Нана Джанелидзе – Чудовището война
„Грузинците и абхазците няма да могат да разговарят помежду си вероятно поне сто години. Случиха се такива зверства, не мисля, че те могат да бъдат забравени.“ С грузинската режисьорка разговаря Марта Монева
Нана Джанелидзе става известна като сценаристка на филма „Покаяние“ (1984) на Тенгиз Абуладзе. През пролетта на 2023 г. тя представи своя нов филм Liza, Go on (2022) на Фестивала за централно- и източноевропейско кино goEast във Висбаден. Филмът е грузинско-българска копродукция, асоцииран продуцент е Емил Спахийски, а постпродукцията е направена в „Доли Медиа Студио“.
Какво очаквахте да се случи, докато пишехте сценария на филма „Покаяние“ (1984)?
Опасявахме се, че този филм ще остане в кутиите по рафтовете. И все пак решихме, че трябва да го направим и той ще излезе в някакъв момент.
Какви пречки срещнахте?
Филмът беше под забрана две години. Известно време дори се очакваше, че самият Тенгиз Абуладзе ще бъде арестуван, но някак се размина, защото Едуард Шеварднадзе (тогава първи секретар на Централния комитет на комунистическата партия на Грузия, б.р.) много държеше на филма и вярваше, че той трябва да бъде направен. По-късно, когато той се премести да работи в Москва (през 1985 г. е назначен за министър на външните работи на СССР, б.р.), филмът остана без подкрепа и бяхме доста обезкуражени. Знаете как беше по съветско време. Положихме много усилия, за да го пуснат. Помогнаха ни и някои руски режисьори. Например режисьорът Елем Климов, който направи „Иди и виж“, вероятно познавате този филм.
Разбира се.
Та той беше назначен за председател на Съюза на филмовите дейци, създаде комисия за освобождаване на забранените филми и много искаше да види „Покаяние“. Вече се носеха слухове, че има такъв интересен филм, но разпространението му беше невъзможно. Климов изпрати заместника си, кинокритика Андрей Плахов. Поетът Евгений Евтушенко също чул по някакъв начин за филма. Обадил се на Тенгиз Абуладзе и го помолил да го види. Изгледа го в моята квартира и беше абсолютно шокиран. В Москва казал на Климов, че Абуладзе е направил филм, който трябва да бъде спасен. Плахов също отиде в Москва и каза, че филмът трябва да бъде измъкнат от Тбилиси. По онова време той се съхраняваше в големи кашони. Режисьорът Реваз Чхеидзе, който беше приятел на Тенгиз и директор на грузинската филмова студия, беше направил „Бащата на войника“. Той сложи нашите кашони в своите със заглавието на своя филм и така „Покаяние“ отпътува за Москва.
Контрабандно.
Да, наистина контрабандно. Митницата нищо не забелязва. Занесли кашоните направо на Елем Климов в Дома на киното в Москва и се заключили в малката зала да гледат филма. А когато той свършил, последвало дълго мълчание. Елем Климов казва, че ще заложи живота си и ще направи всичко, за да му даде зелена светлина. Започва да обикаля секретарите на ЦК. Александър Яковлев, секретар по идеологията в ЦК, беше шокиран. Пускането на този филм в Съветския съюз щеше бъде сигнална ракета, че политическата карта на света се променя, вече няма да има желязна завеса между социалистическия и капиталистическия лагер, всички ще повярват в перестройката. Горбачов вече беше на власт. Климов показва филма на съпругите на секретарите на ЦК, на Раиса Горбачова, но тези съпруги били готови да го разкъсат на парчета – как смее да прави такова нещо. Обаче капка по капка всичко това се трупаше и стигна до ушите на Горбачов. По същото време председателят на КГБ в Грузия написа донос срещу филма и го изпрати на председателя на КГБ на Съветския съюз Чебриков, обяснявайки, че в Грузия е направен антисъветски филм, че има голяма опасност той да излезе в чужбина и да го видят в други страни, че клевети съветския живот и народ и трябва да бъде незабавно арестуван. Чебриков докладва на Горбачов, разбира се. Горбачов вика Шеварднадзе и го пита какви антисъветски филми правят в Грузия. Шеварднадзе, който беше много остроумен, опитен и интелигентен човек, казва: „За какво говорите? Тенгиз е истински, огнен комунист и направи филм за някои малки грешки на Съветския съюз, които трябва да се поправят, за да се успокоят нещата!“. Имаше още работа по пускането на филма. Горбачов при едно посещение в театъра на Анатолий Ефрос го поканил да сподели какви проблеми има, от какво се нуждае. И Ефрос му разказал сюжета на филма, вместо да говори за проблемите си. Горбачов го изслушал с голяма изненада. Така се доразплете кълбото. Ние мислехме, че първият ни враг ще бъде един от най-влиятелните секретари на ЦК – Егор Лигачов. Той също беше гледал филма, но се оказа, че семейството му е преминало през такива изпитания, за които разказва „Покаяние“. И те са били арестувани, репресирани. Така филмът оказа въздействие и върху него. И капка по капка, всичко някак се събра и „Покаяние“ беше пуснат.
Вашият нов филм Liza, Go on (2022) имаше световна премиера на Фестивала за централно- и източноевропейско кино goEast във Висбаден. Разглеждате темата за войната преди трийсет години между Грузия и Абхазия. Вашият нюансиран подход невинаги е търсен и не на всички творци се удава. Как се прие филмът в Грузия?
В Грузия премиерата е планирана за септември, но днес точно го показах в университета. На някои им стана лошо, много емоционално беше. А студентите не знаят абсолютно нищо за тази война, цялото им поколение не е запознато!
И в Германия и България, които добре познавам, това поколение не е много добре запознато с историята.
Мисля, че това е някакъв вид политика. Да изтръгнеш историята от паметта, от чувствата, е престъпление.
Споделяте, че в Грузия не е публикуван нито един анализ за тази война. Как оценявате това?
Университетски историци ми казаха, че едва сега започват да разглеждат тези теми, защото се вижда, че те са забранени по принцип. Защото има такова недоверие между грузинците и абхазците. Ние не знаем абсолютно нищо едни за други. И това, разбира се, е така и защото там има руски войски, така наречените „мироопазващи сили“.
Мироопазващи сили?
Да, руснаците правят всичко, за да се уверят, че няма истинска връзка между грузинци и абхазци и те контролират ситуацията. А и знаете, че сега сме свободна страна, но в Абхазия живеят под страшния надзор на КГБ. Там руснаците са много силни и възпитават младото поколение в омраза към Грузия. Например питат децата в първи клас кой е най-големият им враг. И те единодушно отговарят, че това са грузинците. А на въпроса кой е първият им приятел в един глас отговарят „руснаците“. Един депутат ми каза, че понякога има срещи между грузинци и абхазци. И те са в отлични отношения, въпреки че преди време са стреляли едни по други, но днес имат общи теми, общи болки и се разбират. А политиците с нечисти дела и мръсни ръце превръщат всичко в нещо лошо. И интересното е, че по-възрастното поколение, което се е било във войната, не мрази, хората от по-младото поколение мразят, защото омразата е насадена в тях.
Как може изобщо да не се преподава в училище този период?
Не се преподава. Това е най-новата история. Има само абсолютно неразбираеми сухи факти – „тази година беше Шеварднадзе на власт, после дойде Саакашвили“, и никакъв анализ, никаква информация.
Това придава допълнително значение на този филм. А как започнахте в киното?
Аз не си бях поставила за цел да правя кино. Просто филмовият институт в Тбилиси беше открит точно в годината, когато завършвах училище. Преди това филмова катедра имаше само във ВГИК в Москва. Тенгиз Абуладзе трябваше да бъде главният преподавател във факултета, а втората група трябваше да бъде поета от Лана Гогоберидзе. И родителите ми предложиха да се опитам да вляза там, защото преподавателите са интересни хора. Аз просто им повярвах, всичко беше напълно необмислено. След една година исках да напусна, защото не ми беше интересно. А моят учител Тенгиз Абуладзе ме убеди да остана още една година. Започнах да работя по филма „Дървото на желанията“ като асистентка на Абуладзе. Видях как се прави голям и добър филм, като се започне от режисурата и сценария, та до смесването на звука. А когато работиш по голям филм, тогава и умът ти пораства. После дойде време да работя върху „Покаяние“. Помолих Тенгиз – тогава вече бях негова снаха – да ми даде да прочета синопсиса, който беше малък, пет страници. Той преди това беше донесъл много дисидентска литература. Прочетохме целия „Архипелаг ГУЛаг“ на Солженицин, прочетохме Евгения Гинзбург. Те ми направиха силно впечатление. Книгата на Надежда Манделщам, съпруга на поета Осип Манделщам, който също попада в лагер, остави дълбоки следи в мен. Написах анализ на синопсиса, а Тенгиз ме прати да работя по сценария. Това, че във филма има трето поколение, беше мой принос. Вече живеехме в друга епоха. Младото поколение беше жертва на старите грехове на своите родители. Миналите грехове винаги оказват въздействие върху бъдещето и го осакатяват.
Това е важен аспект. В последния ви филм разказвате за греховете и на двете страни в конфликта. А от година отново сме във война. Очаквахте ли подобно развитие в Украйна?
Никой не вярваше.
Във филма обръщате внимание на кръвната връзка между абхазците и грузинците.
Да, има толкова много смесени семейства.
Това е братоубийствена война.
Разбира се, че е така. И те няма да могат да разговарят помежду си вероятно поне сто години. Случиха се такива зверства, не мисля, че те могат да бъдат забравени. Поне сто години.
Каква е вашата лична прогноза за ситуацията? Какво би допринесло за намаляване на напрежението?
Смятам, че е необходимо руснаците да се изтеглят оттам, за да не оказват натиск. В същото време е голям проблем, че абхазците са се заселили в грузински домове и няма да си тръгнат. Трябва да има цялостна програма, според която, ако държавата върне бежанците, тя трябва да им осигури финансова помощ, за да могат да си купят или построят жилища.
А бежанците от Абхазия, които показвате във филма, страдащи от същите проблеми като бежанците по цял свят, лутащи се без средства в новата среда, успяха ли да се интегрират в Грузия?
Да, те имаха време да се интегрират. Ситуацията е много трагична, защото от по-старото поколение, което е било в млада възраст по време на конфликта, мнозина са били избити в тази война, а оцелелите са загубили всичко и изведнъж са се озовали в Тбилиси, в някакви колиби, в болници и къде ли не. Те бяха ужасно потиснати и през цялото време се надяваха, че ще се върнат обратно. И претърпяха ужасен крах.
Какво се надявате да се промени след филма?
Не съм толкова наивна да смятам, че един филм ще промени нещо, но обикновените хора, учениците поне ще научат нещичко и ще се замислят. Филмът се състои от отделни истории. И фактът, че сме събрали толкова много истории, вече дава обща представа за това, което се е случило. В Тбилиси имах среща с чуждестранни историци, които събират устни разкази за Съветския съюз. Имаше казахстанци, германци, естонци, грузинци, слушах ги и осъзнавах, че трябва да спасяваме личните истории. Между другото, по този начин работехме и върху „Покаяние“. Историите ни бяха разказани от хора, преживели всичко това. Така че става дума за автентичен документален материал, за истински истории на истински хора. В настоящия случай на абхазци и грузинци. Светът не е черно-бял, а човек трябва да види всичко, за да оцени и да не застане на погрешната страна. Да разбере, че войната е огромно чудовище, което превръща хората в чудовища. И е много опасно да се започне една война, защото тя не може да бъде спряна. Затова исках да направя този филм. Грузинският писател Гурам Одишария, бежанец от Абхазия, разказва, че със свой абхазки колега са делили една стая в продължение на десет години. Когато войната започнала, Гурам е загубил всичко, бил е ранен там. А на неговия абхазки съсед първо му взели телевизора, после колата, после изгорили къщата. Между другото, много абхазци имат грузински фамилии. И след това брат му, който е абхазец, се присъединява към абхазката гвардия и пада убит. И когато Гурам разбира за това, изпраща на абхазкия си колега, писателя Даур Начкебиа, книгата си с надпис „И на мен, моля, прости!“. Самият Гурам е бил бежанец, загубил е дома си, бил е ранен и въпреки това е запазил връзката си с абхазците. А Даур е бил боец, който е живял в Грузия. Този факт изпълни съзнанието ми. Винаги съм си мислела, че абхазците са сепаратисти, че са предатели, изменници на родината. Изведнъж прочетох, че един грузински писател пише на един абхазец, защото е разбрал, че в тази война става нещо друго, нещо, за което аз не зная. Това пътешествие в дълбините ми разкри много неща. Човек трябва да има смелостта да се погледне в огледалото, защото всички си мислехме, че ние сме добрите, а абхазците са лошите. Това беше пропаганда и трябва да стигнеш до дъното, да не се страхуваш, че и ти си направил нещо лошо. Искам да кажа, че трябва да гледаме на враговете си като на наши ближни. Това е много трудно. Звучи философски, но няма друг начин. Ние живеем на тази малка планета.
Как мислите, случило ли се е покаянието?
Все още е пред нас.
А защо взехте решение да включите във филма военни дневници, отразяващи безчинствата и страданията, чрез анимационен материал, и то точно този вид?
По няколко причини. Историите бяха много брутални, а аз самата не обичам насилието на екрана и не мога да го гледам. То е заразно и много опасно според мен. Това беше една от причините да не показваме бруталността, да я представим под друга форма. Другата причина беше, че когато гледаш жертвите на войната, те обзема чувство за несправедливост. Защо е трябвало да се случи толкова скръб и как е било позволено да се случи тя? А тази по-различна анимация сякаш е подходящо изразно средство. Тя е наивна, философска, малко сюрреалистична. Съществуват три страни на битието – земята, адът и небето. И ето как всичко се случва в това огромно пространство – тези кланета не са само тук и сега, при тях се сблъскват някакви други сили, а ние сме слуги на тези сили и им позволяваме да преминат през нас. Затова реших, че трябва да направим сюрреалистична анимация. И в същото време трябва да бъде под формата на дневници. Тези щрихи са толкова наивни, леко непрофесионални, сякаш всичко трепти. Търсех тази ефимерност. Когато разговарях с моя художник, му посочих Брьогел. Един войник, който участва в такава несправедлива война, се превръща в чудовище. Затова някои войници имат дървени трупи вместо глави, други имат горящи глави, трети наподобяват чакали или змии. Те се превръщат в страшни същества.
Изгубва се човешкият образ и настъпва дехуманизация. Вашият филм беше част от симпозиума на goEast под наслов „Деколонизация на (пост-)съветския екран“. Как се вписа той в общия контекст на симпозиума?
Мисля, че той не е просто филм за показване, а за размисъл, който да предизвика дискусия. След като го гледаха, хората искаха да разговарят искрено за чувствата си. Имаше един германец, който каза, че когато е бил дете, му е било забранено да говори за войната. И това беше много болезнено за мен. В нашата страна също крият защо се случи всичко това. Ние нямаме сили да си кажем, че сме били виновни за нещо, че сме направили грешки, че сме си простили. Трябва да погледнем в душите си, ако оттам идва такава тъмнина, човек трябва да намери сили и смелост да освети тази тъмнина с желанието за истина. Трябва да изразите всичко.
Колко трудна беше работата ви по сценария?
Понякога спирахме и казвахме: „Вече не издържам, не мога да го чета, не искам да правя нищо повече“. Филмът е ужасяващ, войната винаги е ужасяваща. И събирахме отново смелост да продължим, защото, за да продължим напред ние и нашата страна, трябва да научим всичко, трябва да погледнем в тази бездна и да имаме сили да я преодолеем, да започнем нов живот и да се покаем по някакъв начин.
Прекрасни и красиво заснети пейзажи служат за кулиси на действието. Къде е сниман филмът?
В Грузия, избрах жанра roadmovie, един вид търсене на истинския смисъл на съществуването. Искаше ми се зрителят да усети страната, нейния характер, защото пейзажът много ясно предава характера на страната.
А защо избрахте писателка да изиграе главната роля ?
Исках да е ново лице, да не е актриса с минало, която е била под светлината на прожекторите.
Какво ви доведе в България, където сте завършили филма?
Емил Спахийски, асоцииран продуцент на филма, ме увери, че в България има много добро студио. Той като цяло искаше да е силна копродукция и направи опити да получи финансиране от Филмовия център, но не успя. За сметка на това после попаднахме в едно брилянтно студио с много добър екип.
На́на Джанелидзе е грузинска кинорежисьорка и сценаристка. Родена е през 1955 г. в Тбилиси. През 1979 г. завършва Института за театър и кино „Шота Руставели“, в майсторския клас на Тенгиз Абуладзе. Работила е с него като сценарист на знаменития филм „Покаяние“ (1984). Развива паралелно собствена режисьорска кариера. Работата ѝ е многократно награждавана. Занимавала се е с преподавателска дейност и е била директорка на Грузинския национален филмов център. Последният ѝ филм Liza, Go on (2022) разглежда войната между Грузия и Абхазия преди трийсет години, а постпродукцията му е направена в България, в „Доли Медиа Студио“.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук