Култура / Брой 6 (3009), Юли 2024

На метростанция „Жолио Кюри“ в час пик вратите защипаха главата на едно момче. Хората се разкрещяха, машинистът отвори, две черти се бяха отпечатали върху ушите на момчето. Преди време видях как вратите заклещиха ръката на друго момче. Гледах как пръстите му се свиват и отпускат, по лицето му се четеше ужас и отчаяние. Настана врява, мотрисата, слава богу, не тръгна, отвориха вратата, в паниката си момчето скочи от влака. Седна на пейката и загледа ръката си, свивайки и отпускайки пръсти...

Разказвали са ми, че в Токио в пикови часове стоят на перона бутачи, които натъпкват пътниците в мотрисите…

Затова в час пик предпочитам да изчакам. Нося си я томче поезия, я сборник с разкази. Романи не мога да чета в гюрултията, но едно добро стихотворение или къс разказ са винаги добра компания. Седнах, извадих Далчев:

… Засипваше дрезгавина
очите, веждите му вече,
но не дойде и тази вечер
зеленооката жена,

която го веднъж повика
с очи, със поглед, без слова
и зарад тежкия товар
му заплати една усмивка.

До мен седна момиче. И тя извади книга и зачете. Мина следващият влак, навалицата понамаля. Прибрах томчето и погледнах момичето. Четеше „Зелените хълмове на Африка“. Очите ни се срещнаха, аз подхвърлих, че също харесвам Хемингуей.

– Искаш ли да играем на една игра? – попита ме.

– Защо пък не?

– Добре, слушай: аз ти казвам една дума, ти съставяш с нея изречение, което я съдържа и е вярно за теб. После ти ми казваш дума. Без въпроси и уточнения, просто думи и изречения. Например ти ми казваш „куче“ и аз отвръщам: „Страх ме е от кучета“. Ок?

– Ок.

– Супер си!

– Кестени.

– В Берковица има кестени, но поизсъхнаха.

– Сън.

– „Сън в лятна нощ“ ми е любимата Шекспирова пиеса, зная я почти наизуст.

– Смях.

– Смях ми беше следващата дума в играта.

– Игра.

– Сигурно ще решиш, че блъфирам, но тази игра е забавна.

– Сълза.

…

– „Майчина сълза“ ми блокира мислите. Литературно ми действаш.

Кратко прекъсване. Спомняш ли си Радичков?

– Цял живот копаем кладенец, за да открием на сухото му дъно една сълза, добавих, без да свалям очи от нея.

Носеше очила, лешниковите ѝ очи с любопитство гледаха света. Чип нос и равни снежнобели зъби. Напомни ми за приятелката ми от студентските години, която имаше същия нос и същите очарователни ситни бръчици, когато се усмихваше. Намести очилата си. Видях виолетов лак върху късо оформените ѝ нокти.  

Кестенявата ѝ коса, никога небоядисвана, се сипеше по раменете ѝ небрежна, чуплива и лъскава. Малко над скулите ѝ, едва забележими на изкуствената светлина, се мяркаха първите бели косъмчета. Сложи кичур зад лявото си ухо и сведе глава. Върху бузите ѝ се очертаха малки ямички.

– Ех, Радичков! Нека продължим играта.

– Нека.

– Билка.

– Имаше едно цвете в детството ми, полска билка, вероятно отровна, че вървеше със защитна легенда. Казваха му Негрино мляко, не съм виждала по-красиво.

– Дърво.

– Ще посадя дърво и се моля да спя под сянката му, когато стане голямо и силно, ще бъде нашето семейно знаме, като бора на Гераците…

– Непознат…

– Непознат ми беше допреди пет минути.

Влакът дойде. Преди да се качи, момичето хвана ръката ми и написа със зелена химикалка върху дланта: emy_4832.

Вечерта я последвах в Instagram.