Култура / Брой 7 (3000), Септември 2023

„Ако човек не изпитва болка, той може да ви нападне, защото не разбира, не познава болката. Именно затова тя е важна за мен. И е изключително важна за изкуството. То трябва да показва болката.“ С драматурга и режисьор Иван Вирипаев разговаря Виолета Цветкова
 

В края на изминалия театрален сезон имахме възможността да присъстваме на интересни събития от третото издание на организирания от Гьоте институт в София проект New Stages Southeast. За дискусията „Театър и политика: полета на пресичане“ Народният театър „Иван Вазов“ покани Иван Вирипаев, един от най-поставяните съвременни драматурзи, с него на сцената беше и режисьорът Галин Стоев, пресъздал много от пиесите му. Роден в Русия, Иван Вирипаев повече от десет години живее в Полша, женен е за полякиня, има полско гражданство. След избухването на войната в Украйна събира съмишленици и създава интегралния проект Teal House („Тюркоазена къща“), чрез който оказва социална помощ и създава условия за творческо развитие на бежанци.

Документалното, реалният живот все повече се появяват на съвременната сцена, а думата „театър“ всекидневно се използва като понятие, изобразяващо войната. Как реагирате, когато чувате за „театъра на военните действия“, за „театъра на фронта“?

Всички ние наблюдаваме това, което се случва в съвременния свят, а в театъра има едно правило – едните гледат другите. Тоест ние седим в залата и гледаме как Макбет убива еди-кого си, как Хамлет се опитва да реши проблемите си... В живота мнозинството от нас наблюдаваме войната отстрани като зрители, а там някъде тече действие. Наистина, когато човек е в него, когато е войник, той е актьор в един страховит, трагичен театър. Можем и да разширим разсъжденията си, защото нали Шекспир казва, че целият свят е сцена… Такава е и идеята на индуистката игра (лила) – всичко наоколо е игра. Вероятно оттам някъде идват сравненията на войната с театъра.

В дискусията с Галин Стоев заявихте, че не е важно какво казваме, а как се държим – къде сгреши човечеството, за да стигнем до момента, в който под заплаха е неговото съществуване?

Не мисля, че е сгрешило. Просто не се е развило достатъчно в своята еволюция. Всичко, което се случва по света, е еволюция. Аз вярвам в еволюцията. В крайна сметка науката така твърди, а аз не бих спорил с науката. Затова не бих говорил за грешка, а за това, че човек вярва в собствените си мисли. Вярва, че неговото мислене е основополагащо за съществуването – както казва Декарт – „мисля, следователно съществувам“. Човекът смята, че мисълта е основополагаща за всичко, и именно затова отделя себе си от растителния и животинския свят. Сам се е обявил за венец на природата, за главен на планетата. Според статистиката човечеството заема едва 0,1 на сто от всички живи същества на планетата. Не 1,0, а 0,1 на сто! И това 0,1 на сто унищожава цялата планета. Ние, хората, сме едва 8 млрд., а представете си само колко са растенията. Ами бактериите, комарите и т.н. Този 0,1 процент обаче убива всички, смятайки се за по-добър от тях само защото може да мисли. Мисленето обаче е само памет от миналото, а мозъкът е онова, което се опитва да съхрани физическото тяло. Ето така сме направени – имаме мозък, за да можем да живеем, да не бъркаме във врящата вода, да помним места, за да се ориентираме, и т.н. Нужен ни е, за да действаме, да извършваме правилни действия. А философският размисъл е за смисъла на живота, когато човекът си задава въпроса защо изобщо е нужен на този свят. Но размишлявайки безкрайно за това, той така и няма да се доближи до отговора. Защото той все още се намира в сферата на мисленето. Тоест това са само мисли. За да ги разбере, той трябва да излезе извън границите им – това е абсолютен факт. Да, те може да са добри, красиви, елегантни, полезни и т.н., но това са просто мисли и те няма да ни помогнат в случая.

А къде са парите във всичко това? Те например са една от причините за неразбирателството между героите в пиесата ви „Слънчева линия“, която проследихме под формата на четене в Народния театър…

Парите са много важен елемент. Никой от нас не може да оцелее без пари. Затова аз съм против държавното финансиране на изкуството, особено на театъра. Актьорите и режисьорите трябва да се издържат от продажбата на билети, а не от държавни дотации. Аз, зрителят, идвам при теб и ти давам моите пари, за да видя работата ти, твоето изкуство. Ние в нашата „Тюркоазена къща“ се трудим и искаме да изработим всеки елемент така, че хората да се чувстват добре, да им бъде приятно, вкусно, да се отпуснат, а в замяна на това те ни дават пари. Но ние не го правим за пари, не това е нашата цел. Парите обаче са ни необходими, за да продължим да го правим. Именно затова към парите трябва да се отнасяме с внимание.

А как да се отнасяме към болката, собствената и чуждата? Гледала съм пиесите ви „Пияните“ и „Танцът Делхи“, поставени у нас от Явор Гърдев и Галин Стоев – в тях има много болка. В „Слънчева линия“ – също. Героите ви са в конфликт и за това, че не могат да разберат болката на другия. Защо тя е толкова интересна за вас?

Болката е сигнал. Сигнал, че нещо в нас не е наред. Докато не го заболи ръката, човек не ѝ обръща внимание, нали?! Но изведнъж започва да го боли и той, видите ли, забелязва ръката си. Болката е сигнал, изпратен от нервната система до мозъка, че нещо не е наред. Ако я няма болката, човек може да умре. Болката му е необходима, за да живее. Болката обаче не е само физическа. Мен ме боли за друг човек, страдам заедно с него… това също е болка, добро усещане.

Знаете ли, не обичам и не ми се иска да говоря за Путин, защото вече ми омръзна, а и да си призная, не ми е особено приятен, но съм потресен от това, което виждам. Вероятно много хора се питат как издържа, помислете си само какъв живот води повече от двайсет години и колко милиарда души по света искат неговата смърт. На негово място аз сигурно щях да умра, нямаше да мога да живея този живот, много тежък и стресиращ. Но той го живее. Защо? Според мен е така, защото не изпитва болка. Путин е апатичен, изобщо не познава емпатията. Просто болката в неговото тяло е малко – само така човек може да издържи на всичко това, което наблюдаваме от години. Тоест той вижда убийствата, но не го боли. Ако човек не изпитва болка, той може да ви нападне, защото не разбира, не познава болката. Именно затова тя е важна за мен. И е изключително важна за изкуството. То трябва да показва болката.

Защо мъжете и жените не се разбират според вас? Вашите герои точно за това спорят, казват: „Мен ме боли, но ти не ме разбираш“.

Защото героите нямат истински контакт. А пиесата „Слънчева линия“ показва, че всички концепции, всички идеи са невъзможни, ако не намираме този контакт. Това е много трудно, защото собственият ни мироглед е нашето лично ниво в еволюционното ни развитие. Не бива да казваш на човека срещу себе си: „Промени се веднага“. Той не може в същата секунда да престане да бъде такъв, какъвто е. Ето, вие имате ваша ценностна система, аз имам моя и искам вашата да стане като моята. И ви предлагам диалог, за да бъде той основата, на която вие да приемете моите идеи. Вие обаче ми казвате: „Аз искам диалог, но ти трябва да приемеш моите идеи“. И тогава се опитваме да се договорим, което вече се нарича политика и дипломация. И да, договаряме се, аз приемам вашите идеи, но не е съвсем така – просто съм се съгласил за нещо, в замяна на което вие да приемете друго. В следващата секунда обаче всичко може да рухне и спорът да започне отначало…

Когато има истински контакт – в четенето на „Слънчева линия“ като че ли не прозвуча много ясно, но го има в края на пиесата, когато двамата герои започват да изобразяват други хора…

Напротив, мисля, че зрителите усетиха как двамата герои успяват най-сетне да се докоснат на ментално ниво, представяйки си, че са друг мъж и друга жена…

Радвам се. Именно така, измествайки фокуса в своя спор, те стигат до истински контакт. Защото нежност, любов, състрадание – те са присъщи на всички култури. Всички например обичат своите майки. И руските, и украинските майки, и всички. Но когато започнем да назоваваме хората, когато заговорим за леви, за десни, за комунисти, фашисти, евреи, чернокожи, хомосексуалисти и т.н. – това вече ни разделя. Когато мълчим, също сме равни, но щом отворим уста и проговорим, започваме да се делим…

Героите във вашите пиеси говорят много, но споделихте, че сте написали и пиеса, в която персонажите мълчат – какво се случва в нея?

Нарича се „Изчезване“. Разказва се за проблема с евтаназията. Героите наистина не говорят, но има доста текст. Просто върви зад кадър. Аз все пак пиша текстове, повече от това не умея (смее се). Пиша с думи. Има много текст, но е трудно да се научи наизуст, затова върви зад кадър.

Според вас евтаназията важен проблем ли е за човечеството днес?

Да. Темата ми беше предложена от театър в Мадрид, в копродукция с полски театър. Стори ми се интересно да започна да изследвам и да пиша за евтаназията. За съжаление, нямах достатъчно време, за да навляза по-дълбоко в темата. Пътувах до Швейцария, свързах се с фирмите, които извършват евтаназия, но вътре не ме допуснаха. Трябваше ми просто повече време, за да успея да вляза там. Контактът ми беше само на ниво мениджмънт, защото те се боят, не са наясно какво точно ще напише един драматург…

Обяснимо е.

