Култура / Брой 1 (2950), Септември 2018

Баясгалан Дашням. Монголско име – трудно за произнасяне и за запомняне. Но си струва да се запамети заради достолепната оперна певица, която го носи. Заслужава си и да се проследи появата на това име в афиша на Националната опера и балет – София.

В превод означава радост. Унисекс име, взето назаем от героиня в популярен през 60-те години монголски филм; обгърнато е с романтичност, носталгичност и красота. Избрано е от бащата на Баясгалан. И тъй като сред меломаните от петнадесетина години насам името ѝ е като магнит, за удобство и от обич я наричат просто Байса.

През юни тази година гледах и слушах Баясгалан Дашням в непривичен за нея контекст. Свикнала да се изявява в пищни оперни постановки или на сцени Open Air, тя направи най-сетне своя дълго уговарян и мечтан дебют в дома на Борис Христов в София. Там артистът се потапя във вдъхновяваща атмосфера и се обгражда с уют. Камерността напомня някогашните музикални салони, изпълнени с доброжелателност, любопитство към изкуството и обратна връзка на мига. Но музицирането не е безпроблемно. Няма сцена, липсва подиум. Аудиторията е колкото благодатна, толкова и придирчива. Метър е разстоянието от изпълнителя до диханието на първия ред. Физиологията на звукоизвличането, актьорското усилие, хиперболата на макиажа и сценичния костюм често поставят артиста в ролята на въжеиграч, който балансира между театралната условност и прекия контакт с прикованите погледи на публиката. Само леко подхлъзване и... прозата надделява над магията. Ненапразно големи изпълнители дълго се прицелват, преди да стъпят на тази „сцена“. Блажено лекомислени са само начинаещите.

Не знам дали за Байса тази изява е била предизвикателство. Но в участието ѝ в програмата „Франк Синатра versus Опера“ (концепция на оперната прима Мариана Цветкова) пролича нейната артистична мъдрост. Пя „Тоска“, а с прелестната Мариана Цветкова и пианиста-оркестър Милен Станев – дуета на Аида и Амнерис. Точно преценени акустични параметри, премерени динамики, филигранно фразиране, изобретателна маркировка на мизансцен, диалогично партниране и взаимно предаване на енергия – при Байса всичко бе премислено, така че цялото ѝ умение бе събрано като в миниатюрна кутия – умален модел на драматичността и монументалността, синтезирана представа за коронните ѝ роли на голямата сцена.

Баясгалан Дашням отдавна не е възприемана от българската публика като временен гастролиращ артист. Пристигнала през 1986 г. от Улан Батор, тя извървява своя път стъпка по стъпка, с премерени ходове, но и с дръзки рискове, докато през 2002 г. става солистка на Софийската опера. С времето Байса е натрупала най-отговорни сопранови партии в „Турандот“ и „Мадам Бътерфлай“ от Пучини, Абигейл от „Набуко“ на Верди, Сантуца от „Селска чест“ на Маскани, Брюнхилде в „Пръстенът на нибелунга“ от Вагнер... Събирала е овациите на оперните сцени в Европа и Азия.

Вокална мощ на драматичния сопран, плавни преходи в регистри и оцветяване, сигурна техника – това са някои от факторите (природни дадености или постигнати с учене и опит), които ѝ помагат да достигне дълбочини и извисявания в емоционалността. И всичко това при Байса се съчетава със сценично самообладание, актьорското майсторство и сигурност…

Байса с готовност отваря вратите на собствената си лаборатория. Още повече че вече се занимава и с преподаване. Убедителността в ролята на валкюрата Брюнхилде например е постигната след продължителна работа с Рихард Тримбор – музикален консултант и корепетитор в монументалния Вагнеров проект на Пламен Карталов. Изпълнителката полага всички усилия месеци наред, за да отговори на изискванията за „Вагнерова певческа школа“ и „Вагнеров певец“, владеещ немското оперно белканто или така нареченото „белканто на думата“. Така Байса сътворява роля, в която влага мощ и чувствителност, постига издръжливост, яснота на текста, владеене на мелодекламацията с възможно съвършената дикция, тембров колорит, мекота във вокала, естествено вибрато и гъвкавост.

Работата над всяка роля за Баясгалан Дашням е преди всичко изследователска: намиране на точния еталон за следване, слушане, абсорбиране и отхвърляне, докато се постигне своеобразно съавторство в интерпретацията. Настройката ѝ е като на прилежен служител, който всекидневно изкачва стъпало, прави равносметка, преодолява проблемни прагове и надгражда. И още: певицата гледа на ролите си като на динамично променящи се субекти в развитие. Те подлежат на дообогатяване с нови детайли, на изменчивост и усъвършенстване. Иначе – как да ти е интересно да пееш десетки, а понякога и стотици пъти една и съща роля.

В глобализиращия се оперен свят Байса не е екзотика. Отдавна големите оперни театри като Щатсопер – Берлин, „Метрополитън” – Ню Йорк, Виенската Щатсопер включват в постановките си гостуващи или щатни солисти –привнасящи чужда култура и традиция. Това е може би и шанс за освежаване. Български оперни педагози, които често правят педагогически гастроли в Китай например, разказват с удивление за новостроящите се грандиозни учебни заведения за изкуство, храмове на музиката, които предстои да бъдат изпълнени със съдържание чрез създаването на репертоар, изпълнителски кадри и екипи. А те после вероятно ще щурмуват и европейските сцени. Така че предстои да адаптираме представите си, да свикваме и да приемаме, че Тоска може да бъде с монголоидни черти, Сантуца да е цветнокожа и т.н. Ненапразно на „Опера Европа” – конференцията в София през март т.г., една от централните теми бе подготовката на сцените за обмен на продукции и по-широкото отваряне на вратите за гостуващи артисти. Затова малко анахронично и повърхностно изглеждат някои чуждестранни критики за Байса, че е идеалната китайска принцеса Турандот – не само заради мощното си вокално излъчване и артистично присъствие, но „преди всичко заради азиатския си произход“. Мерките в изкуство като операта просто не могат да се подчиняват на антропологични съображения.

Пристигнала „само“ за да учи, днес Байса е вкоренена в България. Тук търси и своето продължение като артист чрез своите ученици. Приема преди всичко онези, които други педагози отхвърлят, защото не съзират перспективност. Самата тя, отдадена на сцената като великата си педагожка Гена Димитрова, изисква отдаденост.

БАЙСА – МОНОЛОЗИ

Гена ми е като учебник и до днес. Трябва ли да реша някакъв вокален проблем, често се допитвам до нея, мисля си какво би казала Гена Димитрова. Моят професор в Музикалната академия – Константин Карапетров, ме насочи към нейната вокална студия. Със страхопочитание се явих на прослушване. Бях подготвила Турандот, Тоска, Мадам Бътерфлай... „Я да ти чуя Тоската!“ Чу я и ме взе, но обеща да обърне всичко „с хастара наопаки“. Бяхме шестима избрани сред двеста кандидати. Беше строга, респектираща, но и насърчаваща да извадиш всичко от себе си. Свършеше ли работата, ставаше съвсем друга, настъпваха гощавки и веселие. Един ден ме попита къде живея. И като разбра, че обитавам малка къщичка без баня, ми нареди да си събера багажа и да се преселвам при нея в апартамента ѝ на „Московска“. Добре знаеше какво е да си чужденец и сам да се справяш с бита в различна страна. Четири години живях при нея. Безмерна привилегия, защото можех да поемам от знанията ѝ двойно повече. Това, което в Академията бях усвоила на теория, тази велика жена ми го даде по един разбираем практичен начин. „Като сърбаш горещ чай, къде отива въздухът?“ – питаше. И когато започваш да се наблюдаваш и да попиваш – ето че си стигнал до истината за дишането например. Проследяваше това, което правя, години наред и без заобикалки ми посочваше грешките. Преди да почине, ми показа всички детайли, свързани с фразирането, дишането. Не, тя нямаше тайни. Запомнила съм думите ѝ: „Всичко е преходно, а докато си на върха, не вярваш, че ще дойде миг, в който всичко се свършва“. Човек, като живее с това съзнание, е свободен да се раздава. И Гена се раздаваше.

Дойдох си у дома! Това чувство имам, когато мисля за България. Тук ми е уютно и удобно, все едно съм се родила тук. Двадесет и две години не бях си ходила в Монголия. Питаха ме – няма ли тъга. А за мен е достатъчно, че близките ми идват при мен, че се радват на природата. Докато мама беше жива, така се въодушевяваше от близостта си с морето, че не можех да я извадя от водата. Бяхме като в разменени роли на майка и хлапе.

Много съм пътувала из България. Още в студентските години все ме канеха приятели по родните си места по Коледа и по Великден. Детската ми мечта беше да отглеждам цветя в оранжерия. Сега стягам малка къща в Карловско. Харесах я от пръв поглед. И така – всяка седмица: копая, садя, бера. Това е сладка физическа умора, която те кара да сияеш. Имам ягоди, малини, френско грозде, арония, боровинки, бял и лилав люляк, ружа. Наслаждавам се на шума на селото. Тази година изживях и розобера.

Девети септември беше датата, на която стъпих на гарата в София. Бяхме група избраници да учим в България. Пътуването ни бе цяла седмица с влак. Докато чакахме да ни посрещне човек от посолството, зърнахме на гарата шишета „Швепс“. Бяхме гледали във филма „От нищо нещо“, че там героят пие „Швепс“. Събрахме стотинки и си купихме една бутилчица, да опитаме какво е пил героят. Всичко, до което се докосваш за пръв път, е необичайно и се помни. За нас беше невероятно например, че около студентското общежитие растат плодни дръвчета, а можеш и тайничко, но и на воля да си откъснеш чепка грозде.

Как стигнах до България? Трудно. Но първите ми стъпки в музиката бяха въодушевяващи и пълни с ентусиазъм. Свирех на мандолина. Участвах в училищната ни група „Възхвала на слънцето“. Пеехме маршове и балади. Бяхме по фестивали. Това ни беше като прозорец към света на Източна Европа. Защото и да не бяхме шестнадесета република, живеехме в информационна изолация. Забраняваше се да носим националните си носии, хората ги съхраняваха в шкафове и сандъци и ги изваждаха на 11 юли, националния ни празник.

При нас всяка година се обявяваха конкурси за обучение в Свердловск или в София. Първи тур – една ария и една песен; втори тур – две арии и две песни; после – елементарна теория, ритмика, слух, руски език, история на компартията. Три пъти преминах тези изпити. На третия път бях класирана на трето място. Но получих жесток удар – не ми дадоха документа за издържания конкурс. Прибрах се вкъщи с рев. Мама ме успокоява, а една съседка постъпи делово и рационално. Накара ме да взема лист и писалка и ми продиктува молба за проверка, адресирана до висшия контролен партиен орган. Пуснах я в пощенската кутия. Не вярвах, че нещо ще последва. Но един ден ме повикаха „където трябва“. Един възрастен човек ме прие, разпитва и накрая стана и ме поздрави: „Честито! Тръгваш!“. И така потеглих с групата на 2 септември 1986 г.

В Улан Батор миналата година отидох за пръв път като артистка. Посрещнаха ме като известната монголка, която пее на българска сцена. Пях в „Тоска“. Залата – пълна, отрупаха ме с букети. Всичките ми партньори бяха от Монголия. Има певци. Моят професор Константин Карапетров казваше: „Вие, монголците, сте създадени за опера – развити бели дробове, костна система, скули – резонаторна кутия...“. Но и всичко останало е учене.

Сега аз се гордея, че на „Арена ди Верона” в „Набуко“ пее мой сънародник – баритон, лауреат на конкурса „Опералия” на Пласидо Доминго. Скоро сигурно всички ще говорят за Амартувшин Енхбат.

Иначе в Монголия е трудно – има много бедни и много богати. Хората са измъчени и уморени.

Операта днес не отива към добро. Сриват се авторитети, подлага се на критика вокалът на Калас дори, някогашните колоси се отпращат в историята като носители на остаряла естетика. Добре, щом те са остарели, какво ново по-съвършено е открито? Различното е, че оперните постановки все по-често биват извеждани от историческото си време на действие и се пренасят в съвременността. И така се губи приказката. Другата нова тенденция е гоненето на многофункционалност. Певецът трябва да може да пее всичко – и опера, и мюзикъл, и поп музика, за да може да се продаде. Мисля, че такова разпиляване е опасно.

Моето бъдеще продължава да е операта. Техниката ми е здрава, гласът ми звучи сигурно и знам, че още 15–20 години мога да бъда на сцената… В момента се усещам Тоска и съм отдадена на веризма. Вътрешното ми усещане е, че гласът ми лети. Това е радост!