Японска традиция и френски прогресив-рок
„Често разказвам тази история – за тишината и синхрона…“ С японската певица и майсторка на струнния инструмент сацума-биуа Джунко Уеда, която участва в новия проект на френската прогресив-рок формация PoiL, разговаря Цветан Цветанов
Джунко Уеда е легендарно име в японската традиционна музика, но експериментът никога не ѝ е бил чужд. И трийсет години назад са се върнем, ще я открием в доста авангардни проекти като дуото със съпруга ѝ – холандския флейтист Вил Оферманс (препоръчваме албума им How To Survive In Paradise от 1992 г.). Така че навярно създаването на общата формация (квинтет) PoiL Ueda с музикантите от PoiL, прогресив-рок феномен от Лион с влияния в изключително широкия спектър от Шопен до Лигети и Кептън Бийфхарт, е по-скоро закономерно, отколкото изненадващо. С уговорката, че тук Джунко, която владее във виртуозна степен тишината (и в духа на японската традиция се движи някак си по периферията – уважавана, забелязвана от ценителите, но и често невидима за света на комерсиалната уърлд музика), успява да се впише в една от най-шумните групи на европейската авангардна сцена. Гледахме ги и ги слушахме на софийска сцена в края на май по покана на платформите „Аларма Пънк Джаз“ и „Пост-Култура“ в партньорство с Френския институт. Концертът им беше част от глобалното турне, с което представят първия си съвместен албум, издаден на 3 март тази година (вторият също е записан и предстои да излезе до края на 2023 г.).
В квинтета PoiL Ueda френският авангарден рок среща японската музика от XIII век, съживявайки епоса „Сказание за рода Хейке“, който разказва за жестоки морски битки, предателства, братоубийства, борба със зли духове. В акомпанимент на инструмента, на който Джунко Уеда свири – японска лютня „сацума-биуа“, е цяла тежка артилерия от клавири, барабани и съвременни електрически струнни инструменти.
Да започнем от определението на кийбордиста Антоан Арнера от PoiL, по чиято идея възниква и проектът, че вие сякаш карате сърф върху музикалните вълни, които създава групата (макар понякога тези вълни да са и цунами).
Да, те не вмъкнаха моята музика между пластовете на своята, а я поставиха така, че да стъпи върху тях. Получи се много плавно и винаги ми е било чудно защо ли... Често разказвам тази история – за тишината и синхрона. На японски използваме понятието „Ма“, което означава синхрон, но и пространство. „Ма“ можем да наречем и помещението, в което се намираме в момента. В японската традиционна музика „Ма“ е най-важният аспект, водещата концепция. И ако това „Ма“ не е съответстващото, не можеш да впечатлиш публиката. Можеш да свириш много бързо или виртуозно, да пееш красиво... обаче ако нямаш правилното „Ма“, не се получава. Но същевременно това „Ма“ го няма написано в партитурите, ти трябва сам да развиеш усещането си за него – първо го усвояваш от учителя си, а после се научаваш как да го чуваш, чувстваш и развиваш сам, след хиляди изсвирвания. А PoiL се оказа, че имат много силна и точна интуиция за „Ма“. Схванаха есенцията много бързо, без да разрушават нищо от моята музика. Това беше и основната причина да мога да вляза толкова естествено и плавно в техните композиции.
А каква е основната разлика в усещането и настройката, когато излизате на сцената само с лютнята, гласа и историите си и когато сте с четирима прогресив-рок музиканти?
Когато разказваш дадена история сам, трябва да предадеш емоцията на историята на хората в публиката. И си има начин в традиционната музика как това да се постигне. Но с PoiL възможностите за това са по-разширени. Има един момент в една от притчите, в който героят започва битка със Злия дух. Разбира се, аз мога да предам гласа и на двамата със собствения си глас и с инструмента, само че сега – с PoiL – ми се отварят и други възможности: например тези гласове да бъдат предадени или подсилени от други инструменти. Когато Духът се обръща към героя, това може вече да става с помощта на други „гласове“, които да подсилват детайла. Чувството, че можеш да нарисуваш на публиката общата картина с още повече детайли, е прекрасно.
