаейки гостите си пред стотиците камери и фотографи, фестивалът ликува – потенциалните американските бокс офис гиганти отново дефилират на „Кроазет“. Е, лимузините, от които се изсипваха звездите, не бяха на френската марка „Рено“, а на немската БМВ, но при сегашната остра необходимост от презареждане, всяка помощ е добре дошла.

Другата гордост на тазгодишния Кан беше постигнатата договорка с Apple Original Films, продуцент на „Убийците на цветната луна“ на Скорсезе, да осъществи частичен показ на филма най-напред във френски и американски киносалони и чак след това да го излъчи по  стрийминг платформата си Apple TV. За първи път от години разговорът между Кан и (поне) една стрийминг платформата не зацикли, а даде повод на някои фестивални гости доволно да заключат: „Всъщност най-добрият филм се оказа този на Скорсезе“.

Но освен еднозначно величаене Кан владее и играта на няколко фронта. Филмът „Жана дьо Бари“ (извън конкурса) на режисьорката и актриса Майуен, историческа (мело)драма от роялисткото минало на Франция, откри фестивала и заради участието в него на низвергнатия в момента в Холивуд Джони Деп. Американец в ролята на френски крал (Луи XV) с напудрена перука и копринена тога? В други времена това вероятно би било немислимо, но когато необходимостта от връщане към трудно достъпния американски пазар е належаща, някакси пак се стига до компромиси. Още повече, че изпълнението на Джони Деп не е външно арогантно, напротив, сдържано е. Ненатрапчиво, с лека (само)ирония той дава право на героя си да се противопостави на типичното за времето лицемерно отношение към плътта. Така филмът сполучливо се намести в лансирането на типичното „френско качество“, нещо, което Кан винаги е правил добре. 

Дали обаче зад целия този много добър резултат не стои и името на неотдавна избраната за почетен президент на фестивала Ирис Кноблох? Тази година вече съвсем официално тя неотлъчно стоеше до художествения директор и главен селекционер на Кан Тиери Фремо. За него вече се знае почти всичко, а за нея – че години наред е работила за различни големи американски филмови компании и е в основата на гостуването на редица американски мегазвезди на Лазурния бряг. Независимо от обстоятелството, че френската филмова индустрия прие назначаването ѝ с известни резерви, и то тъкмо заради предимно американския ѝ опит в професията, сега се оказа, че той помага за успешното презареждане на фестивала. Засега мандатът на Кноблох предвижда тя да работи на това поле поне още поне две години.

Другата важна промяна е, че тази година Кан най-сетне се реши да включи цели седем филма, осъществени от режисьорки. Три от тях са на французойки: „Анатомия на едно падане“ на Жюстин Трие (Златна палма), „Завръщането“ на Катрин Корсини и „Миналото лято“ на Катрин Брейя; „Химера“ на италианката Аличе Рорвахер; „Клуб нула“ на австрийката Йесика Хаузнер, „Банел и Адама“ на сенегалката Рамата-Тулей Си и „Дъщерите на Олфа“ на тунизийката Каутер Бен Хания. На фона на участието на утвърдени имена като тези на Кенет Лоуч („Старият дъб“), Марко Белокио („Похитен“), Вим Вендерс („Съвършени дни“), Хирокадзу Корееда („Чудовище“), Нани Морети („Едно по-светло утре“), Уес Андерсън („Астероиден град“), Аки Каурисмаки („Паднали листа“) и Нури Билге Джейлан („Сухи треви“) и председателя на международното жури, шведът Рубен Йостлунд, чието изказване: „Предпочитам да спечеля трета Златна палма, отколкото Оскар“, не остана незабелязано, интригата беше налице. Още в самото начало той заяви, че за наградата на своето жури ще търси подходящ филм, но не там, където го очакват всички.

Сега вече е ясно, че очарователният „Паднали листа“ на Аки Каурисмаки, който безусловно покори публиката с елегантната поезия на любовната история между млада работничка в супермаркет и „металургичен“ труженик, не успя да се пребори за палмата, а спечели само Специалната награда на журито. Не помогнаха нито хвалебствията на пресата, нито чувствата на публиката, нито даже самите думи на Каурисмаки, че е искал „двамата влюбени непрекъснато да се разминават, да не знаят имената си, а историята им да е толкова проста и изчистена, колкото би могла да бъде единствено при Чаплин, защото, както и да го гледаме, той е най-големият“.  

И така, Златната палма отиде при пределно минималистичния „Анатомия на едно падане“ на французойката Жюстин Трие, една от седемте режисьорки в официалния конкурс. Сценарият на филма ѝ е написан специално за немската актриса Сандра Хюлер, която след участието си в „Тони Ердман“ на Марен Аде (2016) се превърна в световна знаменитост. До обявяването на наградата в края на фестивала тази година малцина бяха журналистите, обърнали сериозно внимание на драмата на успешната немска писателка Сандра, обвинена в убийството на своя съпруг Самюел. Трие, която идва от документалното кино и има опит в отразяването на обществените настроения по време на кандидатпрезидентски кампании, внимателно, педантично и без отклонения от главната тема пресъздава суров съдебен процес, с помощта на който разнищва не само хронологията на събитията, но и причината за тяхното възникване. Като основен свидетел в центъра на действието тя поставя невръстния полусляп Даниел, който трябва да реши на чия страна да застане – тази на невинаги невинния си баща или на невинаги виновната си майка. Търсенето на истината, когато не си сигурен в нея, се превръща в сърцевина на разказа за разпадането на едно несъстояло се семейство. „За мен най-важното беше да направя един много френски филм, да пресъздам разказ, който изцяло да се развива в сегашно време, без каквито и да е ретроспекции. Това беше една безкрайна игра с кадри по време на монтажа, процес, който обожавам и в който участвам с много страст“, каза Трие в Кан.

Страстта, само че към прочутото френското качество във „високата кухня“, датираща не от вчера, се оказа достатъчно примамлива за журито, за да даде Наградата за режисура на родения във Виетнам, но живеещ в Париж Чан Ан Хунг и неговия „Страстта на Доден Буфан“. Филмът поставя в центъра на действието готвенето, но и изобретяването на нови рецепти от кулинарния шеф Доден през 1885 г. Чрез тях той се обяснява в любов на своята асистентка Южени, притежаваща рафиниран талант, подобен на неговия. Начинът, по който са третирани продуктите във филма, етапите на тяхното приготовление, старинните печки, тенджери, чинии и всякакви аксесоари галят не само окото, но и всички останали сетива на публиката. С финес се отличава и изборът на двамата главни изпълнители във филма: Жулиет Бинош и Беноа Мажимел, бивша двойка в живота. Макар и да не живеят вече заедно, двамата се грижат за общата си дъщеря, родена през 1991 г. На въпрос дали е искал да създаде универсален филм за сливането на темите за кулинарията и любовта Чан Ан Хунг заяви: „Не, исках да създам един много френски филм, в който готвенето не е въпрос на техника, а на неподражаем стил и артистично осмисляне на всичко, с което ни е дарила природата и от което имаме особена нужда в днешно време“.

Така френското кино, но през участието и на германка (Сандра Хюлер) и на виетнамец (Чан Ан Хунг) възтържествува в Кан. Подобно на холивудското завръщане и при авторското кино презареждането се получи на ниво. Не без активното участие на Рубен Йостлунд и неговото жури, чиито останали избори също се подчиниха на една добре овладяна колективна чувствителност към значимото авторско кино.      

„Зона на интерес“ на британския режисьор Джонатан Глейзър по едноименния роман на Мартин Еймис (2014) се сдоби с Голямата награда на журито. Вледеняващият разказ за „обикновения живот“ на  Рудолф Хьос (Кристиан Фридел), някогашен комендант на Освиенцим, съпругата му Хедвиг (Сандра Хюлер), петте им деца, кучето и полската им слугиня, настанени в добре обзаведена къща с прекрасен двор и отделени от външния свят с висока стена, получи масово одобрение в Кан. Смелостта на авторите да не показват камерите на нацистките концентрационни лагери, в които всекидневно са били изгаряни стотици хора, а да внушават съществуването им чрез въздействащата комбинация от абстрактни звуци, наподобяващи човешки стенания, беше оценена по достойнство. Радикалният естестки похват, в който виждаме едно, а чуваме друго, зловещият натурализъм на семейните сцени в контраст с внушенията на звуковата партитура бяха (правилно) възприети като поредната безмилостна присъда над Холокоста.

Наградата за най-добър сценарий в лицето Юджи Сакамото за мрачния психотрилър „Чудовище“ на японския майстор Хирокадзу Корееда, в който една и съща история, разказана от три гледни точки, на практика „върна“ прочутия ефект „Рашомон“ като инструмент за субективно припомняне на събития.

Изборът на туркинята Мерве Диздар за най-добра актриса за изпълнението ѝ на ролята на ранена в бомбен атентат социална активистка във филма на Нури Билге Джейлан „Сухи треви“ и на японеца Коджи Якушо за „най-добър актьор“ за почти безмълвното му участие в поредното обяснение в любов на Вим Вендерс към Токио в „Съвършени дни“ също бяха възприети като изтънчени и справедливи.

В името на съхраняването на фестивала и постигнатото от него до този момент властите забраниха каквито и да е публични протести по време на неговото провеждане. Приемайки палмата, Жюстин Трие намекна, че е против неглижирането на масовото социално недоволство срещу почти силово наложената пенсионната реформа във Франция. Но до спиране на прожекциите, подобно на 1968 г., не се стигна. 76-ият фестивал в Кан величаво оцеля и със сигурност ще остави диря в собствената си и без това бляскава история.