Култура / Брой 10 (3003), Декември 2023

По повод стогодишнината на големия френски антрополог „Обществото на приятелите на Рене Жирар“ реши да издаде сп. „Антигона“, посветено на неговото творчество и проблемите на съвременността. Ето встъплението на неговия племенник Беноа Жирар

Нашето време обича да се разплаща с думи. Подобно на онези стари кораби, дълго време набраздявали океаните, има и модни цветчета от речника ни, които въпреки солта на модата продължават да кънтят на кухо. И думата „трагичен“ е един от най-прословутите примери за тази словесна корозия. От пандемията до климатичното затопляне, от социалното насилие до тероризма, от войната в Украйна до „сблъсъка на цивилизации“: навсякъде се възвестява и чества „завръщането на трагичното“. Да се каже, че една ситуация е драматична, е вече най-тривиалното описание. А квалифицирането ѝ като „трагична“ създава усещането, че я изпразваме от съдържание.

Според Рене Жирар нищо не е по-„антитрагично“ от начина, по който западната модерност си представя героите на гръцката трагедия. В нашето колективно въображение те се представят като персонажи, раздирани от неизменната фаталност, готови обаче да жертват живота си за правилната кауза. А тъкмо това е най-малко трагичното в трагедията. Истински трагичното не се проявява в драматичния характер на финалната развръзка. Онова, в което вярваме, че се разрешава трагическото напрежение, е всъщност мигът, в който поетът ни „се изплъзва“. Едип е виновен, но „не го е направил нарочно“.

Ние, модерните, дълго време смятахме, че сме избягали от архаичните случайности. Не само знанието, което сме наследили от християнството, ни е позволило да се съхраним от безразличието, което никое друго общество преди нас не е било в състояние да понесе, но и свободната игра на конкуренцията ни е открила перспективата към безпрецедентното научно и икономическо развитие. За съжаление, вместо да живеем в истината на откровението, на която сме пазители, ние възобновихме връзката си с „архаиката на сакралното“, която сме принудени да модернизираме. Наистина вече не отблъскваме насилието чрез жертвоприношения. Но пък над главите ни се рее технологично въоръжение, което във всеки миг застрашава оцеляването на човечеството. Ето защо Рене Жирар определя западната модерност като „власт в ситуацията на все по-задълбочаваща се жертвена криза“.

С решението си да издадем по повод стогодишнината на Рене Жирар списание, носещо името „Антигона“, ние ясно съзнаваме, че атакуваме право в сърцето голямото съвременно недоразумение. Но този избор е оправдан с оглед на верността ни към „метода на Жирар“: да се превърне изследването на нашето незнание в археология на едно формиращо се знание. И неслучайно се обръщаме към Антигона, която е знак за ценността на аргументите на съвестта срещу претенциите на държавата, изкушена да става все по-тоталитарна.

Конфликтът между Антигона и Креон не е представен от Софокъл като война между доброто и злото или като изначален сблъсък на цивилизациите, а като меч, пронизващ сърцето на всеки от нас: „Симон Вейл (…) слага акцент върху прочутия стих, който Софокъл влага в устата на своята героиня и който възвестява истината в земния град. Този стих буквално гласи: „Не за вражда – за обич съм създадена“ (превод Александър Ничев). Земният град е съвместна обич само защото е и съвместна вражда; и Антигона – подобно на Христос – явява на бял свят и разобличава тъкмо това основание на враждата“ (Рене Жирар).

Възражението на Антигона срещу Креон е по-актуално от всякога. Жертвената криза вече не е онази неуловима реалност, „изплъзваща се между думите“. Ситуацията, за която говорим, ни се разкрива, както някога се е разкрила и на Софокъл. Алтернативата е следната: да кажем истината и да постигнем взаимност по начина на автентичното братство; или да не кажем истината и съответно да не можем да удържим разгръщането на насилието, което няма да закъснее да се разрази под технологичната форма на атомната бомба. Апокалипсисът не е божествено наказание. Той е краят на един исторически път, а ние имаме всички карти в ръцете си, така че вече няма как да се укрием от нашите отговорности. И „изведнъж виждаме, че реалността не е в абсолютното отчаяние на модерната недомислица, тъй като се озоваваме в свят, където нещата имат смисъл“, ни казва Рене Жирар. Тъкмо тук изниква трагичното. А там, където очакването свършва, бликва надеждата.

Превод от френски Тони Николов