Да обичаш музиката. Разговор с Даниел Орен
Със световноизвестния диригент Даниел Орен разговаря Светлана Димитрова
С два спектакъла на „Турандот“ на 27 и 29 септември започна новият сезон на Софийската опера и балет. Тази постановка на Пламен Карталов бих нарекла историческа. Премиерата ѝ е през 1995 г. Тя е включена като копродукция в програмата на Солун – Културна столица на Европа 1997, където е представена с огромен успех. След това е избрана за първия гастрол на Софийската опера в Япония през 2000 г. Поканата е повторена през 2015 и 2018 г. И днес тя е все така въздействаща както с режисьорските идеи на Пламен Карталов, така и с художествените решения на Йоана Маноледаки. В централните партии след Гена Димитрова са аплодирани много наши и чужди изпълнители.
И този път двете представления бяха тържество на музиката. Изискани нюанси, пианисими, величествени хорови сцени, приглушен шепот, изумителен контакт в дуетите и ансамблите, абсолютно хомогенен солистичен състав – това преживя публиката в залата. На диригентския пулт беше Даниел Орен, Анна Пироци беше Турандот, Роза Феола – Лиу, Хорхе де Леон – Калаф.
Даниел Орен е един от най-уважаваните съвременни диригенти. Той е артистичен директор на театър „Джузепе Верди“ в Салерно и музикален директор на фестивала на Арена ди Верона.
Лятото приключи за вас на Арена ди Верона с поредица от представления и сега сте в София, за да откриете сезона с „Турандот“. Какво е Пучини за вас?
Пучини е авторът, който е най-близо до сърцето ми, защото целият той е едно сърце, една душа, изпълнена с емоции. И ако един музикант няма голямо сърце, мисля, че е по-добре да стои далеч от Пучини. Има други неща, които можеш да правиш, но за Пучини трябва да имаш голямо сърце, за да предадеш всички негови емоции.
Дебютирах на 22 години в Римската опера, а първата опера, която изобщо дирижирах, беше „Манон Леско“ с огромната и уникална Райна Кабаиванска. Цялата ми кариера започна с тази „Манон Леско“. Преди това бях станал музикален директор на Римската опера. Тогава започна тази голяма любовна история с Райна, която беше първата и най-важна изпълнителка за мен в продължение на 25 години.
Кои произведения направихте с нея?
Много са. Напоследък, за съжаление, всичко е обърнато с главата надолу, защото един лек сопран пее ролите за драматичен сопран, един лек тенор пее Отело. Райна никога не го е правила. Райна имаше късмет. Не съм я познавал в началото на кариерата ѝ, но сигурно е имала малко по-лек глас, което е нормално за едно 25- годишно момиче, чийто глас тепърва се развива. Тук, в София, имахме прекрасна среща с нея, много трогателна. Това беше едно от най-трогателните неща, които някога са ми се случвали. Попитах я дали е пяла някога Лиу и тя каза, че няколко пъти в началото, дори с Шолти, но гласът ѝ след това се е развил бързо. Когато се запознах с нея през сезон 1978/79 г. в Рим, тя имаше глас, с който да изпълнява Манон Леско, Федора, Адриана, Тоска, Франческа да Римини. Дълго време правехме всички нейни опери заедно. Имаше един велик интендант на театър „Сан Карло“ в Неапол, Франческо Канеса, който измисли да направим „Веселата вдовица“ с Райна. Постановката стана уникална. Мисля, че никой никога не я е правил в Италия на подобно ниво. Може би Караян, който осъществи велики изпълнения, но постановките на „Веселата вдовица“ винаги са най-обикновени. Ние си поставихме за цел да бъдем на най-високо ниво, защото Райна беше с нас. Избрахме изключителни артисти. Данило беше един млад датчанин на име Майкъл Мелби, който беше фантастичен, и целият състав беше перфектен. По принцип поддържам тезата, че в един спектакъл целият състав трябва да е отличен, от най-малката до най-голямата роля. Модерно е да се поставя с една-две звезди, а след тях всички останали да са на по-ниско ниво. За мен тази система никога не е съществувала и следователно от най-малкия до най-големия – всички бяха прекрасни. Спомням си, че в Неапол бяха предвидени осем или девет представления. Имаше такова огромно търсене, хората се биеха пред входа на „Сан Карло“, трябваше да дойде полиция. И ръководството добави още пет-шест представления. Беше изключително, с публика, която стоеше на крака. Това беше наистина апотеоз и най-великият герой, който създаде магията, беше Райна. Така беше и с целия ѝ репертоар, който направихме. В Рим имаше един интендант, който искаше да възстановим с Райна Кабаиванска „Фауста“ от Доницети. Там направихме постановка с Джузепе Джакомини, един от най-великите тенори, и Ренато Брузон, който е един от най-великите баритони. А как правеше „Мадам Бътерфлай“! Няма друга като нея на света!
Винаги съм плакала, когато съм гледала Райна Кабаиванска в „Бътерфлай“.
Човек винаги плаче, при такъв артист не можеш да не плачеш. С Райна беше изключително заради това, което правеше благодарение на техниката си, благодарение на дъха си. Например правехме определени кресченди на определени ноти, преди „Дуета с цветята“ тя вземаше тона тихо и го развиваше във форте. Имаше огромен дъх, задържаше го много дълго и тогава идвах аз с оркестъра. На всяко представление с Райна имахме огромни аплодисменти, спектакълът спираше там, което никога повече не ми се е случвало.
И с друга българска певица, Гена Димитрова, преживявате много емоции.
Да, категорично с Гена също! В нейния репертоар тя е най-великата, абсолютно най-великата! Толкова много неща сме правили заедно, толкова много „Турандот“. Според мен тя беше най-велика. Гена беше единствена! Ще допълня, че освен „Турандот“, „Набуко“ и всички тези тежки заглавия тя можеше да прави и други. И ние с нея ги направихме. Тя имаше такъв огромен глас, с такъв прекрасен център, какъвто никога не съм чувал, неповторим, с такава красота и широта. С нея направихме „Дон Карлос“ и беше незабравимо – в „Сан Карло“ с Ренато Брузон и с Никола Гюзелев, също велик певец. Еболи беше Джована Казола, съвсем млада тогава, и Джакомо Арагал като Дон Карлос. Днес има опери, които не искам да правя отново, защото съм работил с такива певци.
Още един спомен. Беше „Силата на съдбата“ отново с Гена Димитрова. Тя направи такива пианисимо на си бемол на Pace, pace! Казват, че с глас като нейния не може да се направи пианисимо. Това не е вярно! Другите не могат да го направят. Гена го направи – ангелско пианисимо, дошло от рая, като във всички Вердиеви финали, когато сопранът се превръща в ангел, който отива към рая. И Гена го направи, а всички се разтреперихме и плакахме.
А Николай Гяуров! Не работих много с него, това е моя загуба. Но направихме „Бохеми“ – първата, която Франко Дзефирели създаде в Рим. Беше преди 25–30 години. Гяуров беше Колин, малка роля, но за един от спектаклите той беше неразположен и не пя. Замести го друг певец и ние просто нямахме Колин. Как го правеше Гяуров – вокално, актьорски! Този топъл глас! Как пристъпваше философът! След него не можеш никого другиго да гледаш в тази роля. Направихме „Бохеми“ в Торино с него, Мирела Френи и Лучано Павароти. Неповторимо събитие!
От по-младите певци – луд съм по Красимира Стоянова! Направихме „Еврейката“, „Аида“ в Скалата. Не зная как е по-добре да го кажа – тя пее като ангел или сякаш ангел пее. Побърква ме. Още като момче, когато учех в Берлин, бях луд по красивите гласове. За мен съществуват само красивите гласове! А Красимира има толкова красив, ангелски глас. Но разбрах и друго. Не става дума само за това да имаш красив глас, трябва да имаш всичко.
В интернет има ваше изпълнение като десетгодишен. Акомпанирате си на пиано и пеете Nel cor più non mi sento с много добра вокална постановка.
Мама ме водеше да уча пеене, въпреки че всички музиканти в Израел казваха, че едно дете не трябва да учи пеене. „Прекалено е малък, това е грешка.“ След това направих прослушване пред Исак Щерн, който извика Ленард Бърнстейн. Беше твърде вълнуващо – с двама невероятни музиканти. Така Бърнстейн поиска да изпълня „Чичестърски псалми“. И след това дълги години поддържахме връзка с Ленард Бърнстейн, който искаше да ме заведе в Америка, когато бях на 14 години, заедно с Исак Щерн, но мама не пожела. Тя се страхуваше от Америка, мама се страхуваше от упадъка в някои среди, от света на наркотиците. Поддържах връзка с него, със секретарката му. Когато идваше в Израел, винаги ми се обаждаше и отивахме да си говорим с него, канеха ме на всички концерти, които правеше в Израел. Той много обичаше Израел, тъй като беше евреин и също така уникален човек. Но след като спечелих конкурса на Караян, всичко прекъсна от страна на Бърнстейн. Но не мислете, че е имало ревност от негова страна. Бърнстейн вероятно не е бил съгласен с моя избор да отида да уча в Германия при Караян. Той прекъсна всякакви отношения, за което много съжалявах, защото за мен той беше един от най-великите, ако не и най-великият – и като музикант, и като композитор, и като човек. Той беше най-прекрасният човек на света, най-топлият. Спомням си, когато идваше в Израелската филхармония, в паузите оставаше на подиума и разговаряше с музикантите. По принцип един диригент веднага се качва в стаята, за да се дистанцира от всички. Той оставаше с тях, знаеше всичките им истории за семействата, децата, внуците им. Такъв човек никога не съм срещал, толкова земен, толкова човечен. И тази голяма човечност личи в музиката, която създава като диригент и композитор.
Сега сте в София. Как установихте контакт с маестро Пламен Карталов? Работили сте заедно няколко пъти.
Да, много пъти. Трябва да кажа, че се разбираме великолепно. В днешно време не е лесно да намериш режисьори, артисти като маестро Карталов. На първо място да обичат музиката. Странно е това, което казвам, но за съжаление е така. Такива, които обичат Пучини, Верди… По време на репетициите, когато нещата не вървят добре, аз изваждам моята партитура и казвам, че това за мен е библията. Аз правя това, което се казва в библията. Ако Пучини е написал шест сопрана, те трябва да са шест. При Пламен е същото, защото той уважава и обича Пучини, Белини, Вагнер. Той обича музиката. Ако един режисьор не обича музиката, това е катастрофа за нас, диригентите, уверявам ви. Достатъчни са дребни неща, като например да сложиш на грешни позиции певците, и с музиката е свършено. За съжаление, днес много често ги позиционират много далеч, на грешни позиции, използват се грешни материали, сцените са ужасни, нямат нищо общо с операта. Днес всичко е обратното на това, което трябва да бъде, върви се срещу великите композитори. А Пламен е един от малкото, които съм открил, и откакто го познавам, той върви с музиката, която обича, обича и певците. Един певец, ако го поставиш на трийсет метра от мен, какво прави? Винаги споря по този въпрос и питам: „Защо?“. И публиката плаща много, много пари, за да види представлението, а чува половината от гласа на певеца. И аз винаги казвам: „Не, това не е възможно, защото публиката идва да чуе гласа на певеца“. Така че с маестро Карталов нямаме проблеми, а ако се появят, разговаряме и намираме най-доброто решение. Това днес рядко се случва. Бих искал да работя с него през цялата година.
През тази година получихте наградата Франко Абиати на италианската музикална критика за постановката на „Еврейката“ в Торино, толкова рядко представяна опера.
Трябва да кажа, че това беше страхотна постановка. Режисьорът Стефано Пода свърши страхотна работа в тази опера, имаше добри идеи. Преди да я започна, си мислех, че никога няма да намеря подходящ певец за партията на Елеазар. На всяко поколение намираш по един Елеазар. Как да намериш глас като на Иън Пиърс или после като на Ричард Тъкър! Няма трима-четирима велики певци за Елеазар. Има един, а после кой дойде? Дойде Нийл Шикоф. Правихме тази опера почти навсякъде, дори и в Израел. Тук ще кажа, че най-великата Рашел днес е Красимира Стоянова. Недостижима! За жалост, не можах да направя операта с нея. И ето, след Шикоф не знаех къде да търся певец. Ролята на Елеазар е много, много специална. Не просто да знаеш как да пееш, трябва да се вживееш в душата на евреина, да бъдеш евреин, което е много сложно. И този характер на евреина беше идеален за Шикоф. Той е син на известен кантор от Ню Йорк и много добре разбираше всичко, беше дишал въздуха в подобна религиозна атмосфера. И ето че след Шикоф се появи Грегъри Кунде. Той е фантастичен, толкова е интелигентен, толкова е добър и успя с малко помощ от мен да вникне в този характер и да направи наистина неповторим Елеазар. Трябва да кажа, че спечелих битката благодарение на него и на Марианджела Сичилиа, която направи чудесна Рашел. Много ми харесва да работя с нея, защото дори не ми се налага да ѝ говоря, не казвам нищо, само с ръце, с мимика – и всичко се случва, както трябва.
Но за да се случи това, първо трябва да умееш да го направиш, защото ако човек не умее да пее, ако пее всичко във форте, не е в състояние да направи това, което аз изисквам. Освен това трябва да искаш да го направиш, трябва да си позитивно настроен. И да можеш да следваш, да разбираш. Тя е перфектна във всичко и аз съм много много щастлив, защото ако Бог пожелае, ще се върнем с нея за Реквиема на Верди тук, в София (на 15 ноември). Също със страхотен актьорски състав.
Нека да научим малко повече за сезона на Театър „Верди“ в Салерно.
Да кажем, че за този сезон бяхме в известно затруднение, защото имаше някои финансови проблеми между правителството и региона. Но сега вече всичко е подписано, имаме определен бюджет и можем да добавим още опери. Този сезон направих „Бохеми“, мисля, че беше много красива постановка, а Марианджела направи образцова Мими. Имахме и много добър Рудолф – Джовани Сала, много музикален. И Мюзета беше прекрасна. Целият състав беше равностоен, на много високо ниво. След като имаме осигурени средствата от правителството, ще добавим „Набуко“, „Норма“. Ангажирал съм много добри певци. Ще завърша сезона с „Травиата“, която ще дирижирам аз. Трябва да кажа, че искаме нещата да са на много високо ниво, особено що се отнася до певците. Колкото до диригентите, ако успея, аз ще дирижирам всичко. Що се отнася до режисьорите, както казах, избирам хора, които уважават музиката. Не мога да гледам ужасните неща, които се случват на определени места и унищожават музиката. Дори вече не мога да се наслаждавам на музиката. Така че имам моя сценограф, моя художник по костюмите в Салерно, които зная, че са много добри, имат прекрасен вкус, набито око, имат нужната естетика. Ще ви призная, че бих искал нашият приятел Пламен Карталов да направи целия сезон за театъра ни. Той може да направи прекрасно всички заглавия.
А на Арената във Верона какво да очакваме през следващия сезон?
Не знам, наистина не знам, защото винаги решават след сезона какво ще се случи, но мисля, че ще има нова „Набуко“, а постановката ще бъде на Стефано Пода. Ако Бог реши, може би това ще е операта, която ще дирижирам аз.
А намира ли Даниел Орен време за почивка?
Преди бях много фиксиран в работата. Не приемах в календара ми да има бели полета, запълвах всичко. Вече не е така, сега бях десет дни у дома, в Тулон, със семейството ми. Във Верона се събрахме двете семейства – с първото, което имах със съпругата ми в Израел. Бяхме със сина ми, който дойде от Америка, той е страхотен лекар, кардиолог в Америка, после всички деца, внуците от Израел, сегашната ми съпруга и четирите деца, които са във Франция. Бяхме петнайсет-шестнайсет души и си прекарахме страхотно.
А намирате ли време да гледате постановки в други театри? Ходите ли в Париж, във Виена?
Специално ходя в Лондон, защото там има много отлични певци. Има и страхотен художествен ръководител, вече над 45 години. У нас, в Италия, на всеки три години всичко се сменя – и политиката, и директорът на театъра. Така че Петер Марио Катона привлича най-великите изпълнители в света и много млади хора, които сам открива. Освен това там е Антонио Папано, който е фантастичен. Правят се прекрасни постановки и се откриват нови гласове. Мисля, че тайната на кастинга за певци е да отидеш и да чуеш лично. Всичко останало са глупости. Не е добре да го правиш по телефона или по нечия препоръка. Трябва да отидеш и да чуеш, аз го правя, когато съм в Париж, Лондон или Мюнхен.
Даниел Орен е роден в Тел Авив. Учи пеене, пиано и виолончело от дете. На 13-годишна възраст е избран от Ленард Бърнстейн да изпее солото на „Чичестърски псалми“ по израелската телевизия на живо (1968). На 17-годишна възраст започва да учи дирижиране в Берлин. През 1975 г. получава Първа награда на Международния конкурс за диригенти „Херберт фон Караян“ (Берлин). През 1978 г. става музикален директор на Римската опера. Впоследствие е музикален директор в театър „Верди“ Триест, театър „Карло Феличе“ в Генуа, театър „Сан Карло“ в Неапол. Гост-диригент на Миланската Скала, Метрополитън Опера в Ню Йорк, „Ковънт Гардън“ в Лондон, Виенската Щатсопер, големите оперни театри в Сан Франциско, Хюстън, Буенос Айрес, Париж, Тел Авив, Токио, Берлинската филхармония, Израелската филхармония, Мюнхенската радиофилхармония. Правил е записи за RCA, Decca, Arthaus Musik, TDK. Сред тях е запис на живо на „Тоска“ в Римската опера с участието на Лучано Павароти и Райна Кабаиванска. От 2007 г. е артистичен директор на театър „Джузепе Верди“ в Салерно. През 2019 г. е назначен за музикален директор на оперния фестивал „Арена ди Верона“.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук