Култура / Брой 3 (2956), Март 2019

Сгради от бетон и стъкло, култ към правия ъгъл, тръбни мебели, кани за чай и лампи… Днешните представи за Баухаус обикновено се ограничават до образците на архитектурата и дизайна, забравя се, че той е преди всичко новаторска педагогика.

Валтер Гропиус е вече утвърден архитект, когато става първият директор на държавното училище във Ваймар. То е създадено преди сто години, по времето на Ваймарската република, в отговор на нейните социални обещания. Баухаус – просъществувал само 14 години, имал 1253 ученици, сменил трима директори и три града, се разпуска, след като Хитлер идва на власт. Днес обаче е символ за германците и съперничи по популярност на други символи като Бах, Бетовен или Гьоте. Програмата за вековния му юбилей е с бюджет от 17 млн. евро, тя започна още от миналата година с изложби, симпозиуми, изследователски проекти. Предстои откриването на три нови музея във Ваймар, Десау и Берлин, където авангардната общност е пребивавала през годините. Специалният сайт, създаден за юбилея, представя местата, етапите, идеите и личностите на Баухаус, определяйки го като поле за експерименти и новаторска школа за идеи.

Началото на Баухаус обаче е по-скоро носталгично. Първосъздателите му търсят опора в миналото, за да преодолеят следвоенните травми. Затова и на заглавната страница на манифеста на Баухаус е изобразена катедрала (гравюра на Лайнъл Файнингер). „Няма съществена разлика между художника и занаятчията“, пише Гропиус. Обръщайки поглед към Средновековието, той прокламира „повторното обединение на всички художественотворчески дисциплини – скулптура, живопис, приложни изкуства и занаяти – в едно ново архитектурно изкуство“. Трябва да се преодолеят разделението на труда и отчужденото битие, а изкуството и животът да се срещнат.

Днес бихме нарекли подхода му антиакадемичен и интердисциплинарен. Училището приема млади таланти, мъже и жени, които да обединят по идеален начин изкуството, архитектурата и занаята, за да създадат сградата на новото време като Gesamtkunstwerk. В основата на тази нова педагогика са експериментът и работилниците, където разделението между теория и практика е почти заличено. Гропиус кани за преподаватели авангардни творци като Паул Клее, Лайнъл Файнингер, Йоханес Итен, Василий Кандински, Оскар Шлемер, Георг Мухе, Йозеф Алберс, по-късно и Ласло Мохоли-Наги.

Преди специализацията студентите се запознават за един или два семестъра с качествата на материалите и принципите за оформяне на продукта. През следващите шест семестъра се изучава и един занаят. Това става в работилниците за глина, камък, дърво, метал, тъкани, бои и стъкло, където преподавателите се наричат „майстори“, а студентите – „чираци“. Стремежът е да се стигне до същността на материала, до основните форми и основните цветове. Паул Клее и Василий Кандински разясняват в часовете си елементите на тази граматика, засягаща всички области на художествената форма, но и на гледането.

В манифеста е записано, че в „Баухаус“ „може да бъде приета всяка личност с неопетнено име, без оглед на възраст и пол, чиято подготовка се приеме за достатъчна от съвета на майсторите на „Баухаус“. Ваймар привлича будни умове от целия свят, през „Баухаус“ минават ученици от общо 29 държави. Новите методи на преподаване предполагат „свобода на индивидуалността“, „участие на студентите в работата на майсторите“, „поддържане на приятелски отношения между майсторите и студентите извън работата“. Целта е всеобхватно образование, включващо театър, поезия, музика. По-строгият дух и рационализмът идват в по-късните години. Началото е повлияно и от теософията, антропософията, източните учения. Всички в „Баухаус“ приемат себе си за авангард. „Косите на момчетата – дълги, полите на момичетата – къси. Ходеше се без яки и чорапи, което тогава шокираше... Обичахме да седим на лунна светлина в парка „Гьоте“ до Улм... Но и мръзнехме, и гладувахме за нашите идеали“, спомня си Тут Шлемер, съпруга на преподавателя Оскар Шлемер.

Много се пише за жените, получили достъп до образование в Баухаус, но и там те се сблъскват с предразсъдъци. Мариане Бранд, една от най-известните ученички, признава през 1970 г., че в началото не е била приета радушно – според всеобщото мнение работилницата по метал не била за жени. Въпреки всичко Бранд успява да се наложи, проектира осветителни тела за серийно производство, дори ръководи работилницата. Единствената жена, приета в кръга на майсторите, е Гунта Щьолцл, която се занимава с текстилно изкуство.

Връзката между живота и обучението води до 71 брака в Баухаус. Свободният живот в училището с неговите тържества, шествия с фенери, маскаради и излети възмущава населението на Ваймар, предизвиква и консервативните политически среди. По тези причини през 1925 г. училището се мести в Десау. Там със средства от градския бюджет се изграждат образцовата сграда на Баухаус по проект на Гропиус, която днес е в списъка на Световното културно наследство на ЮНЕСКО, както и домовете за майсторите.

Баухаус в Десау бе импозантна сграда – описва го Урсула Шу, която започва обучението си през 1931 г. в класа на Кандински. – Стоманобетон, стъкло, големи бели квадратни или правоъгълни блокове, прекъсвани от прозорци.“ Училището е достоен паметник на новия начин на живот. Студенти и преподаватели се събират в свободното време на покрива на ателийния комплекс, използват го и за гимнастически занимания. В Десау Баухаус изоставя експресионистичните посоки, открива единството на науката и техниката, сътрудничеството с индустрията и доходното производство на продукти за всекидневието. В този период са създадени освен повечето сгради, които свързваме с архитектурата на Баухаус, и дизайнерските предмети – тръбните мебели на Марсел Бройер, каната за чай на Вагенфелд, чашите от йенско стъкло, лампата на Мариане Бранд, тапетите – най-масово произвежданият продукт на Баухаус. Вече се изучават инженерни науки, психология, икономика, има работилници по фотография и реклама. Въвежда се за пръв път и регламентираното архитектурно образование. През 1928 г. Гропиус отстъпва директорското място на швейцарския архитект Ханес Майер. Убеден комунист, Майер извежда напред социалния момент: „потребностите на народа вместо потребността от лукс“. Недоволството от радикалното политизиране в Баухаус предизвиква уволнението на Майер през 1930 г. Заедно с група студенти той напуска „Баухаус“, впоследствие заминава за Москва, където преподава във Висшето училище по архитектура. На него и учениците му се дължат следите на Баухаус в Магнитогорск, Свердловск, Оркс, Перм, дори в Биробиджан в Далечния изток.

Последният директор на Баухаус е Лудвиг Мис ван дер Рое. Той не дължи славата си на училището, идва там като утвърдено име на авангардната архитектура, неотдавна е проектирал павилиона на Германския райх на световното изложение в Барселона.

На 30 септември 1932 г. училището е затворено от националсоциалистите, които са получили мнозинство в градския съвет в Десау. Баухаус се мести в Берлин, в една стара фабрика за телефони, а на 10 август 1933 г. се саморазпуска под заплахата от нацистки репресии.

Идеите на Баухаус се разпространяват заедно с неговите студенти по целия свят. Най-добре са приети в САЩ: Йозеф Алберс преподава в Black Mountain College, основан през 1933 г. в Северна Каролина от Джон Ендрю Райс като авангардно интердисциплинарно училище. Чикаго Баухаус е създаден през 1937 г. от Чикагската асоциация за изкуства и индустрии. Предлагат на Гропиус директорското място, но той отказва и препоръчва Ласло Мохоли-Наги, който се опитва да приложи много от първоначалните идеи на Баухаус. В създаването на „Белия град“ в Тел Авив (в световното наследство на ЮНЕСКО) участват и евреи емигранти, възпитаници на „Баухаус“.

След края на Втората световна война и в Германия се правят опити за възраждане на Баухаус. Най-успешният е във Висшето училище по дизайн в Улм от 1953 г., неговият директор Макс Бил е учил в Баухаус. Сред преподавателите са Йоханес Итен и Йозеф Алберс. И отново експериментът се сблъсква с политиката, училището изгубва субсидията си през 1968 г.

Валтер Гропиус и Лудвиг Мис ван дер Рое получават голямо признание в САЩ. Гропиус преподава в училището по дизайн към Харвардския университет, Мис ван дер Рое в Чикаго. Те превръщат постфактум Баухаус в символ на модерната архитектура.

Днес политиците в Германия независимо от възгледите си представят Баухаус като проект на демокрацията и символ на модерността. От друга страна, той се е превърнал в марка, от която се възползват умело туристическата индустрия и маркетингът. Логичен се явява въпросът как настоящето говори за Баухаус?

Всъщност единен стил Баухаус никога не е имало – освен че просъществува кратко, той е и твърде противоречив в идеите си за новия човек и новия стил на живот. Валтер Гропиус пише през 1930 г.: „целта на Баухаус не са стилът, системата, догмата или канонът, никаква рецепта или мода. Той ще живее, докато не е привързан към формата, а зад променливата форма търси флуида на самия живот“. Гропиус го определя като „всеобща голяма носеща духовно-религиозна идея“.

В Баухаус се срещат несъвместимите възгледи на различни творци. Художникът Оскар Шлемер, който ръководи няколко работилници в Баухаус, пише през 1923 г. за тази „битка на духовете, каквато може би няма никъде другаде“, за „постоянното неспокойствие, което почти всекидневно принуждава отделния човек да изразява принципна позиция по дълбоки проблеми“. А Йозеф Алберс признава: „Ако Василий Кандински каже „да“, аз казвам „не“, а когато той каже „не“, аз казвам „да“.

Разговорът за конфликтите и заблудите на Баухаус обаче трудно си пробива път сред юбилейната патетика, макар изследователи да се опитват да възстановят историческия разказ за Баухаус, който далеч не е толкова привлекателен. В седмичника „Цайт“ изкуствоведът и журналист Хано Раутерберг определя модернизма на Баухаус като „вътрешно противоречив, понякога сантиментален и конформистки, отчасти истински влюбен в собствения си ентусиазъм“, който „не обича амбивалентността“ и „мрази плурализма“. Авторът се опитва да опровергае редица митове за Баухаус. Според него новаторството на общността има макар и далечен предшественик в лицето на Готфрид Земпер (1803–1879), голям немски визионер в архитектурата, формулирал сходни методи на взаимовръзка между изкуство, занаят и общество. Що се отнася до авангардистките идеи за синтеза на изкуствата, редуцирането до същностното, сътрудничеството с промишлеността, те са в духа на времето и вече ги пропагандират движението „Де Стийл“ и руските конструктивисти.

Модернизмът на Баухаус не е хомогенен, съдържа и антимодернистични елементи. Шведският художник Йоханес Итен, който има водеща роля наред с Гропиус във Ваймар, говорел за превъзходството на бялата раса и наричал Баухаус „дом на белия мъж“, което изпълвало някои студенти с чувство на превъзходство. Според представите за правилно строителство на Баухаус „сградите трябва да са като машини, мебелите са възприемани като апарати – и в това мислене има твърде малко място за индивидуалното“, пише Раутерберг. Още по-далеч отива вторият директор на Баухаус, Ханес Майер, за когото „всички неща в този свят са продукт на формулата: функция, умножена по икономия“. Утопията на Баухаус за по-добър живот предполага премахване на стария ред, строителство на светли, хигиенични и прости сгради на мястото на хаоса, създаден в исторически възникналите стари градове. Неусетно и хората, за които се проектират и строят такива сгради, започват да се възприемат като едноизмерни, предвидими и подлежащи на нормиране. А всички добре познаваме последиците от стигащото до крайности „панелно мислене“.

Функционалността на Баухаус има своите критици и в миналото. Философът Ернст Блох не харесва безличността на „стоманените мебели, бетонните кубове, плоските покриви“, Брехт нарича сградите „казарми“, Адорно – „консервни кутии“. За Валтер Бенямин те са анонимни пространства, „в които е трудно да оставиш следи“. „Три дни във Ваймар и за цял живот не можеш да погледнеш квадрат“ – думите са на писателя Паул Вестхайм.

През опита от миналото към Баухаус днес поглежда американският архитектурен критик Майкъл Соркин: „Архитектурата винаги изразява ценности. Не може другояче, защото тя приютява човешките дейности, които никога не са неутрални. Трудността възниква, когато тя се опитва да регламентира твърде педантично отношението между архитектурните форми и човешкото поведение, така много лесно се озовава в опасната зона на насилие и репресии“.

Когато Хитлер идва на власт, мнозина от Баухаус емигрират, други попадат в затвор или концлагер, някои загиват. Съзнавайки политическата сила на своя проект, Гропиус винаги се е дистанцирал от злободневните политически дебати. Ала други успяват да се впишат в новия режим. Един от учениците на Ханес Майер, Фриц Ертл, проектира бараките в концентрационния лагер „Аушвиц“, където очевидно прилага идеите на Баухаус за техническа оптимизация и рационално планиране. Асистентът на Гропиус Ернст Нойферт успява да се издигне до близък сътрудник на първия архитект на Германския райх Алберт Шпеер. Хитлер дори го включва в „списъка на надарените от Бога“ – над 1000 творци, обявени за германски културен капитал и освободени от военна служба.

Международното признание за Баухаус идва, след като Гропиус и Мис ван дер Рое емигрират в САЩ. Гропиус полага много усилия да организира изложбите през 30-те години – в Париж и в МоМА, Ню Йорк, а през 1968 г. и в Щутгарт, всички те налагат Баухаус като легендарна марка, освободена от историческата противоречивост.

Друг голям проблем е какво се приема като наследство на Баухаус – кои сгради и продукти имат правото да носят името му. Всеки има различна представа какво е Баухаус, твърде много се разширява полето за интерпретации. Според Хелмут Зееман, президент на фондацията „Ваймарска класика“, марката трябва да се запази само за наследството, оставено от създателите на училището, а институтите и сградите извън Германия са „рецепция на „Баухаус“.

Сто години по-късно е ясно: Баухаус оказва огромно влияние върху изкуството, архитектурата, дизайна на ХХ век, та дори и върху фотографията и сценичните изкуства. А педагогическата насоченост на идеите му и енергията на толкова много творци в името на обща цел, впечатляват и днес.

* * *

Юбилеят

Сред най-важните събития през 2019 г. е откриването през април на новия музей на Баухаус във Ваймар (проектиран от проф. Хайке Ханада, laboratory for art and architecture, Берлин). Новият музей на Баухаус в Десау отваря врати на 8 септември, той е дело на архитектурния колектив от Барселона addenda architects. Във Ваймар през септември се провежда Триенале на модерната архитектура. В Десау предстоят три тематични фестивала: през март – посветен на педагогическия експеримент в художественото образование; през май – на радикалната архитектура; през септември на новаторството в сценичните изкуства. Новият музей на Баухаус в Берлин няма да бъде завършен скоро, но програмата в германската столица е целогодишна, в нея се открояват: Седмицата на Баухаус (31.08 – 08.09); изложбата на Архива на Баухаус в залите на Берлинише Галери с прочути и забравени оригинали от Баухаус; експозицията, с която Държавните музеи в Берлин почитат Ласло Мохоли Наги (29.08 – 15.09). Пинакотеката на модерното изкуство в Мюнхен представя Баухаус в диалог със съвременното изкуство: 40 исторически обекта и 5 съвременни рецепции. В музея „Албертинум“ в Дрезден може да се види изложбата „Пространства на бъдещето. Кандински, Мондриан, Лисицки и абстрактно-конструктивисткият авангард в Дрезден 1919–1923 г.“. Изложбата „Баухаус и фотографията“ тръгна от Дюселдорф (до 10.03), след това заминава за Берлин. На Паул Клее е посветена експозиция в Дюселдорф, на Лайнъл Файнингер – в Музея „Фолкванг“ в Есен, на Кандински, Клее и др. – в Хаген. „Баухаус и Америка. Експерименти в светлина и движение“ е експозицията в Музея за изкуство и култура в Мюнстер. Bauhaus Imaginista се нарича мащабният проект на изследователката Марион фон Остен и международен екип в Дома на културите по света в Берлин (от 23.03). Част от нея ще видим в галерията на Гьоте институт в София през месец май. Подробната програма на юбилея е на сайта bauhaus100.de.