Тук ще ви върна към детските ви години и по-късното ви музикално развитие в Япония. Понеже говорим за три елемента във вашата музика – пеене, владеене на специфичен инструмент и разказваческо изкуство. Кое от трите се появи първо?
Пеенето. Като дете обожавах да пея и родителите ми подариха една „Японска песнопойка“, която съдържаше стотици песни. Научих ги всичките и ги пеех през цялото време, дори досаждайки на възрастните. После влязох в консерватория от западен тип, в която обаче имахме и специален Факултет за японска традиционна музика – нещо много рядко за японските висши музикални училища по онова време. Но ректорът на консерваторията много обичаше японската традиционна музика и така беше създаден този факултет, в който бяха поканени да изнасят лекции много известни творци и изпълнители от областта на фолклора и традиционната музика. Там срещнах и моята преподавателка, а и установих, че пеенето на истории „биуа“ наистина ми подхожда. Тогава открих и будисткото пеене „шомьо“, което води началото си от Индия, но през вековете в голяма степен се преплита с японската традиция, и започнах да го уча от един добре познат монах...
Нека тук кажем и имената им – на преподавателката ви по сацума-биуа и на будисткия монах...
Учителката ми е Кинши Тсурута – тя е истински пионер в „съживяването“ на инструмента сацума-биуа през ХХ век, когато той и репертарът за него са почти мъртви. Тя дори променя конструкцията на инструмента и избира да акцентира върху такива произведения от традиционния репертоар, които да отговарят в по-голяма степен на съвременния свят. Същото прави и с песенния репертоар. Нейният принос за съживяването на традиционната музика в Япония днес е изключително важен. А будисткият монах е Кошин Ебихара. Той участва с традиционно пеене „шомьо“ и в множество модерни композиции, интегрирайки го в света на съвременната музика.
А на концерт вие смесвате ли двете традиции?
Не в рамките на една и съща песен, но в рамките на един и същ концерт – да, понякога включвам произведения и от двата жанра.
Познаването еднакво добре на западната и на източната традиция сигурно е било важна основа за по-лесното и сякаш естествено разбиране и навлизане в музиката на прогресив-рок формация като PoiL.
Рок музиката също не ми е чужда. Още като студентка бях много любопитна. В консерваторията свирех и индонезийска музика в гамелан-ансамбъл, в който преминаваш през всички инструменти. Обичах и индийската музика. Работех и в областта на брехтианския театър, свирех на пиано... Когато си студент, искаш да откриеш всичко. А и това беше Токио, всяка вечер имаше интересни концерти – импровизирана музика, класическа музика, рок, фолклор... Това беше наистина важно за изграждането ми и за да не тръгна стриктно само по пътя на традицията или на пианото.
Някъде в биографията ви се споменаваше, че сте свирили и в един много специален ансамбъл за древни инструменти.
Това беше проект на Националния театър, който реконструира японски инструменти от IX век само по части, запазени от тях. Аз бях сред поканените музиканти. Свирех на нещо като арфа и на нещо като цитра в този оркестър. Както и нов репертоар за сацума-биуа. Музика на повече от хиляда години заедно със съвременна музика.
Кое беше най-голямото предизвикателство за вас, когато пианистът на PoiL Антоан Арнера ви се обади и ви покани за това, което днес наричаме PoiL Ueda и всички определят като безспорен феномен в музиката?
Най-сложно беше свиренето с електрическа група и свикването с това да се вслушваш в мониторните колони или слушалки, а не акустично... Но да се върнем към началото: в края на 2018 г. получих имейл от Антоан, в който той обясняваше, че търсят японска певица в традиционен стил за нов музикален проект. Имаше линк към тяхната музика и аз кликнах на него. Това, което чух, беше много изненадващо: сложен прогресив рок, виртуозен и енергичен – музика, много различна от моята. Моята музика – независимо дали са истории в стила „биуа“, или будистко пеене „шомьо“ – има много свободен ритъм, предполага работа с тишината и е преди всичко акустична. Подредбата на сцената също е различна: в моите солови пърофрманси просто сядам в средата на сцената, публиката е там... и атмосферата е наистина много, много притихнала. PoiL са нещо тотално различно, но още като ги чух, усетих, че имаме нещо общо. Тогава не знаех какво, но спонтанно отговорих: „Да опитаме!“.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук