Култура / Брой 5 (3018), Май 2025

С писателя и журналист Димитър Кенаров разговаря Антония Апостолова

В послеслова към новата ви книга „Българската следа“ („Жанет 45“) Иван Кръстев отбелязва, че „единственият начин да пишеш за родината си, е да пишеш все едно за чужденци“…

Всяка добра литература е вид отчуждаване или „остранностяване“, както би казал Шкловски, поглед към до болка познатото с нови очи. Авторите, които най-много харесвам, живеят в периферията на обществото или поне встрани от центъра. Те са маргинали. Добрият писател е винаги в по-малка или по-голяма степен чужденец спрямо средата и родината си. За мен това е най-удачната позиция. Затова се опитвам да гледам на България през чужди очи. Помага ми и писането на английски – чуждият език създава известна здравословна дистанция.

Израснах тук, заминах за САЩ след гимназията, върнах се десет години по-късно. Решението ми беше лично, ала дори не знам дали да го наричам така. Ние нищо не решаваме. Всичко е някак сляпо стечение на обстоятелства. Живот. Съдба. Но една от мотивациите ми със сигурност бе, че пишейки на английски, работейки за чужди медии от Балканите, можех да бъде едновременно вътрешен и външен за средата. Най-голямото предизвикателство е тези две позиции да се балансират. Как да бъдеш едновременно свой и чужденец. Да преведеш за чужда публика страната си, без да повтаряш екзотични и ориентализиращи клишета, да обясниш сложността на материята на хора без нужния контекст е трудно начинание. Целта е да вземеш тези екзотични клишета и да ги усложниш, да ги отчуждиш. Едва ли винаги успявам, но това е идеалът за мен.

Сега тези текстове се „завръщат“ обратно в България. Надявам се местната публика да види българските теми в тях по нов, софистициран начин. Защото ние в не по-малка степен живеем с клишета за себе си. Трудно е да се видиш отстрани, когато си в центъра. Бих казал всъщност, че ние дори вече не познаваме клишетата за себе си и поради това сме осъдени да ги повтаряме несъзнателно. Така се завръща дивият „балкански“ национализъм, „балканизацията“. Ставаме клише на самите себе си.

Това важи особено за младото поколение. Отраснало в алгоритмичната, нишова вселена на социалните мрежи, то често няма елементарни познания за собствената си страна и култура. Общата култура е все по-малко обща. Чудесно е, че големите наративи се разпаднаха и едновременно с това е безмерно трагично. Какво се случва с едно общество, когато общите референции изчезнат? Как може изобщо да функционира? На практика сме станали чужденци спрямо самите себе си. Налага се да обяснявам кой е Тодор Живков, какво е „Възродителният процес“, какво се е случило през 1989-а, какво е „Преход“ или „български чадър“ не само на англоезичните читатели, но често и на българските. И тук изниква още по-големият въпрос: как изобщо писането е възможно без споделен контекст? Когато авторът иска да изгради някаква оригинална теза, той разчита, че традиционната такава вече е позната. Но как да разрушиш клишето, когато самото клише не е част от познатото? Живеем в свят на деконтекстуализирани „сторита“, на „скролващи се“ повърхности и мисля, че на литературата – която винаги е разчитала на езикова и културна многопластовост – ще ѝ бъде все по-трудно. Ето защо все повече ще се налага да пишем дори за собствената си родина като за чужденци.

Пътувате, срещате се с хора, на терен сте. Какво дава тази „бавна“ журналистика?

Всъщност за мен писането е по-скоро извинение да пътувам и да се срещам с хора, да влизам в други животи извън собствената ми среда. Известно време живях с илюзията, че искам да стана „традиционен“ писател. Това бе елементарната ми представата за литература: че за да бъдеш писател, трябва да пишеш романи, разкази или поезия. Бързо разбрах, че тази работа не е за мен. Твърде неспокоен съм и не мога да прекарвам дълго време на стола. Мисълта на Паскал, че всичките ни проблеми произтичат от невъзможността да седим тихо в собствената си стая, за мен се оказа невалидна. Проблемите ни понякога произтичат именно от последното, от липсата на желание да видим и опознаем света извън себе си.

Така се получи, че един американски приятел, редактор в списание, ме помоли да напиша пътепис за Сърбия след смъртта на Милошевич. Оттам тръгна всичко. Изведнъж осъзнах, че този специален жанр – наративната журналистика – ми позволява да съчетавам естествено любовта си към литературата и стилното писане с желанието да пътувам.

В англоезичния свят този тип писане има корени още от края на XIX век, когато автори като Стивън Крейн, Джек Лондон и Нели Блай са съчетали литературен разказ с журналистика, за да отразят по-дълбоко и емпатично социалните проблеми на епохата. После идва Джордж Оруел с неговите репортажи от бедните квартали на Лондон и Париж или от гражданската война в Испания. Но истинското развитие на жанра се случва в Америка след Втората световна война, когато цяла плеяда списания започват да го развиват. В Европа имаме писатели репортери като Ришард Капушчински и Светлана Алексиевич. Георги Марков в своите „Задочни репортажи“ също пише в периферията на този жанр, но като цяло европейците сякаш остават в плен на традиционните представи за литература и периодичните издания тук рядко отделят пари и пространство за подобен тип журналистика. Затова и досега съм работил основно за американски издания. Просто там има пазар за такова писане. Макар да се стеснява все повече, а при сегашната ситуация на огромни геополитически и културни сътресения да има опасност и съвсем да изчезне.

„Сегашната ситуация“… Каква диагноза да поставим на свят, в който тръмпизмът е възможен? Докато живеехте в Америка, виждахте ли симптоми, които някой ден биха довели до тази диагноза?

Отидох да уча в САЩ с наивната представа за американската мечта на постсоциалистическия човек, мечтата за свободно движение насред лъскави повърхности. Бързо се адаптирах и Америка стана мой дом. Хвърлих се да уча американска литература, влюбих се в популярната култура, станах фен на бейзбола. Особено ми харесваше липсата на строги йерархии в отношенията между хората, на интелектуална претенция. Демократичността в общуването. Влюбих се в Америка, в безкрайните ѝ пространства, физически и духовни.

Но това беше и периодът около 11 септември, когато започнах да проумявам, че представата ми за Щатите е доста елементарна. Престъпната война в Ирак ме отведе в политическа посока и започнах да се интересувам по-активно какво точно стои под повърхността на американската система. А то не беше никак лицеприятно. Осъзнах, че живея в империя без никакви скрупули да упражнява властта си глобално, да експлоатира, да убива. Започнах да пътувам из Щатите и видях бруталната бедност на някои региони, огромните социални неравенства. И как идеите за демокрация и равнопоставеност са просто фасада, зад която действат корпоративни интереси. И как Демократическата и Републиканската партия са двете страни на една и съща монета. Машината на Америка сякаш беше станала прекалено сложна и бавно потъваше под собствената си тежест. Това видях и от първо лице, когато отидох в Ирак като военизиран репортер. Войната беше схема, в която държавни пари се изпираха през смърт и разрушение и влизаха обратно в джобовете на корпорации.

Така че идването на Тръмп никак не ме изненада. Просто неолибералната система на управление рухна не толкова под тежестта на вътрешните си противоречия, колкото под тежестта на своето еднообразие и липса на хоризонт. Вярата в стабилността на старите американски институции се оказа илюзорна, те не бяха подготвени за идването на диктатор, невярващ в тях. Странно, но всъщност политическата система често се крепи не върху точно определени закони, а върху споделената, неписана вяра в тази система. Когато споделената фикция изчезне, изчезва и системата. Това, наред с други фактори, доведе до разпада на Съветския съюз и другите режими в Източна Европа. Това се случва и в Европа в момента. Разпад на споделената фикция.

В книгата говорите за „огъването на хоризонта“, за задълбаването в коловоза (обуржоазяването ни след 90-те). Но не е ли събитийността, която визирате, по-често разрушителна, негативна? Да, журналистиката има проблем със скуката, с уседналостта, с онова, за което в крайна сметка, както казвате, трябва да радее един журналист…

В едно от есетата си разсъждавам как споделеното ни усещане за време, за темпоралния характер на битието, което обитаваме, се отразява директно върху обществено-политическите процеси. Комунизмът бе заседнал в една безкрайна, почти земеделска, сезонна цикличност (всички тези поредни конгреси) и ние живеехме в някакво безвремие. Хоризонтът на комунизма беше изчезнал, телеологията беше в застой, а тя бе основен елемент на режима. После дойдоха „промените“ и сякаш времето отново тръгна напред. Каквото и да кажем за бедността и хаоса на 90-те, все пак съществуваше надежда, че се движим към някакъв по-широк хоризонт. Имаше енергия, оптимизъм, мечти – да принадлежим на света, на НАТО, на ЕС...

В определен момент обаче, може би към началото на 2010-те, започна да се усеща умора в Западния свят, която логично се отрази и у нас. Капитализмът, който също разчита на телеология, на идеята за прогрес, задълба в коловози на безпътие и скука. Можехме да си позволим повече вещи, но дори консумеризмът в определен момент изпадна в цикличност – 10-ти модел на iPhone, 11-ти модел на iPhone... Безкрайно „скролване“ от едно „стори“ на друго. Хоризонтите сякаш започнаха да се затварят, идеите за нещо ново и различно изчезнаха, заживяхме в някаква брежневска версия на либерален капитализъм. Събитийността не изчезна, а дори се увеличи експоненциално с идването на социалните мрежи, но дори тази събитийност започна да придобива форма на цикличност, подобно на колело, което се върти толкова бързо, че спиците му изглеждат неподвижни и даже се въртят в обратна посока.

