Култура / Брой 7 (3000), Септември 2023

Проф. Веселин Янчев пред екипа на сп. „Култура“

Как бихте описали 1923 г. в България – деветоюнския преврат и септемврийските събития? Защо това е годината, в която започва гражданската война в България? Казано литературно – защо точно тогава се излива „вековната злоба на роба“?

Очевидно това е ключова година в българската история. Сблъсък на две коренно различни идеи, които имат решаващи последици. Едното събитие е деветоюнският преврат, един класически военен преврат. За него също малко се знае или бива мислен изцяло през идеологически щампи, които дълго време бяха насаждани. А той е израз на недоволството на част от обществото и на политическия елит заради начина, по който то е било управлявано след 1919 г. от Земеделския съюз. Второто събитие е случилото се през септември 1923 г., очевидно продиктувано от амбицията на един външен фактор да промени ситуацията в България, а оттам – и на Балканите, и в Европа. Трябвало е да се използват структурите на БКП в услуга на Коминтерна, който очаква „втората вълна“ на комунистическата революция в Европа. Тоест, ако първото събитие (деветоюнският преврат) е чисто вътрешно, насочено към връщане на принципите на Търновската конституция и на правовия ред, то след няколко месеца се случва точно обратното – прави се опит да се изтръгне от корен съществуващият конституционен, правов, стопански и дори социален ред.

Земеделци, комунисти и военни – това ли са основните страни в конфликта?

В основата на конфликта, погледнем ли по-дълбоко, са проблемите на страната след края на Първата световна война. Неудовлетворителният изход от войната, безкрайното стопанско и социално изтощение, търсенето на радикални пътища за решаването на всички проблеми изчерпват търпението на обществото. То е нетърпеливо, иска бързо връщане към нормалното, към спокойствието отпреди войната. Ето защо се залага не на бавния еволюционен път, а се търсят радикални решения. И тези решения се предлагат от партии, които дотогава не са участвали в управлението. Това са земеделците, които предлагат изцяло нов модел на държавно, стопанско и социално управление. Още по-радикални са комунистите. Във време, в което традиционните партии са изчерпали своите възможности, логично е обществото да заложи на тези радикални партии. Те не са компрометирани, не са участвали във властта. Затова надеждите, че бързо и радикално ще променят ситуацията в страната, изглеждат някак логични.

Нека изясним позицията на БКП преди и около 9 юни. Готова ли е комунистическата партия да вземе властта и да извърши болшевишка революция?

БКП, преди това БРСДП (т.с.), има за своя цел най-радикалната обществена промяна в класическия Марксов смисъл на думата: замяна на капиталистическия с нов обществен строй – комунизма! Комунистическата партия счита, че това непременно ще се случи по логиката, изведена от Маркс и Енгелс, според която обаче България като слаборазвита индустриална държава ще трябва да изчака.

В книгата си за Септемврийското въстание пишете, че БКП е най-голямата комунистическа партия на Балканите? Колко членове наброява тя?

Тя е най-голямата и най-авторитетната комунистическа партия на Балканите, в която членуват около 40–50 000 души, но 85% от членската ѝ маса са селяни, а не работници. Това е неизбежно, при условие че 95% от тогавашното българско население е селско или свързано със селото.

И тук е сблъсъкът със Стамболийски и БЗНС?

Има битка за един и същи електорат. Но фактът е, че през 1919 и 1920 г – изключвам изборите през 1922 г., които са силно манипулирани от земеделците – населението се доверява на БЗНС. Те нямат абсолютно мнозинство, но имат най-голямата парламентарна група. Отношенията между двете партии са много сложни и още по-превратно биват представяни впоследствие, с оглед на бъдещото съюзяване между комунисти и земеделци.

Димитър Благоев категорично не подкрепя Стамболийски през 1918 г., нито опитите на земеделците да завземат властта. Той подкрепя част от действията на земеделското управление, насочени срещу едрата собственост или допускането на съветски представители в България, но не и останалото. Стамболийски играе много ловко. Той ту причислява комунистите към съюзниците си, ту ги обявява за основни политически противници. В края на 1919 и началото на 1920 г. успява да нанесе много сериозен удар на лявото движение с разгрома на транспортната стачка. С което показва, че комунисти и социалдемократи имат потенциал, но той не е толкова голям, колкото те си мислят. И че истинският изразител на силата е БЗНС. Неслучайно в края на 1922 – началото на 1923 г. основният му удар е насочен срещу комунистите. Те се разглеждат като сериозна заплаха за дългото и необезпокоявано управление на БЗНС.

Нека поговорим и за външния фактор. Как бихте определили ролята на Комунистическия интернационал в обявяването на курс към насилствено въоръжено завладяване на страната?

Това е най-същественият проблем. Бидейки ортодоксални марксисти, българските тесни социалисти приветстват случилото се в Русия през 1917 г., възприемат го като начало на световната революция. Но има един интересен момент, на който обръщам внимание в книгата си. Още през 1922 г., когато земеделците са на власт, Коминтернът поставя на БКП задачата да започне действия, които да доведат до вземането на властта в България. Преценката на представителя на Коминтерна е, че буржоазията в страната е в сериозен упадък, а земеделците се опитват да установят една абсурдна власт. Оценката на Москва е, че БКП има потенциала да вземе властта, но не го иска.

За Коминтерна няма значение кой е на власт в страната, важно е комунистическата партия да дойде на власт. Така ще се потвърди теорията на Ленин, че революцията може да настъпи и в една слабо развита държава, а после да се разшири и да обхване целия свят.

1923 г. носи изненада за Коминтерна и след 9 юни натискът върху ръководството на БКП се засилва невероятно. Нареждането е да се предприемат категорични действия в крачка – заедно със свалените земеделци и дори с ВМРО да се извърши контрапреврат. По-късно се приема, че е пропуснат моментът за непосредствено действие, но не и за действия властта да бъде сменена. Приема се курс към въоръжена борба в България, което е много сериозен проблем. До този момент БКП е традиционна партия, радикална, но вписваща се в законовото конституционно и парламентарно статукво.

Вторият съществен проблем е онова, което нарекох в книгата си „борбата на Давид с Голиат“. Има един факт, който е малко известен в публичното пространство и в историческите изследвания. Цели два месеца БКП се съпротивлява на Коминтерна. Това е безпрецедентен и единствен по рода си факт. От тук насетне няма да е така. БКП е твърдо убедена, че позицията ѝ след 9 юни за неутралитет е правилна, че в България няма условия за начало на въоръжена борба. Че дори и да бъде взета властта, тя не може да бъде задържана, защото ще се намесят външни фактори. И че това ще доведе до разгром на БКП, до разгром на държавата и окупация на страната. За съжаление, нищо не е в състояние да разубеди Коминтерна и той да преосмисли позицията си. Там доктринерството е такова, че всички разумни аргументи биват игнорирани. И още по-интересното е, че дори след като се съгласява с директивите на Москва, част от ръководството на БКП продължава да се надява, че Коминтернът ще преосмисли позициите си.

Кои от ръководството на БКП са против въстанието?

До края част от ръководството на БКП запазва трезв поглед към случващото се. Тодор Луканов през цялото време обяснява, че няма смисъл от въоръжени действия, че е нереалистично да се смята, че след разпада на БЗНС огромна селска маса ще се влее в БКП. Луканов и хората около него като Тодор Петров, а също и политическият секретар на партията Христо Кабакчиев смятат, че БКП има шанс да вземе властта по парламентарен начин или поне да се превърне в незаобиколим фактор.  

Как тогава се стига до решението въстанието да избухне през септември? В книгата си показвате, че това е могло да се случи и през октомври, ноември или през пролетта на 1924 г.

След като ЦК на БКП не взема категорично решение за въоръжено действие, в България е изпратен представител на Виенското бюро на Коминтерна. Това е Александър Четуев с псевдоним Албрехт, който пребивава в София между 3 и 24 август. Има един негов доклад от 5 септември 1923 г., в който той обяснява как е взето решението за налагането на въоръжения курс на борба. Това е докладвано на В. П. Милютин, прекия отговорник за развитието на комунистическото движение на Балканите и в България.

Кое е парадоксалното тук? Българското правителство, полицията и военното разузнаване всъщност проспиват пребиваването на Албрехт в страната. Не са наясно и с взетото решение, но пък пресата внимателно следи призивите на Коминтерна, отправени от Григорий Зиновиев и Карл Радек към българските комунисти, за да започнат те въоръжени действия, знае се и за идването на Васил Коларов в България. Обществото е наясно, че БКП е променила своя курс, а управляващите са в очакване на радикални действия.

А защо въоръжените действия са предвидени за септември? Първо, защото се бърза. Решението на БКП е взето някъде между 3 и 15 август. Не е ясно точно кога, няма запазени протоколи. През септември приключва активният полски сезон и се смята, че това е подходящото време за вдигането на въоръжено въстание. Виждайки раздвижването на комунистите по места, правителството решава, че трябва да се вземат превантивни мерки. Затова на 12 септември 1923 г. се предприема акция в цялата страна. Арестувани са ръководителите на комунистическите структури в София и по места, започва разоръжаване на населението, блокират се комуникациите. Целта е да се спре подготовката на бъдещото въоръжено действие. Ефектът е противоположен, просто натискат спусъка на противодействието на комунистите по места.

Казвате, че към 12 септември възможностите на БКП са силно ограничени, но въпреки това Коларов и Димитров дават разпореждане за въстание. Вярвали ли са, че едно въстание може да има успех? Или това е доктринерското мислене, за което стана дума?

Самият Георги Димитров твърди, че действията на 12 септември са били провокация и че в резултат от тях избухва въстанието. Но той пропуска няколко важни неща. Първо, че вече има решение за вдигане на въстание през септември. Второ, започнала е подготовка по места – въоръжаване, изработване на плановете за действие. Действията на властите ускоряват процеса, но не те са причината да се случи всичко това. А що се отнася до илюзиите за успех – няма и помен от това в документите, които съм издирил и прочел. Васил Коларов по-късно докладва в Москва, че е подал документи за регистрирането на нова партия в България – независима работническа партия – с ясното съзнание, че след започването на въоръжени действия БКП ще бъде забранена. Трето, смайващо е, че комунистите не предприемат никакви въоръжени действия в столицата. А се знае, че превземаното на столицата е ключово за успеха или неуспеха на всеки опит да се смени властта. Не подкрепят дори въстаническите действия в Централна или Южна България, чието начало е вече дадено.

Каква е логиката комунистическото въстание да избухне в Северозападна България?

Точно тук е проблемът. Защо се насочват към Враца, където има голям военен гарнизон? Самата Враца не въстава. Постепенно всичко се изтегля на северозапад, а Фердинанд (днешната Монтана) става център на бунтовническите действия. Намерих един рапорт на врачанския околийски началник от вечерта на 22 септември. Той докладва в София за ареста на Никола Агънски, социолог и деец на БКП. Това е човекът, който придружава Димитров и Коларов, които стигат до Вършец и два дни се крият във вилата на една учителка. В рапорта Агънски съобщава, че те са търсили човек, който да ги преведе през границата. Още преди да са започнали събитията!

След провала на въстанието Тодор Луканов казва, че търсейки спасение, Коларов и Димитров са предприели въстанически действия в Северозападна България. В книгата си изследвам това, опитвам се да намеря някакви мотиви. В този район БКП наистина е силна. Констатират го и военните, и полицията. Най-много села – няколкостотин на брой – въстават именно в този край. И най-дълго там се задържа съпротивата – от 23 до 27 септември 1923 г. Но не е поради някакви организационни качества на двамата водачи на въстанието. Гаврил Генов е местният лидер. Опитах се да проследя действията на Димитров и Коларов. На 23 септември те са във Вършец. После тръгват за Фердинанд, но не влизат веднага в града, въпреки че той е в ръцете на въстаниците. На 24 септември са вече там, остават и на следващия ден. А на 26 септември по обяд, когато разбират, че въоръжен отряд на властта, изпратен през Петроханския проход, е пробил въстаническата отбрана, те, без да предупредят въстаниците във Фердинанд, напускат града с файтона на общината. Армията влиза във Фердинанд на 27 септември, тоест на следващия ден. Ето го отговора за техните реални очаквания. Искали са да изпълнят решенията на Коминтерна. Втората важна цел е била да компрометират управлението. Такива действия неизбежно водят до репресии, които злепоставят правителството не само вътре в страната, но и пред света.

Въстание или метеж? След хилядите прочетени страници в архивите имате ли отговор на този въпрос? Дълго време се твърдеше, че това е първото в света антифашистко въстание, което бе и основополагащ маркер на комунистическата историография до 1989 г.

Опитах се да вкарам тези събития в контекста на съществуващата правна рамка в страната към 1923 г. Наказателният закон, в който са разписани престъпленията срещу властта, е приет през 1896 г. Според него и Конституцията, променена през 1911 г., в контекста на дебатите и обсъжданията кога и при какви условия се обявява военно положение се споменава терминът въоръжено въстание, взет от френското законодателство. В Наказателния закон четем какво е метеж – чл. 138 казва: всяко действие, което цели да попречи на органите на властта да изпълняват своите задължения, е метеж. Тръгвайки от това определение, твърдя, че до 20 септември имаме по-скоро метежнически, а не въстанически действия, които по правило са подчинени на обща цел и организация. Тук обаче наблюдаваме спонтанни действия на комунисти анархисти срещу някои представители на властта в провинцията и опит да бъдат освободени арестуваните на 12–13 септември. Няма как да определим това като въоръжено въстание, тъй като то има дефанзивен, а не офанзивен характер. Освен това липсва общо ръководство, няма обща цел и общ план за действие. Става дума за некоординирани и спонтанни действия по места. От 20 септември нататък, със събитията в Стара Загора, Нова Загора и Чирпан, с обявяването на военно положение на 22 септември и прехвърляне на центъра на действията в Северозападна България, се появяват всички условия да говорим за въоръжено въстание, поне както е формулирано то в дискусиите по промяна на Конституцията: действие с оръжие в ръка на социални групи или личности, които се опитват силово да променят държавния строй. Това е вече действие, насочено към радикална промяна на съществуващия в страната ред, и поради това можем да го определим като опит за въоръжено въстание.

В книгата си цитирате проф. Пламен Цветков, според когото „събитията от септември 1923 г. са метеж, потушен с жестокост, която е безпрецедентна за историята на България след 1879 г.“. Как ще обясните тази безпрецедентност?

Това е много сложен и едновременно с това ключов въпрос за разбирането на тези събития. Всъщност наративът за тяхната безпрецедентна жестокост и кървавост е от голяма полза за Комунистическата партия и лично за Георги Димитров и Васил Коларов. Напускайки страната на 26 септември и озовавайки се първо в Белград, а след това във Виена, те започват масирана пропагандна кампания срещу правителството на България – още тогава лансират тезата за 5000 убити и 15 000 попаднали в затворите, за безпрецедентна жестокост и насилие над жени и деца, за опожарени села и т.н. Този наратив се възприема и възпроизвежда безкритично от писатели и интелектуалци. Най-характерен пример са творбите на Гео Милев и Антон Страшимиров. И това явление се задълбочава през следващите години, защото легитимира Димитров и Коларов като ръководители на въоръженото въстание, дискредитира властта в България и въобще всяка власт, която не е комунистическа. След 9 септември 1944 г. пък този разказ се налага като единствено валиден.

Всъщност въстанието и събитията от 1923 г. са наистина кървави. Опитах се да прегледам всички документи, свързани с действията на силовите органи. Разбира се, жертвите не са 5000, според данни на Музея за революционното движение и регионалните музеи те са около 800, но не е ясно при какви обстоятелства са загинали. Има жертви по време на сраженията, но има и жертви след края на сраженията, има сведения за разстрели на лица, които не са участвали в никакви антиправителствени действия. В района на Фердинанд една трета от жертвите са загинали в дните на активна съпротива, а две трети – след въоръжените действия. Тук опираме до нещо много същностно – как се осигуряват редът и сигурността в държавата. Дали на базата на спазване на законите и разпоредбите, на военните правилници и военните устави, или чрез сила и игнориране на конституционните и законови разпоредби, чрез прекомерно насилие? Събитията от 1923 г. наистина показват употреба на неконтролируемо насилие на места. Не можем да игнорираме използването на артилерия в села, където вече няма съпротива. Макар че трябва да кажем категорично – през 1923 г. няма запалени села. Има произволни действия на някои военни командири, които си присвояват съдебни правомощия и издават смъртни присъди или разстрел без съд и присъда. Конституцията не позволява такова нещо. Веднага след тези събития сред управляващите кръгове в страната се оформят две виждания. Според едното върховенството на правото трябва да е определящо при извънредни и насилнически действия, а законът трябва да е еднакъв за всички – както за онези, които са се обявили против него и държавата, така и за представителите на държавната власт, които са злоупотребили със сила и са излезли извън рамките на закона. Надделява обаче позицията, че справедливата кауза оправдава всякакви действия, включително извънзаконови. Зад нея застават представителите на военните, които са във властта, и министър-председателят проф. Александър Цанков.

Тогава каква е отговорността на Александър Цанков, на министъра на войната генерал Вълков и на вътрешния министър генерал Русев за тези събития?

Правителството осъзнава добре, че държавата е поставена в условия на неизбежна отбрана и трябва да се предприемат всички възможни действия за справяне с тази сериозна опасност. Опасността произтича не само от действията на БКП и на селските маси, които се вдигат по места. Тя е свързана с факта, че още през август 1923 г. Сърбия съсредоточава свои войски по границата с България. В донесенията на разузнавателната секция на Министерството на войната всички бюлетини започват с информация за разположението, придвижването или преместването на сръбски части по границата. Очаква се в случай на анархия или на смяна на властта в България сръбските войски да навлязат и да окупират части от територията на страната. Така че разпоредбите и действията, които предприемат властите за справяне с извънредната ситуация, не са укорими. Те обявяват военно положение, увеличават състава на армията, свикват доброволци, изпращат военни части в застрашените райони. Проблемът е дали тези политически мъже, отговорни за управлението и бъдещето на страната, са наясно какво се случва в провинцията, дали знаят за произволните действия на част от доброволците и офицерите, които отговарят за справянето с бунтовете и вълненията. Тяхната отговорност според мен е в това, че не съумяват да се надскочат и да направят следващата стъпка – да поставят законността и правовия ред над всяка политическа целесъобразност. Когато водеща е политическата целесъобразност, настъпва разлом във възприятието и отношението към властта. Неслучайно тези събития предизвикват трусове в управляващия Демократически сговор, а част от опозицията настоява правителството да си подаде оставката. Смята се, че едно ново и неопетнено с кръв правителство, както пишат вестниците по онова време, би било по-ефективно. Има и нещо друго, което също не бива да забравяме – този проблем не е преодолян през септември–октомври 1923 г. Заплахата остава, остава и опасността събитията да се повторят, което втвърдява позициите и изкарва на преден план по-радикално мислещите и действащи политици и представители на армията. Още в началото на октомври има призиви за умиротворяване, за християнско отношение, защото всички сме българи и братя, има осъзнаване, че конфронтацията и насилието не бива да продължават. Но го има и другото – и двете страни остават непримирими и не отстъпват от своите позиции.

Това ли е началото на българската гражданска война? Тук виждаме вече издълбани идеологически пропасти – пропастта между селото и града, между различни въоръжени фактори – четата на Митьо Ганев, шпицкомандите…

Чисто теоретично говорим за гражданска война, когато се стигне до заемане на територии от друга, алтернативна на официалната власт. През 1923 г. не се стига дотам, като цяло централната власт контролира ситуацията. Но събитията показват ясно, че комунистическата партия все още няма потенциал и подкрепа, за да извърши промяна в управлението на страната. По най-завишени данни в събитията са участвали не повече от 15% от населените места в България. Властта е взета за часове или за дни в едва 9% от населените места и в около 5% от градовете. Давайки си сметка, че не може да постигне своите цели чрез масови действия, БКП някак логично се ориентира към терористични, насилнически и конспиративни действия. Още по-трагично е, че за да дестабилизира властта и да покаже разлома в обществото, комунистическата партия взема решение да се привлекат най-отявлени контрабандисти, убийци и криминални типове, които срещу заплащане са готови на всякакви действия. Това е основният въпрос, по който се дискутира след септемврийските събития – дали да се заложи на партизанска война, която да привлече масите и да ги противопостави на властта, или на една нелегална и конспиративна организация, която да въоръжи и подготви кадри, за да вдигне в определен момент населението на борба срещу правителството. Отказът да се търси компромис довежда до това разделение, което се задълбочава под външен натиск. Това не означава, че трябва да оправдаем властите в България. Но Димитров и Коларов не биха имали шанс да оцелеят политически, ако не бяха декларирали, че ще продължат да следват предписанията на Коминтерна. Така те се легитимират като лидери на БКП, а и на балканските комунистически партии. Неслучайно Димитров поема поста ръководител на Балканската комунистическа федерация, неслучайно БКП, изпълнила препоръките на Коминтерна, се сочи като образец, който трябва да следват и другите комунистически партии на Балканите.

ВМРО също влиза в събитията от 1923 г. Противопоставянето е и отдясно, и отляво.

Идеята на Коминтерна е комунистическата партия да бъде оста, около която да се завъртят всички недоволни или радикално мислещи и действащи структури в България, независимо дали са политически, националистически, анархистически. За тях е важно да се натрупа някаква критична маса от разнородни елементи, която в един момент да се взриви. Но как си представя Коминтернът, че може да обедини земеделци и македонисти или комунистите и ВМРО?! Проблемът е, че Тодор Александров и ВМРО играят директно с Москва и игнорират както местното, така и задграничното представителство на БКП. Това накърнява престижа на Георги Димитров, той се чувства изолиран от целия процес. А идеята на Коминтерна е по-прагматична. Те искат ВМРО с целия ѝ потенциал и Тодор Александров начело, с четите и въоръженията да се включи в тази антиправителствена и антикапиталистическа балканска акция.

Да се включи как? Срещу пари?

Срещу обещание за международна подкрепа, средства и въоръжение. Докато идеята на Георги Димитров е да се овладее ВМРО, тя да стане част от структурите на комунистическата партия, след като се компрометира и измести Тодор Александров като шеф на организацията. Оттам следват всички тези конфликти, майски манифести и пр. Фактически коминтерновските дейци успяват донякъде да компрометират Тодор Александров покрай готовността му да си сътрудничи с комунистите и с Комунистическия интернационал. И това му коства живота. Което пък води дотам, че Македонската организация застава на още по-твърди антикомунистически позиции.

Каква е връзката между Септември 1923 г. и последвалите събития през 1925 г.? Мислите ли да продължите изследването в тази посока?

Всъщност първоначалната ми идея беше да напиша две книги – една за армията и вътрешните ѝ действия до 1912 г., а друга за армията от 1918 до 1941 г. Нямах никакво желание да се занимавам с Коминтерна и БКП, конкретната ми цел бе ролята на армията във вътрешнополитическия конфликт, правната регламентация, практическото действие и последиците за обществото. Но се оказа, че няма как да се схване логиката на тези събития, ако не се изследват двете противостоящи си страни, техните мотиви и аргументи, начинът им на действие. Важно е да се осмисли ролята на армията, особено през 30-те години, когато на власт идват деветнайсетомайците. Тогава започва преосмисляне на правната основа, заимстване на чужди образци, подготовка на тотални планове за действия в случай на вътрешни опасности. Всяко поделение, всяка военна част трябва да има такъв план и те да бъдат съгласувани. Всичко това е ключ за разбиране на общото държавно и политическо развитие. Армията е не само фактор, който воюва извън пределите на страната, тя е най-сложният силов механизъм на държавата и може да бъде както радикално лекарство, така и отрова за обществото, ако с нея се злоупотреби.

Проф. Веселин Янчев (род. 1963 г.) е историк, преподавател по нова история в СУ „Св. Климент Охридски“. Изследовател на военната политика и армията до Втората световна война. Автор на книгите: „Армия, обществен ред и вътрешна сигурност. Българският опит 1878–1912“ (2006); „Българската армия в Първата световна война. I том 1915–1916“ (в съавторство със Ст. Станчев, Н. Стоименов, И. Криворов, Д. Зафиров, Т. Петров, 2005 г.), както и на изследването „Армия, обществен ред и вътрешна сигурност. Септември 1923 година. Провалът на едно поръчано въстание“ (2023).