Култура / Брой 6 (3009), Юли 2024

Разговор с братята Никос и Тодорис Зиаркас, основатели на (пост)джаз квинтета Valia Calda

Концертите на Valia Calda в България бяха дълго подготвяни още от времето, когато Шабака Хъчингс, „папата на новата британска джаз сцена“, идваше у нас едва ли не през няколко месеца (все по покана на платформата Stretch). После, от 2019 г., Stretch обедини сили с „Аларма Пънк Джаз“ за още по-смела серия, посветена на джаза в Лондон днес. А миналата година се появи и ракетата носител – Comet City. През 2016 г. Шабака доведе в София тубиста Теон Крос като член на супергрупата си Sons of Kemet, а когато Теон дойде със собствения си квартет през есента на 2021 г., нямаше как възхитата ни да подмине младия китарист Никос Зиаркас и изключително интересната динамика в свиренето му – от „Хендриксов“ психеделик рок до ембиънт джаз в общата посткарибска вакханалия.

Никос Зиаркас и по-големият му брат Тодорис, израснали на остров Родос, но с корени от Епир, създават преди малко повече от десетилетие в Лондон квинтета Valia Calda (по името на националния природен парк в Северна Гърция „Топлата долина“ в превод от арумънски). Групата резонира изключително добре със звука на лондонската джаз сцена от второто и третото десетилетие на века, но едновременно с това носи като кодове гръцкия фолклор и постпънк/психеделик рок. Интересен факт е, че и двамата братя започват музикалното си развитие на много ранна възраст с фолклорни инструменти: китаристът Никос – с критска лютня, а контрабасистът Тодорис – с лира. Тези инструменти и до днес могат да бъдат чути в различни проекти и на двамата, включително и във Valia Calda (особено лирата) – в развихряща въображението комбинация с ембиънт, джаз, карибски груув а ла Total Refreshment Center (все пак за лондонска група иде реч) и влияния хем от отвъдокеански класици експериментатори като Марк Рибо и Нелс Клайн, хем от съкровищницата на гръцкия постпънк в лицето на легендарната солунска група „Трипес“.

Да започнем разговора от Никос, който е по-добре познат у нас. Помним появата ви с квартета на Теон Крос преди близо три години – особено момента, когато всички слязоха от сцената и ви оставиха пространство за една своеобразна солова „ембиънт серенада“. Кое е водещото при вас в такива случаи – авторският подход или съобразяването със стилистиката на другия?

Никос Зиаркас: И двете. Обикновено, колкото и да звучи като клише, в такива моменти се опитвам да бъда максимално честен и да присъствам изцяло на сцената. Да бъда себе си и в същото време да реагирам на музиката, която другите създават – когато например свиря с Теон, с Valia Calda, с Челси (саксофонистката Челси Кармайкъл, б.а.) или с някого другиго, това ме кара да свиря различно всеки път. Но оставам верен и на себе си. Понякога си мисля кои неща мога да сменя на момента – често, когато правиш сола, е лесно да се отплеснеш в своите си неща. Затова подхождам творчески към тези детайли и оставам нащрек. Понякога е нужно да поразбъркаш малко нещата: „Окей, стига едно и също тук. Какво да променя днес?“. Ако поддържаш духа си свободен и импровизаторът в теб буден, нещата се получават естествено. Разбира се, публиката също може да промени начина, по който възприемаш изпълнението си. Например концертът в София беше много специален именно заради публиката в залата.

Как бихте описали това, което наричаме „нова лондонска сцена“ днес? Вие самите сте част от тази сцена повече от десетилетие. Но заражда ли се вече следващата интересна вълна в този все по-разпознаваем музикален контекст?

Н. З.: Понеже много пътувам по турнета, а когато съм си в Лондон, прекарвам времето основно в домашното си студио, напоследък не излизам всяка вечер, за да кажа, че следя отблизо лондонската сцена – джемове, концерти и т.н. Мога да кажа обаче, че все повече хора проявяват интерес към тази сцена и все повече млади хора искат да са качат на борда. Смятам го за прекрасно, защото това означава, че има много нови артисти, които да ти предложат своята гледна точка към тази сцена. Със сигурност тя е това, което е, именно заради хора като Шабака, чиято естетика има огромно влияние за формирането ѝ. Както изглежда, музикантите от моето поколение, които формираме тази сцена през последното десетилетие, вече сме „старите кучета“. Като отида на някое събитие като Jazz Re:Freshed Nights или на Brick Lane Festival, срещам толкова много нови лица и имена, които са ми съвсем непознати.

Тодорис Зиаркас: Тук искам да добавя нещо за голямото значение на съставката „импровизация“. Ако преди десет години ние с Нико си мечтаехме да правим все повече и повече сешъни с музика, създавана на момента, днес това е осъществено от много групи в Лондон, и то не само в джаза. Да, импровизацията винаги е била част от джаза, но вече по-често срещаме и импровизирана денс музика, импровизиран суинг и много други форми за импровизиране. Много от музикантите, с които сме свирили или с които сме излезли от една общност, ни изненадаха, превръщайки се в поп артисти, и продължиха да създават музика със синтезатори, което също е интересна посока на развитие на сцената – по-интересна, отколкото ако бяха продължили да създават музика по добрия стар начин.

Valia Calda е централният авторски музикален проект и за двама ви, но има случаи, в които срещаме произведения на квинтета, изсвирени от други формации с участието на един от вас. Добър пример за това е пиесата Dilek Dogan, която Тодорис свири и с триото си.

Т. З.: Тази пиеса я написах за Valia Calda – за първия ни дългосвирещ албум. Но тъй като с Никос непрекъснато свирим, заедно и поотделно, с много и различни проекти – и на уърлд мюзик, и на джаз сцената в Лондон – понякога те осенява мисълта, че даден написан материал би паснал на някоя от другите ти групи. Пробваш и се получава. Музиката на Valia Calda си я пазим основно за Valia Calda, но с някои изключения – когато записвахме албума Collection of Sаnd (заглавието е от произведение на Калвино, б.а.) с другото ми трио, където и Никос свири на лютня в една от пиесите, се получи някак естествено да подходим и към тая песен. Мисля, че това освежава композициите и им дава нов живот. Джаз композиторите винаги са работили така, още от 30-те години на миналия век – за разлика от авторите на съвременна музика, при които произведението е създадено... и това е. При много джаз композитори едни и същи произведения, веднъж създадени, са имали различен живот през годините в зависимост от звуковата среда, в която са изпълнявани, от музикантите и т.н.

Н. З.: Обичаме да придаваме различни звукови форми на нещата.

Т. З.: И лично аз, като член на Valia Calda, бих се радвал, ако чуя пиеса на Никос за квинтета, изсвирена от друга негова група, защото това отваря вратата още повече...

В контекста на последния ви албум Homeland и на заглавията на отделни произведения в него – какво е „родина“, „носталгия“, „изолация“, какво е да преоткриеш себе си в друга културна среда? Къде се намирате вие двамата днес – на кръстопътя между две световни култури?

Н. З.: Страхотен и много труден въпрос. Трябва да кажа, че напускайки дадено място, след време осъзнаваш: ето, аз съм емигрант в Лондон от 12–13 години, но това ме прави личността, която съм днес. Нося наследството си на грък, израснал на остров в Югоизтока. Винаги ще нося това... Но трябва да си позволиш да изследваш различните идеи, култури и събития в живота си и да ги оставиш да те променят. Същото е с музиката ти, с общността ти. Нося гръцката си история както в живота, така и в музиката си. Отначало свирех музиката, с която израснах – традиционна гръцка. После преминах през пънк, рок, психеделик, метъл... та до джаз. Когато свиря, съм ето тази последна версия. Опитвам се да реагирам с каквото имам към момента, плюс това, което нося със себе си отдалеч. Носталгията? В 13-милионния град не виждам планина, море и спокойствие. За разлика от Гърция, където мога просто да се разхождам и да гледам морето. Изолацията има нещо общо — в големия град си един от многото, но за да останеш себе си, трябва да си сам. Лондон може да те накара да се почувстваш точно така и вярвам, че мнозина ще кажат същото за емоционалната изолация — заобиколен си от хиляди хора, но си самотен.

Т. З.: Когато зададохте въпроса, си представих отваряне на врати. Прекарваме години в училище, в университета и семейството, за да се концентрираме и затваряме в това какво правим, къде се намираме в момента. С годините започнах да отварям леко вратите – от провинцията към големия град, от родината към Лондон. През последните години отворих повече врати. Каквито и да са причините да емигрираш, ти първо ги криеш. Променяш името си, акцента, нещо от себе си – това ти позволява да се скриеш по-добре. Трудно е да се отличаваш през цялото време – затова се променяш. С Никос отначало в Лондон не свирехме традиционната музика, която свирим от деца. Свирехме джаз. Но после отворихме вратата и позволихме на двата вида музика да влязат в комуникация.

Въпросите зададоха Иван Хадживеликов и Цветан Цветанов