В тази връзка процесите, на които сме свидетели в момента – този глобален тръмпизъм – са несъзнателна реакция на безвремието и липсата на хоризонт. Завръщането на национализма е просто отчаян израз на последните, повърхностен симптом без ясна идеологическа основа, сляпо търсене на нещо различно, дори вече да сме го живели, и то с ужасяващи последствия. Много хора искат да потопят кораба на сегашната система дори и те самите да са на него, дори да се удавят. Трагедията на нашето време е, че искаме нещо ново, но нямаме фантазията да си го представим и затова се обръщаме към стари, уморени, дори суицидни модели на поведение.

Усещането след прочита на статиите ви действително е, че всичко (поне от лошото) е същото. Опростенчество, фаталистична нагласа ли е това? Възможно ли е по времето на Георги Марков отделянето на пропагандата от истината да е било много по-лесно? Днешната хибридна война е сякаш пряко продължение на някогашните ДС-методи, но не е ли светът далеч по-податлив и уязвим сега просто защото фронтът срещу реалността е много по-широк, невидим и коварен, отколкото е бил дори в една тоталитарна държава?

За съжаление, всичко от по-лошото не е същото, а като че ли е по-лошо. Може би наистина това е свързано с песимистичния ми поглед към човечеството като цяло. Не смятам обаче, че става дума за опростенческо мислене. На повърхността нещата не изглеждат толкова зле, стандартите на живот са се повишили, почти навсякъде по света хората могат да си позволят много повече от предците си. Имаме свободен достъп до всякакъв тип знание, комуникираме с целия свят, можем да избираме идентичности. Но хората не са станали по-щастливи. Напротив – нивата на депресия и тревожност са огромни, самоубийствата са все по-често срещано явление сред младите, липсата на социални контакти офлайн засилват чувството на самота. Същевременно социалните разслоения са се увеличили неимоверно, корупцията и финансовите злоупотреби са придобили гигантски размери, правосъдието е инструмент за натиск и политически контрол, демокрацията е само фасадна.

Ако през социализма ДС следеше тайно определени хора, то сега всички ние съвсем доброволно носим следящи устройства в себе си. В известен смисъл времената са много по-сложни, защото механизмите на контрол са далеч по-перфидни и дифузни. В старите тоталитарни системи е било по-лесно да бъдеш дисидент, защото идентификацията на врага е била ясна. Знаел си срещу какво се бориш. В момента живеем в глобален режим, който имитира демокрация, но всъщност е оплел човечеството в огромни невидими мрежи на скрито насилие и експлоатация. Тук дори не искам да влизам в болната за мен тема за унищожението на природата и масовото изтребление на животни – престъпления, пред които си затваряме очите, докато с ентусиазъм говорим за соларни панели и електрически автомобили.

Но да, това е най-страшното – да вярваш искрено, че си свободен, когато всъщност си роб, е злият гений на либерално-капиталистическата система. Мислим, че влизаме в интернет, за да намерим свобода, а всъщност някой тайно монетизира вниманието ни. И всички участваме, защото да се борим срещу тази система, означава да се борим срещу самите себе си, срещу начина си на живот. Дори хората с леви убеждения – а моите клонят все по-вляво – са част от всичко това. Лявото предоставя инструменти за анализ, но се радва на буржоазния си lifetsyle в не по-малка степен. Всъщност виждам сегашния свят като далеч по-тоталитарен от предишния, защото системата е тотална и не предоставя място да се скриеш. В този смисъл Фуко е напълно прав в анализите си на всеобхващащите дискурси на властта. Ето, казвам го: не съм свободен. Това признание е може би най-елементарната форма на съпротива, но за съжаление, все още не мога да открия други. Другата е може би солидарността между хората, които знаят, че не са свободни. Последната е може би самоубийството.

Цитирате Георги Марков, според когото въпросът на всички времена е истината. В днешните времена на постистина, безброй „гледни точки“ и фалшиви новини, това звучи някак тъжно, наивно outdated…

Георги Марков е изключително интересна фигура, далеч отвъд клишетата ни за него – от „смел борец против комунизма“ до „разглезено дете на режима“. В послеслова към книгата ми Иван Кръстев пише нещо много важно: „Той [Марков] напуска не защото е страшно, а защото е тясно“. И това наистина е така. Тръгва си от България не защото има проблеми с властта, а защото родната литературна сцена е прекалено малка за творческата му амбиция. Той иска да бъде не просто писател от НРБ, а европейски. В този смисъл Марков бяга от жестокия провинциализъм и посредствеността на средата тук, която ограничава таланта му с естетическия консерватизъм и безумните си идеологически изисквания.

Голямото му желание е да пробие на английския пазар с творчеството си и по възможност да започне да пише на английски. Тези планове пропадат и в крайна сметка той се оказва абсолютно сам, без подкрепата на мрежата от преводачи и донори, на които се радват съветските дисиденти. В един момент се оказва, че единственото нещо, от което Западът се интересува, са спомените му за България. Той е поставен волю-неволю в ролята на източноевропейски „дисидент“ от тамошната система, която има собствени идеологически цели. Тук е и неговата трагедия: желанието на един талантлив човек да бъде свободен от контрола на политическите системи и невъзможността за това както в социалистическия лагер, така и на Запад. В известен смисъл той е анархист, антисистемен тип. Критикува както комунистическия режим (публично, в „Задочни репортажи за България“), така и капиталистическия (в личната си кореспонденция), защото вижда ясно, че и двете са всъщност израз на несвобода. В писмо до своя колега от „Свободна Европа“ Димитър Бочев Марков пише, че „между мене и всички тия радио организации съществува точно същият вид разминаване, което съществуваше между мене и българските партийни организации“. Че и в „Таймс“ и Би Би Си, както в „Работническо дело“, трябва да се съобразиш с линията на медията. Принципите са абсолютно същите, разликата е само във формите. Малко по-нататък той прави следното шокиращо наблюдение: „Ако комунизмът някога дойде на Запад, уверявам те, че техните диктатури ще бъдат далеч по-отвратителни от нашите – източните. Но ако не дойде, причината за това ще бъде, че техните обществени форми са по-съвършено неморални и по-солидни укрепления за посредствеността и бездарието, основите на несправедливостта са много по-дълбоки и парфюмът на демагогията (за да прикрие миризмата на лайната) – много по-силен“. Ето затова харесвам Марков. Усетил е много добре скритите мрежи, в които ни оплита системата (за да прикрие миризмата на лайна). Това е истината, която е успял да прозре още през 70-те. И тя не е никак наивна или outdated.

Трябва ли според вас интелектуалецът (неточен и леко досаден термин) да бъде обществено и политически ангажиран? Има ли морален дълг да заявява публично позиции? Или, както казва Юлия Кръстева, за която пишете, „трябва да запази особеността, странността, дистанцията“ си?

Аз също не обичам този термин. Има огромна претенция за елитаризъм в него, все едно другите са неинтелигентни. Всъщност „обикновените хора“ за мен често са по-прозорливи, по-интуитивни към историческите процеси. Да наблюдаваш и да си говориш с тях понякога е далеч по-информативно, отколкото да четеш анализи в пресата. Разбираш накъде отива светът. Притеснителното за мен е, че голяма част от българските „интелектуалци“ имат амбицията да бъдат „обществена съвест“, но те самите често са в плен на остарели идеологически модели и – което е най-неприятното – нямат смелостта и характера да кажат неудобни истини. Как например да си обясним огромната и шумна подкрепа за Украйна и в същото време оглушителното мълчание за геноцида срещу палестинците? Това лицемерие, разбира се, важи не само за България.

Ако „интелектуалецът“ има функция, то тя е да нарича нещата с истинските им имена. Да заявява публично позиция, но достатъчно дистанцирана, обективна, общочовешка. Критиките трябва да бъдат насочени едновременно към имперската политика и на Русия, и на САЩ. Защото, няма какво да се лъжем, това са два вида империи. В България много ни се иска да принадлежим на едната или на другата, на Изтока или на Запада, но всъщност сме несъзнателна част от глобалния, постколониален юг, дори да не искаме да си го признаем поради някакъв комплекс за малоценност (понеже толкова ни се иска да принадлежим към „цивилизацията“). Ние сме страна от периферията и в това няма нищо лошо. Напротив – смятам, че трябва съвсем спокойно да приемем тази си роля. Защото да принадлежиш на периферията, всъщност осигурява изключително интересен и трезв поглед към света. И ето тук се връщам към началото на това интервю. Смятам, че трябва да приемем, че сме чужденци, варвари за заобикалящите ни империи. Че сме маргинали. В това е нашата най-голяма сила.

Димитър Кенаров (род. 1981 г.) е писател, поет и журналист на свободна практика. Завършва Американския колеж в София и следва в Университета „Бъркли“, Калифорния. Дипломната му работа върху поезията на У. Х. Одън и Йосиф Бродски е удостоена с три академични награди. Работил е за издания като Esquire, Nation, Foreign Policy, New York Times и др. Негови пътеписи са селектирани три пъти за годишната антология „Най-добрите американски пътеписи“. Автор на българските стихосбирки „Пътуване към кухнята“ (2001) и „Апокрифни животни“ (2010), на книгите с литературни репортажи „Диктатори, трактори и други приключения“ (2023) и „Българската следа“ (2025).