Какво има в поезията на Яна Язова?
Имаме в ръцете си най-после цялата поезия на Яна Язова, трите ѝ стихосбирки, издадени приживе[1], непубликуваното в книга от литературния печат на 30-те и началото на 40-те и подготвената от нея книга „Язове. Избрани стихотворения“, която не е можела да излезе след 1944 г. заради комунистическите репресии и съдържа стари и нови творби, някои писани в края на живота ѝ. Знаела е, че няма да бъде издадена, и въпреки това я е подготвила.
Преди да започна да пиша за събраната поезия на Яна Язова, знаех какво не искам да има в този текст. Не исках да пиша за политическия контекст, макар че тя е жертва на брутално преследване, изолация, убийство и кражба на творбите ѝ от комунистическия апарат. Убита е една година след моето раждане, през 1974 г., на 62. Не исках да мисля за нея като за жертва. Не исках също да пиша за любовната ѝ връзка с проф. Александър Балабанов. Исках просто да прочета поезията ѝ. Да направя нещо като close reading, ако е възможно. И без да има черно-бяло „оценъчно“ разполагане на силите, защото явлението „Яна Язова“ е достатъчно сложно и мисленето на парче я лишава от нейната творческа и човешка цялост.
И така, какво има в поезията на Яна Язова? Започвам с третото стихотворение от стихосбирката „Язове“ – „Вечната стража на моите пирове“, драматургично, с диаболистични моменти. Това е и първата ѝ публикация в периодичния печат с псевдонима Яна Язова.[2] Буйно изразено желание да бъде честна, смела и автентична в един оспорван контекст, когато е на 19. Едно след друго прииждат стихотворения за кошмари, дрънчене на окови и безпътица за двама, зад които стои „тих вървеж“ с „бунтовна мъка“. В цикъла „Прокази“ има социална поезия, в която „всеки дом е саркофаг“. Напомня интонациите на Смирненски с мизерията и босоногите деца, тук има блато, гнойни язви, кал, колиби и скръб. Смъртта и говоренето от гроба са част от тезата „мъртъв е целият свет“. Търсим не толкова лирическа, колкото епическа мощ и образност. Тя сюжетира с търпелива театралност, смесица между романтизъм и граничен сюрреализъм. Критиците от нейното време, а и по-късни от нашето търсят по навик в поезията ѝ топло лирическо чувство. Наистина него почти го няма, защото има епически размах и бунт срещу тогавашната поетическа конвенция. На места има труден ритъм и форма, която изглежда неумела, а на това перо някак не му пука, че е така. Нейната сила е на друго място.
Виждаме как около избран художествен обект (море, морска мида, вулкан) се развива епическо въображение, което задълбава в езиковия и извънезиковия пейзаж. Важни са страстта, драматизмът без сантименталност, хипнотичен, неравен, с риск да излезе от стъпката, задъхан. И нещо извън творбите. След едно посещение на българската делегация на ПЕН клуба в Любляна през 1934 г. сръбският литератор Александър Илич разказва за срещата, наричайки тялото на Яна Язова „клонче, притежаващо нежна и утопична женственост“. „Когато тя ни рецитираше, нейното тяло и ръцете ѝ като индийски кринове по един свойствено ритуален начин пееха в ритмична пластика нейната тъмна песен.“ Вмъквам това, за да подчертая доколко поезията ѝ е била за слушане и рецитиране. Моноспектакъл с мистично присъствие. Някак неудобни за съвременно четене са тези дълбоки, търпеливи, епически сюжети с подробно развита образност. Щом „влезеш“ в поезията ѝ, тя те увлича в своите импресионистични фантазми.
Тематично поезията на Язова има две или три посоки – социална, философска и любовна тема. „Моят облак“, „Любов“, „Писмо с първия сняг“, „Вечерни шепоти“, „Ние“, „Тиха нощ“ са само част от красотата на любовното. Най-общо то описва елипсата на отсъствието на любимия. Дори стилът „Ти беше Май, а вън е Януари“ не е драма от духовна несбъднатост, а само самотност заради обстоятелства, старост или очакване. В края има „Приложение“ с „Яна Язова за себе си, за поезията и за другите“, после „Другите за Яна Язова“, тук особено ценен е текстът на непознатата за мен критичка от 30-те Соня Вичева.
От самото начало знаех, че в поезията на Яна Язова ще се натъкна на „шестото чувство“, за което говори П. Динеков. Най-вече обаче ме очарова цялостната творческа личност, нейните светлосенки и пророческо знание, че диктатурата е временно явление.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук