Култура / Брой 5 (3008), Май 2024

С кипърския писател Андонис Георгиу, автор на сборника с разкази „Дъхът на ближните“ и на романа „Албум с истории“, разговаря Цветан Цветанов

Андонис Георгиу (род. 1969 г., Лимасол, Кипър) беше на литературно турне у нас преди няколко месеца по покана на българския си издател ICU. Той е носител на Европейската награда за литература през 2016 г. за романа си „Албум с истории“. Автор е на две книги с поезия, магистър по театрознание и юрист. Пише и театрални пиеси, осем от тях са поставяни в Кипър. Сборникът с разкази „Дъхът на ближните“ е втората му среща с българските читатели.

Нека да започнем с нещата, които обединяват всички разкази в книгата ви, макар да са писани в различни години. Често в един герой припознаваме друг – сякаш в различно време, понякога на различна възраст или в съвсем друга житейска ситуация.

Наистина разказите са писани по различно време, но всички те са преработени малко преди да бъдат издадени заедно. И когато приключих работата си по сборника, самият аз установих, че има общи черти между героите. Всички персонажи живеят в Кипър – било то кипърци, или чужденци. Те са хората край нас, които не забелязваме. Често ги наричам „невидими хора“ и ми се иска да им обърнем внимание. И други читатели са ми казвали, че откриват черти от един герой в друг, в следващ разказ. Твърде е възможно, докато съм писал, единият герой, останал още в мен, да е оказал влияние върху следващия. Вероятно обаче се дължи и на това, че историите на всички нас по някакъв начин си приличат.

Имате и разказ („Знаменателни приключения“), чието действие не се развива точно в Кипър, все пак образът на Дон Кихот изисква универсалност и всеобхватност.

В този разказ се опитвам да вляза в диалог с „Дон Кихот“ на Сервантес, повествованието се води в Кипър, но и в други страни в Европа. Това е така, първо, защото историите на хората си приличат, и второ – защото съм се опитал да покажа, че тези герои могат да съществуват навсякъде, а техните проблеми са универсални. Смята се, че „Дон Кихот“ е първият съвременен роман, и всеки от героите в разказа ми е свързан с този роман – едни се опират на него, други са вдъхновени от него... Когато навремето прочетох „Дон Кихот“ в пълната му версия, а не в адаптирани варианти, огромно впечатление ми направиха езикът и начинът, по който се изгражда всяка от историите в романа. И въпреки че различните адаптирани версии на книгата оставят у нас впечатлението за един по-скоро забавен герой, истината е, че той е герой с наистина трагичен край. От друга страна, често имам чувството, че самият Дон Кихот не би гледал на себе си по начина, по който ние гледаме на него, а по-скоро би мислил себе си като човек, който е дал нещо на света. И така в последната част на моя разказ, водейки диалог с „Дон Кихот“, аз се опитах да напиша една история по начина, по който е писал Сервантес. Редакторите на книгата в Гърция първоначално не разбраха, че този пасаж е мой текст, а си помислиха, че е директен цитат от Сервантес. Както и да е, самият аз, след всички малки истории в разказа, имах нуждата да завърша с нещо, което е по-забавно, без да е лековато, защото и то самото носи един по-дълбок смисъл.

Думи като „стена“, „преграда“, „разделение“ имат съответните отрицателни конотации във всяка страна и всяка култура, като в Кипър травмата е все още много прясна. Ако вземем още първия разказ в книгата ви – там също има стена. Тя обаче е между две жилища и историята е по-скоро интимна, отколкото конфликтна. Гледа ли съвременният човек на другите, на „ближните“, винаги през стена?

Освен физическата стена, която разделя хората, живеещи в съседство, често пъти вътре в нас има стени, които ни пречат да видим ближните. И може би точно тези стени е много по-трудно да преодолеем, защото понякога дори не си даваме сметка, че съществуват. Конкретно в първия разказ, в който героинята живее, слушайки двойката съседи, там стената на практика не ѝ пречи да общува с тях – тоест да живеят заедно. Може би този начин на общуване не е достатъчен, но разказът е с отворен край и ние не знаем как това може да се развие в бъдеще... От друга страна, ако говорим за стената, която разделя Кипър, буферната зона – тя е реална, но е и символ на разделителните линии, които ние сами си поставяме поради предразсъдъците си, поради това, че не търсим диалог и път за разбиране на другия. Петдесет години са минали вече от травмата на Кипър и макар днес тя да не е толкова изявена във всекидневието ни, все още е жива и съществува. И това, което трябва да стане, е да разберем и от двете страни – и кипърските гърци, и кипърските турци – че без да забравяме какво се е случило, ние трябва да намерим начин да продължим напред.

Това е трайно послание в много от разказите ви. „Кръстът“ например е толкова разтърсващ, че мога да го сравня с един от най-силните филми за босненската война, който гледах преди години – „Римейк“ на режисьора Дино Мустафич. Какво не знаем ние, чужденците, макар да сме географски близо, за кипърския конфликт от 1974 г. и за последствията му за съвременните хора в Кипър?

Това не е феномен, който се среща само у вас – и при нас често събитията при съседите се познават само повърхностно. По-трагичното е, че понякога може да не знаем какво се е случило и в държавата, в която живеем... През последните години има поколение нови творци, които се опитват да погледнат по-дълбоко на случилото се – и от двете страни на демаркационната линия. Нищо, разбира се, не може да оправдае турското нашествие в Кипър, нито престъпленията, които са били извършени и от двете страни, и никой, мисля си, не се опитва да опрости насилието... Но може би, ако успеем да разберем по-добре миналото, ще можем да си обясним по-добре притесненията и тревогите на днешния ден и да си осигурим едно по-добро бъдеще. Кипърският проблем не е психологически проблем, за да бъде решен само със средствата на психологията. Той е политически проблем и трябва да се намери политическо решение, което да е приемливо и за двете страни. За да се помогне в намирането на такова политическо решение, трябва да се работи за комуникацията между двете общности. Но да се върна към въпроса ви: колкото повече ние самите научаваме за тези събития, толкова повече можем да очакваме, че и хората, живеещи другаде, ще знаят.

В България през последните години, основно благодарение на София Филм Фест, сме имали възможност да гледаме наистина силни кипърски филми. Но и в разказите ви има много кинематографичност. Героините, от чието име често се води повествованието в разказите, по нещо напомнят на героинята във филма „Пауза“ на кипърската режисьорка Тоня Мишали. Разкажете ни повече за „влизането в обувките на другия“, защото във вашите разкази женската гледна точка често е водеща и макар те да са написани от мъж, ни звучат напълно автентично.

Да, гледал съм този филм и там главната роля се играе от една наистина чудесна кипърска актриса – Стела Фирогени. И ми се струва, че общото между моите разкази и филма на Тоня Мишали е, че режисьорката също е много наблюдателна за нещата, които се случват около нея. Може би някой би отправил критиката, че героинята в „Пауза“ не е представителна извадка на жените в Кипър, и това е така, но пък причината е, че може би режисьорката също се е опитала да постави фокуса върху живота на един от тези „невидими хора“, за които и аз пиша в моите разкази. Колкото до втория въпрос – просто чувствам, че трябва да се чуват много и различни гласове. Аз наистина съм благодарен, ако чувствате, че съм успял да предам автентично женската психологическа гледна точка. Но понеже смятам, че един писател трябва да е добър наблюдател, ако героите ми са се получили истински, то е, защото наистина много целенасочено и задълбочено наблюдавам.

В „Дъхът на ближните“ има един разказ, който е само с пряка реч, има документални извадки (или приличащи на документални), има я спецификата на кипърския гръцки или пък често срещаме започване на нов абзац с малка буква... Как можем да обединим всички тези гласове на писателя спрямо различните контексти?

Истината е, че пиша в различни стилове и по различни начини и че понякога използвам външни за литературата текстове. Тъй като пиша и за театъра, посредством диалозите и монолозите в разказите ми се прокрадва известна театралност. Светът, в който живеем, е една мозайка, която се състои от множество пъстри частици, и затова, когато пиша, се опитвам резултатът да не е само литературен текст, защото този резултат трябва да отразява по-сложната ни действителност. И тъй като искрено мога да се развълнувам и от една фотография или от статия във вестник, или от народна песен, затова се опитвам и бих искал тези елементи да присъстват и в книгите ми, като се старая в целия този хаос от разнородни частици да постигна някакъв ред.

Превод Ирена Алексиева