Да, обяснимо е, затова моят текст е за усещането. По-скоро текст като танц. Текст под звуците на музика.

Когато разговарях с кинодокументалиста Виталий Мански, той сподели, че мечтае да заснеме филм за Владимир Путин в деня на неговото падане от трона. А вие?

Не! Вижте, аз съм роден в Русия и се асоциирам с руските писатели, но от тринайсет години живея в Полша и не се смятам за руснак. Имам паспорт, който в момента не мога да ползвам. И няма да се върна в Русия дори когато Путин си отиде. Там нямам дом, нямам работа. Така се случи…

Роден сте в Далечния изток…

Да, в Сибир.

Едва ли оттам обаче е източната философия, която следвате – как стигнахте до нея?

В днешно време тя е навсякъде. Целият свят днес се занимава с духовни практики и изобщо не говоря за някакви вещества, за субстанции. Просто това невинаги стига до Полша, до България, до други страни. Идва от Африка, от Азия, но ние, славяните, също го имаме. Духовните практики позволяват на днешния човек да бъде съвременен, актуален, социално активен, да се включва в живота, да го променя, да бъде възрастен. Това означава бягство от инфантилизма. Защото ние сме доста инфантилни, не можем да пораснем.

А съгласен ли сте с Тютчев и неговото „Умом Россию не понять… В Россию можно только верить“?

(Усмихва се). Не, вижте, според мен империята трябва да изчезне. В този си вид Русия би трябвало да спре да съществува. Но това не е моя работа. А казвам, че не ми е работа, защото няма да се занимавам с това. Ако Путин падне и ме призоват: „Ела, за да възстановим Русия“, аз няма да отида. Нямам повече време за това. Театралната ми кариера в Русия свърши. Повече няма да работя в големи театри. Промених живота си. Не поставям в големи театри. Последният ми спектакъл беше неотдавна във Вилнюс, в Националния театър. И слязох от сцената. Искам да се занимавам само с духовна и с малка социална дейност и това не е свързано нито с Путин, нито с политиката. Просто никога няма да се върна там. На Русия ще ѝ се наложи да извърви труден път и е възможно да се разпадне… Аз самият съм извървял много и различни пътища, разбрал съм какво е и покаяние, и осъзнаване на собствената личност, и отъждествяване, и осъзнаване на окупацията… всичко това го извървях. Всеки трябва да го извърви. Изминах този път и повече не ми е нужно. Аз оздравях.

Когато получавате полско гражданство, пишете: „Ще направя всичко, което е по силите ми, за да отърва руснаците от страшното тегло и тирания, в които живеят от дълги години“… Какво освен „Тюркоазената къща“ да очакваме?

Не си спомням точно в какъв контекст съм го написал, но като че ли не се получава точно така. Забравил съм за тези свои думи. Чрез нашия проект „Тюркоазената къща“ във Варшава ние помагаме, без да ни интересува от каква националност е човекът. Не се занимаваме с украинци, с руснаци, с белоруси… занимаваме се с хора. Идват дори руснаци или свързани с Русия хора. И не бих искал да прозвучи, че се отказвам от Русия, напротив – винаги са добре дошли при нас. Просто животът ми вече се стича така. Все пак съм на 49 години, много съм работил навсякъде по света, и вече съм на друг етап в живота си. Тръгнах си от изкуството.

И все пак кои са по-големите радости за вас – бунт, хуманност и изкуство или дом, жена и деца?

Не разделям тези неща. Радост, изкуство, дом, жена, приготвяне на храна, защото в „Тюркоазената къща“ аз съм и сервитьор, вечер разнасям храната, която сами сме приготвили – всички тези неща са заедно в живота ми сега. Всичко е един общ процес. Един поток…

Иван Вирипаев е драматург, театрален и филмов режисьор, преподавател, продуцент и актьор. Роден е на 3 август 1974 г. в Иркутск, където през 1998 г. завършва режисура за драматичен театър във Висшето театрално училище „Шчукин“. Преподава там актьорско майсторство, а след това и в Московския ГИТИС. Основава студио „Пространство на играта“, водеща фигура е на движението за руска нова драма. През 2005 г. създава агенция „Движение кислород“ за творчески проекти в областта на киното, театъра и литературата. Бил е артистичен директор на театър „Практика“ в Москва. Световна слава му носят пиесите „Валентиновден“, „Кислород“, „Танцът Делхи“, „Пияните“, „Слънчева линия“, както и игралният филм „Еуфория“ (2006). Полски гражданин е от 2022 г., чете лекции във Варшавската театрална академия, в момента ръководи интегралния проект Teal House.