Култура / Брой 4 (3017), Април 2025

„Творците бяха тъжни пионки в системата на соцреализма. Но и бидейки „под капака“, неколцина успяваха да изскочат над лъжата“, казва именитият актьор, отличен с Наградата на София от София Филм Фест 2025

Да определиш един актьор като хамелеон, за да подскажеш колко е огромен талантът му, е вече клише. Сама се улавям, че понякога прибягвам към него заради възхитата си от нечии разнопосочни превъплъщения, но замисляйки се за Йосиф Сърчаджиев, не ми се иска да го правя. Въпреки изумителната му способност да бъде на екрана/сцената и жесток опустошител, и обичлив чаровник. И си намирам чудна дума: дарба. Не талант, а именно дарба. Защото таланти – много, но артистите с щедра Божия дарба са рядкост. На тях тя им е дадена заедно с дълбока човешка чувствителност, с която да понасят и славата, и ударите на съдбата с онова весело намигване, което ги отличава от другите талантливи.

Точно такъв актьор е Йосиф Сърчаджиев. Нарамил и славата, и житейските удари, върви към своя 80-и рожден ден (роден е на 2 май 1945). След инсулта, който едва на му отне живота през 2004 г., говори трудно, куца и борави само с лявата ръка, но върви – усмихнат, готов да прави изкуство, да раздава дарбата си, с която направи щастливи няколко поколения зрители.

Две негови роли помня още от ученическите ми години през 70-те. Тогава политическата система си позволяваше да използва киното за пропаганда и филмът „Черните ангели“ на режисьора Въло Радев покърти всички. Кой да ти мисли тогава, че комсомолецът Андро (Сърчаджиев) и останалите раздаващи правосъдие персонажи (в ролите Доротея Тончева, Виолета Гиндева, Добринка Станкова, Стефан Данаилов и Марин Младенов) са именно пропаганда – обикнахме ги заради чувствителността и таланта им. После открих и театралния Йосиф Сърчаджиев като Краля в легендарната постановка на Леон Даниел „Напразните усилия на любовта“ във Военния театър и… така до днес. След още десетки превъплъщения на сцената („Дванайсета нощ“, „Животът е сън“, „Господин Пунтила и неговият слуга Мати“, „В очакване на Годо“, „Иванов“, „Делото Дантон“, „Кралят умира“ и др.) и на екрана („Време разделно“, „Хан Аспарух“, „Бон шанс, инспекторе“, „Жребият“, „Хайка за вълци“, „Дървото на живота“, „Януари“ и др.) в последните години той е предимно от другата страна, режисира. Постави „Прелестите на изневярата“ в Сатирата, „Рогоносци“ в театър „Възраждане“, „Капан за самотен мъж“ в МГТ „Зад канала“, „Госпожица Юлия“ в Театър 199, а в края на 2024 г. и „Асансьорът“ в Ловешкия театър.

Преди месец София Филм Фест го отличи с почетната Награда на София. Публиката в Зала 1 на НДК го посрещна с аплодисменти, а той ѝ отвърна по своя си чаровно усмихнат начин: „Няма страшни неща. Страшно за мен е, че много трудно говоря. Когато получих инсултчето, една част от мозъка ми отказа да работи и дълго време не можех да общувам с хората. Имах учители логопеди, които ме научиха, че има азбука от а до я. Почнах да общувам с хората – с очи, с ръка, с малко думи. На всичкото отгоре започнах да работя. Станах режисьор. Ужас! (…) Моето гуру – съпругата ми Райна, ми посочи пътя. Тя отиде в другия свят, но е тук, защото тази награда е и за нея. Преди малко дори ми каза: „Йосо, забрави изречението, което много обичаш да казваш „Не ми пука!“. Напротив, Йосо, трябва да ти пука. За всичко, което става в София, България, Европа, света, в космоса. Защото, когато ти пука и реагираш, тогава ти си човек, а не камък“...

Точно това ми каза Сърчаджиев и когато му се обадих с молба за интервю. Първо ме разсмя, а после вместо „до скоро“ чух: „И да не ви пука!“. След това сам, с лявата ръка, отговори писмено на въпросите ми.

Ваши колеги се шегуват с почетните отличия, тъй като им навяват и не много светли размисли – имаше ли и тъга в радостта ви, г-н Сърчаджиев?

Малко ми става тъжно от тези шеги, но в тях има истина. Минаващото време, което ни показва пътя към небитието, май си е причината да се дават награди. Питам се каква ли ще е наградата, когато стигна 90 или 100 години. Помня една поговорка, която прочетох в турско гробище: „Каквато и да ти е славата, само надгробен камък ти е наградата“. Да, за мен това е истина. Не е драма.

Наградата на София е за приноса ви към българското кино, а за вас като че ли то е някак след театъра – защо?

Ех, театърът! Обичам го! И той ме обича. Не ме интересува дали има награда за нашата любов. В киното моето представяне на екрана се поддържа от много хора и огромна техника. Там не съм сам. А на сцената, в театъра, аз съм си господарят. Ала и с идеите, и с таланта на режисьора. Но той след премиерата си отива. И тогава… тогава съм аз.

Зрителите ви свързват най-вече с ролята на Караибрахим от филма „Време разделно“. Превзе ли този демоничен персонаж душата ви и колко време ви отне да го изхвърлите оттам? Имахте ли кошмари, свързани с него?

Навремето съпругата ми Райна Томова ми каза, че по време на снимките на „Време разделно“ се появявал зъл демон в отношението ми към хората... Истината е, че никога не влизах напълно в кожата на героите, които играех. Умеех да поддържам здравословната граница, но с Караибрахим явно съм избягал от нормалността в професията. Да, видях как се прави истинност. Нещо като „синема верите“. Беше ми сладко в това духовно самоубийство. Нямах кошмари – Йосиф беше изчезнал. А след края на снимките с помощта на Райна започнах да си търся предишното същество. Съпругата ми, която е автор на сценария за филма „Адаптация“, ме адаптира. След около два месеца се върнах при себе си. Странна съдба. Повече не я желаех.

Сега съжалявате ли, че се съгласихте да играете Караибрахим, или приемате ролята като част от съдбата на артиста?

Не, не съжалявам, въпреки че филмът беше част от една пропаганда. Професионално за мен беше обогатяване.

Наскоро актьорът Бил Скарсгорд сподели следното по повод ролята си в новия „Носферату“: „Има един български филм „Време разделно“. Великолепен, разказва се за България през XVII век. И там има един образ, антагонистът, който превзема планинско селище и насила сменя вярата на християните, изключително жесток и страшен. Това изпълнение беше нещо, за което режисьорът Робърт Егърс говори много в контекста на това кой е бил граф Орлок, когато е бил жив“. Как ви звучи това, г-н Сърчаджиев – кошмарът, оказва се, може да е и вдъхновяващ за някого.

Говорил съм с хора, които са видели себе си в показана от мен роля. Питам се дали е за добро. Давам ли някому сили?! Сега си спомням и как навремето следовател от тогавашната милиция ми сподели, че е бил на ръба да се застреля, след като гледал драмата на моя герой от пиесата „Иванов“ на Чехов.

Няколко години преди „Време разделно“ режисьорът Петър Донев снима „Бон шанс, инспекторе“, където ви поверява роля, много далече от Караибрахим – интересно ми е защо Людмил Стайков ви е припознал именно в неговия образ, питали ли сте го?

Знам ли… Питал съм го. Той ми се усмихваше и отговаряше, че добре съм крил другия Йосиф. И все пак за мен беше много важно да разкрия и драмата на героя. Дано да съм успял.

Щом продължава да се говори за демоничния Караибрахим, значи успехът е несъмнен. Но какво беше усещането да си партнирате с артисти като Татяна Лолова, Велко Кънев, Георги Калоянчев и Кирил Господинов във веселяшката кримка „Бон шанс, инспекторе“?

Беше весело! Драго ми бе да си играем като деца от махалата. Ох, отидоха си… Милите, чудни артисти!

Режисьорът Милен Гетов пък ви кани в цяла поредица филми по романи на Богомил Райнов („Бразилска мелодия“, „Един наивник на средна възраст“, „Реквием за една мръсница“, „Умирай само в краен случай“, „Тайфуни с нежни имена“). Какво си спомняте от този период?

Смятам, че нивото на тази доста харесвана от голяма част от публиката поредица не е моето ниво. Дано не звучи надменно. Просто такова беше времето, на което бяхме подвластни.

Първите ви стъпки в киното са свързани с още един именит режисьор – Любомир Шарланджиев, който в началото на 60-те години ви поверява роля в „Хроника на чувствата“. На какво ви научи той?

На това, че тепърва ми предстои да науча какво е да си киноактьор… ако успеех. И Джоко Росич ми даде мъдри съвети (двамата играят строители арматуристи, б.а.). Няма да ги споделя сега, това си беше между нас двамата.

Навремето обаче споделяте, че не друг, а Апостол Карамитев ви е дал трите най-важни урока за живота въобще? Кои са те и вярно ли е, че именно вие и ваши състуденти от ВИТИЗ сте го убедили да стане преподавател?

Трите урока са въплътени в постановките, които направихме с Апостол: работѝ, работѝ, работѝ. Бях дете и Апостол замести баща ми. Той бе и апостол в живия живот. С Димитър Коканов отидохме при него и му предложихме да стане асистент на проф. Бениеш, нашия преподавател. Тогава ни каза, че не му е интересно да се занимава с преподаване. Ние със сълзи на очи го помолихме да дойде и да види някои неща в Академията. И той дойде. Целият клас му изиграхме подбрани откъси, които считахме за много добри. Апостол дълго мълча и накрая рече: „Това не е театър“. И още: „Ще ви покажа моя театър. Само че това е война!“. И войната започна…

Играете десетки роли на сцената – кои от тях си обичате най-много и спомените за кои все още ви навяват тъга?

О, тъга ми навяват не ролите, а времето, което, уви, бяга! А ролите ми… в театъра, киното, телевизията, радиото са повече от сто. Не помня всички. Някои умираха доста бързо. То си бе и борба. Когато не успявах „да победя“ някоя роля, тази борба беше мъчително удоволствие. Шантава професия… Някога съм играл и лошо, не защото не умеех, а и понеже доста пиеси не струваха. Творците бяха тъжни пионки в системата на соцреализма. Но и тогава, бидейки „под капака“, неколцина успяваха да изскочат над лъжата. Например Леон Даниел. Той умееше да поставя луд и красив театър! Ето за пример две негови култови постановки, в които и аз полудявах – „В очакване на Годо“ и „Господин Пунтила и неговият слуга Мати“. Имаше и много други…

Знаете ли, в нашата армия от творци – актьори, режисьори, сценографи, художници по костюмите и декора, композитори, балетисти, учители по фехтовка, певци, мимове и т.н. – всички ние влизаме в „любовни връзки“, докато работим по отделен проект, после се разделяме, после пак се събираме… Ние сме единна армия! И тези, които отидоха в другия свят, пак са си тук, в нашия строй!

Не спирате да работите – какво ви дават срещите с доста по-млади от вас актьори в различни театри или с дебютиращия режисьор Андрей Паунов във филма „Януари“?

Все още не мога да се откажа от маратона, даден ми от съдбата. В него срещам и млади, и по-стари бягащи актьори. Професионалното ниво обаче не зависи от възрастта. Хубаво ми е да тичам с по-силните бегачи и… да бъда пръв. Андрей Паунов е от силните бегачи. Бих искал пак да работя с него.

Странни са криволиците на съдбата – навремето изиграхте ремсиста Андро в „Черните ангели“, а двайсет години по-късно сълзите ви в телевизионен ефир разплакаха и нас след загубата на СДС на изборите през 1990 г. – ако приемем, че филмът е бил „бойното ви кръщение“ в киното, то какво беше за вас онази лятна изборна нощ?

„Черните ангели“ е опасен филм. Актьорите играят добре, но това не прави филма „по-човешки“. И тогава го знаех. Виновен съм, че помагах в лъжата. А сълзите ми след първите избори бяха от мъка, че лъжата продължава.

Актьорът режисьор Ясен Пеянков ми призна, че именно тогава, виждайки вашите сълзи, е решил да емигрира – тъга или яд предизвиква това у вас сега?

Бих окуражил Ясен Пеянков да работи повече и в България…

През 90-те години се деляхме на „сини“ (от СДС) и „червени“ (от БСП), а днес на „русофили“ и „русофоби“. По всяка тема сме на двата полюса – това ли грешката на прехода, заради която така и не успяваме да се оттласнем от дъното?

„Син“ съм и обичам Русия. Не политическата система там обичам, а огромната сила на руската интелигенция – философи, писатели, художници, актьори, режисьори, музиканти… Но там има и маса тъп, оскотял народ, който обича да бъде мачкан. Два полюса! И при нас ги има. И в Европа, и в Америка… Навсякъде. Някъде е по-туширано, другаде – по-откроено. Все пак няма начин нацията ни да се удави.

Снимате се в сериала „Дървото на живота“ по романа „Битието“ на Владимир Зарев – безвъзвратно ли е вече времето на обществените стожери като вашия герой Асен Вълчев, или ги има и днес според вас?

Има ги. Силните творци са не само в изкуствата, но и в науката. Знаещи хора, които обогатяват живота ни със знанията и уменията си. Вярвам в тяхната светла енергия.

Предполагам, че дори в размирното ни време днес си позволявате да помечтаете – от какво не бихте се отказали?

Да се откажа от вярата, че моята „лудост“ е нещо добро за много хора?! Няма да стане! Голямата опасност за държавните ни интереси идва от безволието и загубеното достойнство на много от управляващите ни. Мечтая политическата дейност да е по-чиста. Големият политик е този, който показва висока хигиена в личния си морал. Малко са такива… Мечтая да няма войни!

Ако след години някой млад режисьор открие, че в българското кино и театър е имало един забележителен актьор, който дори в най-трудните си мигове не се е отказвал от смеха, и ако този режисьор реши да заснеме филм с главен герой Йосо (вдъхновен от действителни събития), какво заглавие бихте му препоръчали и защо?

„Срещу течението“ – това е квинтесенцията на моя живот. А защо… не знам (смее се).

Когато ви се обадих, за да ви поканя за това интервю, на шега за довиждане ми казахте: „И да не ви пука!“. Когато човек доживее вашите години, наистина ли започва да гледа безгрижно на живота, или и това е… роля?

Грешка! Напротив – трябва да ни пука! Авантаджията забравя, че всяка аванта е временна. Това не е роля. Като в живота – Бог дава, Бог взима!