Култура / Брой 9 (3012), Ноември 2024

Красота и спокойствие. Към това сякаш се стреми човечеството, откакто съществува. Съвместното живеене в общество в мир и разумен градеж е идеал, който всяко поколение иска да осъществи. А когато не успява, го превръща в надежда, отложена в бъдещето, преместена в друг свят или скрита в малки общности в настоящето на реалния. Скрита е от насилието в него в разните му форми, оръдия и оръжия, оказвайки се отчаяна надежда в защитна позиция. Но друга просто няма…

Третото издание на програмата „Суперпозиции“ тази година представи в Института за съвременно изкуство в София мащабен поглед към съвременния ни глобализиран свят. Проектът „Живеейки заедно“ на кураторите Катя Ангелова и Лукреция Чипители включваше три изложби с предхождащи ги прожекции на видеопроизведения в подлеза „Царевец“ на Орлов мост, придружени с много текстове за четене – просветителски, бих казала, за тези, които биха искали да се задълбочат в отворените теми и проблеми.

Именно това (възможно) задълбочаване направи този проект мащабен. Защото в нашия информационен век валидно е назнайването, а знанието остава на все по-заден план – то се трупа бавно и за него сякаш не остава време. Съответно и осмислянето се заменя от текуща информираност, дотолкова текуща, че във всеки момент се измества от някаква друга, също така мимолетна и повърхностна. А „Живеейки заедно“ предложи три „частни“ ракурса към съвременността, които отговориха адекватно и в специфичната си пълнота на идеята за „Суперпозиции“ на ИСИ-София.

В квантовата физика, от която идва названието на програмата, „суперпозиция е фундаментален принцип, според който всяка елементарна частица съществува теоретично във всичките си възможни състояния едновременно, но когато се измерва или наблюдава, дава резултат, кореспондиращ на само една възможна конфигурация“. Това сякаш е единственият възможен начин да „наблюдаваме и измерваме“ днешния ни глобализиран свят. И съвременното изкуство го прави, залагайки на интердисциплинарността като свой метод.

Първата изложба в проекта „Живеейки заедно“ бе в частта „Създаване“. „Машини, текстове, гласове“ на Хуан Пабло Масиас (Мексико/Италия) и Камен Стоянов (България/Австрия) бе посветена, донякъде изненадващо, на анархизма. С неговите идеи за идеално свободно общество, сякаш забравени, дори отречени и оставени в миналото, които, оказва се, съществуват и днес. Представени със звукова инсталация – поема, написана от Хуан Пабло Масиас, свързваща историята на анархизма в България с древния бог Сабазий. И с поредицата списания Tiempo muerto, които той издава като свой артистичен проект и така популяризира идеите, в които вярва.

Камен Стоянов инсталира библиотека с издания на Федерацията на анархистите в България, както и произведения, вдъхновени от изследванията му за Георги Константинов – анархист, взривил на 3 март 1953 г. паметника на Сталин в Борисовата градина в София (буквално два дни пред диктаторът да умре) и хвърлен за десет години в затвора. Сред тези творби на Камен Стоянов интересна и занимателна е кинетичната инсталация „Роботронна революция“ (2023), по същество критична към електрониката и роботите, които все повече изместват човека във всички сфери на неговата дейност.

В рамките на тази изложба се проведе и дискусия, която засегна и стар спор между анархисти и анархо-комунисти: възможна ли е свободата без диктатура на пролетариата; възможна ли е икономика без пари; възможно ли е общество без власт... А документалният филм „Оазиси на свободата“ представи малки общности по света, които се опитват да въплътят тези идеи за свободата в практическото си битие.

Живеем с тях, дори и да не даваме сметка за това…

Втората изложба беше в частта „Спекулиране“ на кураторския проект. И Ex Tempore на Рикардо Арена (Италия) и Емре Хюнер (Турция) бе рязък преход към мисловното, към артистичното и философското разбиране за взаимната свързаност на всичко в съвременния ни свят. Художественото въображение, науката и митологиите, медитиращите практики от древността до днес, траекториите през пространството и времето създават нови измерения в произведенията на Рикардо Арена. И в скулптурите му, които красиво „чертаят“ крехки невидими връзки, и в сънищните му рисунки „дневници“, и в колекцията му от суисеки – древното „изкуство да гледаш камъните“. А също и в проучването му на архиви на институти и общества в Лондон и Локарно, изиграли съществена роля в културното развитие на Европа през ХХ в.

Подходът на Емре Хюнер е по-практичен сякаш, а и по-критичен. Живеем в свят на развити технологии, даваме си сметка, че вредим на природата, искаме да я опазим, но как да съчетаем двете е въпросът. И в проекта си „Архив на капилярните руини: Спекулативен индекс“ той създава въображаеми връзки между природни и технологично създадени форми. Резултатът, особено в 3D прототипите, представени в изложбата, е зловещо красив, бих казала. Например комбинацията от тяло на насекомо, снасящо яйца, и фрагмент от индустриална конструкция е като препратка към страховит фантастичен филм.

Живеем и с въображенията си, заедно при това…

Третата изложба бе в третата глава – „Разказване“. „Спътници в историята“ на Джихан Ел-Тахри (Египет/Франция) и Радостин Седевчев (България) е исторически разказ, тръгнал от случайна находка. За да проследи проблемните и постоянно изплъзващи се граници между индивидуалния опит, усилията на социалните групи и историята, която се предполага, че трябва да е обща. Преди няколко години Радостин Седевчев – художник, известен с работата си върху архивите и паметта – намира на Битака египетски документ, издаден през 90-те години на палестински бежанец, който му позволява да пътува като студент в определени страни.

Какво е станало с него и как този паспорт се е оказал на Битака в София, не се знае – а може да е повод за друг разказ. В изложбата той присъства като обект и изходна точка за общата инсталация на Джихан Ел-Тахри и Радостин Седевчев. Посветена на студентски движения и протести, оказали влияние върху политическите процеси по света от 60-те години до днес. Хронологията върви с групи от документални снимки по стените на галерията, портрети на лидери висят от тавана, инсталация напомня за палатковите лагери, а на два чина зрителят може да седне и да чете публикации за тези събития. За Виетнамската война, за конфликта между Израел и Палестина, за Студената война, и още, и още…

Тук приносът, а и опитът на Джихан Ел-Тахри се оказват много важни. Освен визуален артист, тя е международно признат и награждаван автор на документални филми, в които тръгва от малкия разказ към голямата история. А същевременно погледът и е по оста Север-Юг, много различен от обичайния за нас по линията Изток-Запад. В специално събитие в Дома на киното бяха прожектирани три нейни филма – в рамките на фестивала Sofia DocuMENTAL. „Оживяха“ герои, антигерои и събития, които смътно съм запомнила от детството си: за Куба и износа на революция в Африка, съчетан с борби срещу колониализма; за континента като „ловно поле“ в политическите отношения между Изтока и Запада по време на Студената война; за Гамал Абдел Насър и съвременната история на Египет, белязана от конфликти и военни действия с Израел, за неговия стремеж към светска държава, доста подобен на националния проект на Кемал Ататюрк в Турция, и т.н.

А в изложбата „Спътници в историята“ в галерия ИСИ-София, докато разглеждах снимките по стените, пред тези от българските протести от края на 80-те и началото на 90-те си мислех – и аз бях там, и аз участвах… И все така участвам според убежденията и гражданската си позиция, независимо дали в Историята, или само в един от многобройните ѝ разкази.

Ето така живеем заедно. С безкрайните си различия, идеи и проекти, но с общата мечта за красив и спокоен свят. Или поне с надеждата, че такъв е възможен.