Трудните разкази на жертвите на комунизма. Разговор с Евелина Келбечева

Това за мен е една от загадките, на които не мога да дам отговор: причината, поради която българското общество отказа да осмисли тоталитарния комунистически режим. Виждаме, че България е единствената страна, в която не само няма справедливост на прехода, не само няма морална оценка на провежданото от българските комунисти целенасочено и масово избиване на хората, които щяха да бъдат техните най-големи опоненти, но тук няма и интелектуално осмисляне на миналото. [...]

Все още имам надежда. Разговор с Даниел Келман

„Случаят Моландер“, последният филм на Пабст, създаден по време на Третия райх, е изгубен. Аз не само успях да го превърна в изгубен шедьовър, какъвто той вероятно не е бил, но също така успях да го пресъздам, разказвайки го сцена по сцена. Точно заради такива задачи съществуват изкуството на разказвача и жанрът на романа! Днес много творци по света, например в Русия или в Унгария, са изправени пред същата дилема като Пабст в Третия райх – да се нагодят или да замълчат. [...]

Да обичаш музиката. Разговор с Даниел Орен

Пучини е авторът, който е най-близо до сърцето ми, защото целият той е едно сърце, една душа, изпълнена с емоции. И ако един музикант няма голямо сърце, мисля, че е по-добре да стои далеч от Пучини. Има други неща, които можеш да правиш, но за Пучини трябва да имаш голямо сърце, за да предадеш всички негови емоции. Дебютирах на 22 години в Римската опера, а първата опера, която изобщо дирижирах, беше „Манон Леско“ с огромната и уникална Райна Кабаиванска. Цялата ми кариера започна с тази „Манон Леско“. [...]

Извън клопката на киното. Разговор с Надежда Косева

Честно казано, се уморих от модерното разделение на филмите на „мъжки“ и „женски“. Нека да са човешки! Да, филмите „Ирина“ и „Клопка“ са много различни и това е напълно съзнателно. Искаше ми се да пробвам нещо ново, различно. Вярвам, че непознатите пътеки държат сетивата ни будни, живи. Изваждат ни от ленивостта на познатото, на провереното, на „сигурното“. Ако в „Ирина“ зрителят разкрива света през погледа и чувствителността на главната героиня, то в „Клопка“ той съзерцава взаимоотношенията човек-звяр. [...]

Хелга Парис, никой не се страхува от нея. Разговор с Инка Шубе

Хелга Парис никога не е била член на фотографска група, като Сибиле Бергеман например. Не е снимала за модни списания. Била е индивидуалистка в това, което е правила, и не ѝ е било никак лесно. Мисля, че това се вижда и в някои от автопортретите ѝ. Със сигурност тя е една от най-уверените и самоопределящи се жени, които съм познавала някога. Не беше никак сантиментална. Спомням си как веднъж ми каза: „Инка, знаеш ли, хората смятат, че аз работя по задължение, а аз правя това, което искам да правя“. [...]

Следи върху хартията. Разговор с Капка Кънева

Експериментите ми със светлината започнаха по време на пандемията. Страхът за живота на близките ми и общата несигурност, в която живеехме, ме бяха докарали до едно от състоянията, което описах по-горе – чувствах се емоционално дистанцирана от книжната си работа, буквално нямах желание да отворя работен файл. Вместо това започнах да режисирам „рисунките“, които светлината оставя върху равнината при среща със серия хартиени „дантели“, които изрязвах със скалпел. Създавах ажури в тефтери, които запазих като арткниги. [...]