Култура / Брой 7 (3000), Септември 2023

Разговор с френския философ Робер Редекер

В нашумялата си есеистична книга „Освобождаването на душата“ (2023) Робер Редекер се пита какво е душата, както и защо тази дума изчезва от всекидневния език и от философските трудове. Интервю, публикувано във в. „Фигаро“

Най-новата ви книга е есе, в което изразявате съжалението си от заличаването на душата в съвременната култура. Ала какво е душата? Как бихте я дефинирали?

Споделям заедно със Симон Вейл следната идея: интуицията за душата е универсална. Интуицията за себе си като за духовно същество, която обхваща както най-смътното, така и най-конкретното, отличава човека от другите животни. Този тип самоусещане – духовното усещане за себе си – е истинската разлика, задаваща границата между човека и зверовете. И тук се натъкваме на една биполярност: у човека има следа от неговата причастност към свят, различен от неговия земен свят.

Душата е присъствие, което открива нашия вътрешен живот. Тя ни се разкрива в задълбочаването тъкмо на този вътрешен живот. Поради което е и най-съкровената част от самите нас. Тя е самата интимност, обгърната в покров, различен от този на материята.

Човекът е взаимопроникване на три реалности – на тялото, духа и душата; вследствие на което той живее и три живота – телесен, интелектуален и духовен, които се допълват взаимно. Това присъствие прорязва небето и отваря нов хоризонт: „Душата е небе, което Бог обитава“, казва света Катерина от Сиена.

Душата е интимна реалност, която се стремят да разрушат всякакви деконструкции и деструкции. Тя обаче съумява да окаже неподозирана съпротива, проявява се в най-екстремни ситуации, когато всичко върви към най-лошото. При най-големи сътресения и в състояние на изоставеност, по време на мъчения или на страдания, когато всичко изглежда изгубено, непобедимото се явява на бял свят, като заявява на своя палач: ти не можеш да ме убиеш, ти не можеш да ме унищожиш. Ти можеш да разрушиш моето тяло, но нямаш никаква власт над душата ми.

Такъв е случаят на света Жана д’Арк. Такъв е случаят на Александър Солженицин. Такъв е и случаят на християнската мъченица света Бландина. Ето това са мъчениците. Душата се проявява в подобни обстоятелства като идентичност на друга природа, различна от физическата: като реалност, която смъртта не може да накърни. И тъкмо в тези часове на заплаха по този начин тя разкрива своето безсмъртие.

Душата е духовна реалност, която се разкрива в човека още щом той разчупи черупката на егото си. „В ада най-често срещаната дума е „аз“, пише испанският мислител Доносо Кортес.

Инфернален, превръщащ света в ад, оставим ли го свободно да налага своята диктатура, „азът е омразен“ (Паскал). Защото той поставя прегради и възпрепятства човек да има достъп до душата си. Което обяснява и отношенията на съперничество между аза и душата, както и желанието му да я низвергне: докато азът се стреми да съотнесе всичко към себе си, душата се издига чрез самоотдадеността си. Принципът на аза е егоизмът, психическото напомпване; а този на душата, основаваща се върху смирението, е принципът на отдадеността.

„Грижата за душата помръква“, пишете вие в предисловието на книгата си. На какво се основава това ваше съждение?

Лечението, загрижеността и грижата за душата според чешкия философ Ян Паточка са били основата на философията, маркерът на европейската цивилизация. Както виждаме в картината „Ангелус“ на Миле, дори най-клетият селянин е бил загрижен за спасението на душата си. Културата и материалният живот през ХХ век, напротив, си поставят за цел да изхвърлят тази душа от колективния живот.

Отворете която и да е нова философска книга: думата „душа“, която е била една от най-често срещаните у предишните поколения мислители, а и при най-старите философи, днес е изчезнала или вече не е обект на ерудирано и историко-философско изследване.

Чуйте разговорите на улицата, в семействата, дебатите по телевизията: вече изобщо не става дума за спасението на душата. Превеждат SOS, което означава „спасете нашите души“, със „спасете нашите животи“! Водени от модата на отхвърлянето, ние сме заличили тази дума, за да се освободим от реалността, която я обитава. Политическите фройдисти обаче се заблуждават: не полът е този, който бива отхвърлян в лоното на нашата цивилизация, а това е душата. Както Бог е големият отхвърлен от френската политика през последните десетилетия, така и душата бива отхвърляна от културата.

Бернанос пише във „Франция срещу роботите“: „Модерността е заговор срещу всяка форма на вътрешен живот“. Душата е била някога очевидност, а днес вече не е такава. Кога настъпва моментът на разрива?

Залезът на душата е минал през появата на заместители, последователно съдействащи за нейното отстраняване: cogito, аза, субекта, несъзнаваното, а отскоро и мозъка. Втората половина на ХХ век е радикализирала тази тенденция поради политически причини. Стремежът е бил веднъж завинаги да се свърши с душата! Затова душата и вътрешният мир са провъзгласени за съучастници на буржоазния свят, с които е трябвало най-сетне да се приключи. Душата е станала обект на всевъзможни сарказми, препращащи към реакцията и глупостта на редките интелектуалци, които са се осмелявали да заявят нейното съществуване. Философията се е превърнала в посрамване на истината.

Както всяко живо битие, душата може да диша само в биотопа, зададен от съществуването, същностите и истината. Този биотоп, който поддържа присъствието на душата в културата, е бил обаче грижливо пресушен, а духовният живот е бил превърнат в пустиня. Философската агресивност на „опожарената земя“ съсипва следвоенната култура, тя лишава душата от нейната атмосфера. Антиесенциализмът – непознат преди – се превръща в задължителен предразсъдък за философите. Той се съчетава с дискредитирането на истината, чиито корени отвеждат към Ницше, за да се стигне до деконструктивизма на 70-те години на ХХ век, чиято уродлива рожба е днес „уокизмът“, идеологията на „събудените“.

Не е ли напразно да се говори за душата, щом не може да се докаже нейното съществуване, а то само се постулира?

Става дума за една непосредствена очевидност. Съществуването на душата е нещо дори по-сигурно, отколкото съществуването на тялото, което минава за някаква даденост. И мога да се позова поне на едно доказателство за съществуването на душата, което е на наше разположение. В една важна книга, излязла през 2013 г., която носи названието „Бог съществува“ – останала скрита, тъй като изисква труд и херкулесовски усилия от своя читател – философът Фредерик Гийо разрушава едно по едно възраженията, формулирани от Имануил Кант, които възникват при всеки метафизически опит да се докаже съществуването на Бога. Нещо повече, Гийо с изключителна интелектуална строгост сам доказва основанията на това съществуване. Ако Бог съществува, интуицията, която ние имаме за душата си, би била напълно истинна. А Бог не е измамник, следователно, както доказва Гийо, Бог съществува: следователно душата също. Така се връщаме към Декарт, при когото Бог гарантира душата, което пък ни дава основание срещу Кант.

Трябва ли да се реабилитира душата?

Няма нищо по-спешно. Ницше е мислил себе си като лекар на цивилизацията. Моята книга е дело на труженик на духовната спешна помощ. Защо? За да възстановим връзката с една част от самите нас, ампутирана от предходното столетие. И за да престанем да живеем в света като небесни сираци.

Превод от френски Тони Николов