Култура / Брой 5 (3018), Май 2025

Текстът е публикуван в блога на Тимъти Снайдър на 27 март 2025 г.

Сред добре известните опасности за базираната на правила републиканска система на управление е твърдението от страна на управляващите, че те трябва да нарушат правата на гражданите в името на националната сигурност. В случая със „Сигналгейт“ сме изправени пред предизвикателство от нов тип: правителство, което без капка свян излага на риск националната сигурност с цел да запази способността си да репресира своите граждани.

На 15 март висши служители, подчинени на дуото Мъск-Тръмп, участват в групов чат в приложението Signal, в който обсъждат бомбардировки на цели в Йемен. В чата е включен и журналистът Джефри Голдбърг. Поставен в една от най-странните ситуации в историята на журналистиката, на 24 март Голдбърг публикува ограничена фактология за дискусията в груповия чат, преди той да го напусне. Белият дом и неговите съюзници потвърдиха, че описаните събития отговарят на истината, но заявиха, че те въобще не са важни. В резултат на този скандал се озовахме в една по-различна ситуация, при която националната сигурност бива компрометирана в името на запазването на инструмент, използван предимно за нарушаване на правата на американските граждани.

За да разберем кое в този случай е ново и кое – плашещо, нека да се спрем за момент на традиционното обяснение, че трябва да жертваме едно хубаво нещо (нашата свобода), за да получим друго хубаво нещо (защита и сигурност). Мъск-Тръмп посочват опазването на „националната сигурност“ като основателна причина американската администрация да не споделя факти относно инциираната от нея депортация на хора със съдии, а в по-широк план и като аргумент, че администрацията може да депортира абсолютно всеки по всяко време, без да се съобразява с правилата за надлежен процес и дори без да има основания. Това послание ни е известно отдавна: трябва да се откажем от някои свои права, за да си осигурим защита. Но и резултатът ни е известен отдавна: ако повярваме на този аргумент, накрая ще изгубим и двете. Ако всеки може да бъде депортиран по всяко време без каквото и да било основание, тогава е очевидно, че ние не само сме по-малко свободни, а и по-малко защитени – като отделни граждани и като нация.

В една конституционна република като нашата свободата и сигурността са базирани на принципа за върховенство на закона. В държава, действаща в духа на върховенството на закона, ние можем да разчитаме, че правителството няма да ни арестува и депортира без надлежен законов процес и без да посочи някакво основание. Практическото опазване на нашето достойнство се нарича habeas corpus – съгласно тази процедура властите трябва да посочат основание за нашето задържане пред съда. От логическа и историческа гледна точка този принцип стои в основата на нашата традиционна правна система. Свободата на всеки човек е на първо място и правителството може да я ограничи само ако е налице солидно правно основание за такава мярка.

От тази логика, която придобива сила с приемането на Магна Харта[1] преди 800 години, произлиза полезен освобождаващ скептицизъм спрямо целите на правителството. Органите на властта винаги ще намерят причина да не вземат индивида насериозно и ако им бъде позволено, ще заговорничат помежду си, за да ограничат физическата ни свобода. Затова разполагаме с набор от закони като Закона за федералните архиви (Federal Records Act, 1950), чиято цел е да гарантират, че ние сме запознати с действията на правителството. Ние не искаме просто управляващите да имат причина да ни задържат, а да можем да свалим онова правителство, чиито представители биха съзаклятничили помежду си, за да направят подобно нещо по тиранични подбуди.

Тези разсъждения за свободата и тиранията обясняват защо от държавните служители, като участниците в груповия чат в Signal, се изисква да архивират своята комуникация. Майкъл Уолц[2], инициаторът на разговора, е настроил съобщенията да се самоизтрият. Това е нарушение на Закона за федералните архиви и други приложими закони, които по същество имат за цел да предпазват хората от заговорничещи помежду си представители на правителството. Действието на Уолц намеква за обезпокоителен модел. „Сигналгейт“ е шокиращ скандал сам по себе си. Но той е може би още по-голям повод за притеснение, ако си дадем сметка защо участниците във въпросния чат са избрали да използват Signal като инструмент за създаване и прилагане на политики. С действията си те са изложили на риск националната сигурност. За тях обаче това явно си е струвало, защото Signal им позволява да отнемат правата на американските граждани.

Нека да сме наясно по въпроса за националната сигурност. За повечето от нас Signal е безопасна платформа и аз не възнамерявам да увещавам гражданите да не я използват за лични цели. Но използването на това приложение от висши държавни служители като инструмент за правене на политики е изрично забранено, защото то предлага по-ниско ниво на сигурност в сравнение с подходящите за едно правителство устройства. Някои от участниците в чата в Signal, изглежда, са били силно уязвими на атаки чрез хакване, тъй като телефонните им номера са били публично достъпни. Както знаем, Русия се опитва да хакне Signal – въпреки че ако руснаците са имали достъп до тези данни, не би им се наложило да направят кой знае какво, за да хакнат системата. В Signal е възможно да бъде добавен участник в групов чат или разговор, без този, който е добавил въпросния участник, да знае кой е този човек. Това не може да се случи в платформите, разработени за нуждите на правителства.

Независимо какво си мислим за дадена военна операция, надали някой не би се съгласил, че е по-добре, поне за участниците от американска страна (оцелелите роднини на убитите йеменски цивилни могат да имат различно виждане), плановете да не стават достояние на световната общественост преди привеждането им в действие. Използването на Signal навежда на мисълта, че са използвани лични телефони, което някои от участниците в по-голяма или по-малка степен признаха. А използването на лични телефони носи със себе си и цял куп други уязвимости, включително сравнително широко разпространеното израелско приложение Pegasus[3].^.

Така стигаме до корена на проблема: представителите на властта са били наясно с тези рискове за националната сигурност и са преценили, че тези рискове си струват – за което има конкретна причина. Според мен това е фактът, че чатовете в Signal дават възможност на представители на американските власти да прикриват планирани действия, насочени към нарушаването на човешки права.

Важно е да осъзнаем, че става дума за системен риск. Ние знаем, че приложението Signal е било използвано в конкретния случай, и сме наясно с произтеклото от това изтичане на информация. Но почти сигурно вече е имало и други случаи на изтичане на информация. Ние знаем за въпросния случай благодарение на невероятната случайност, че добавеният по невнимание участник в чата се оказа отговорен журналист, който разказа за случилото се в материал, изготвен по отговорен начин. Предположението, че Джефри Голдбърг е единственият човек, добавен по невнимание в групов чат, в който се обсъждат въпроси, свързани с националната сигурност, просто защото ние знаем само за него, трудно може да бъде прието.

Участниците в груповия чат са нарушили закона, както и правилата на департаментите, за които работят, пренебрегнали са наставленията на своите собствени департаменти и са изложили на риск националната сигурност. Ако обменената между тях информация беше попаднала в ръцете на друг човек вместо в ръцете на отговорен журналист, това е могло да компрометира не само конкретната операция, а американските методи като цяло. Тази информация също така е можело да послужи като основа за шантажиране на американски чиновници. Всъщност, като вземем предвид всичко, което знаем, можем да предположим, че информация, изтекла от предишни разговори в Signal или в други платформи, използвани през лични телефони, се използва за изнудване на американски служители точно в този момент. В същото време обаче използването на Signal и на лични телефони, изглежда, се е превърнало в норма за екипа на Мъск-Тръмп. Нещо повече, към днешна дата администрацията с нищо не е показала, че това би се променило.

От съдържанието на груповия чат става ясно, че Signal (и нека повторим – вероятно през лични телефони) е обичайният метод на комуникация между висши служители на екипа на Мъск-Тръмп. Този групов чат изрично препраща към друг. В началото на този чат е имало протокол, с който, изглежда, са били запознати всички участници. Този протокол е включвал добавянето на хора, чиито телефонни номера в Signal са били известни, сякаш това е стандартна процедура. По време на чата никой не е написал нещо от рода на: „Ама ние защо използваме Signal?“. Най-вероятната причина е, че всички те го правят всеки ден.

Използването на Signal позволява на американските власти да нарушават правата на американските граждани. Signal е привлекателно приложение не защото комуникацията чрез него е защитена спрямо чуждестранни неприятели, каквато защита то не предлага, а защото комуникацията чрез него е защитена спрямо американските граждани и съдии. Опцията за автоматично изтриване на съобщенията, която Майкъл Уолц е използвал, е в нарушение на закона. Но тук от най-голямо значение е целта на този закон: да защитава правата на американските граждани от неправомерни действия на тяхното правителство. Благодарение на опцията за изтриване на съобщенията в предварително зададено време, американските служители могат да бъдат спокойни, че комуникацията им няма да бъде архивирана и следователно могат да заговорничат помежду си, без да се притесняват, че действията им биха могли да станат достояние на гражданите в съответния момент или на по-късен етап.

Всички участници във въпросния групов чат, включително вицепрезидентът, директорът на националното разузнаване, съветникът по националната сигурност и държавният секретар, са знаели, че с действията си нарушават правилата, насоките и закона. Според мен те са правели каквото са правели заради конкретна причина, а именно – точно защото това е позволило на тях или на техни колеги да компрометират правата на американските граждани.

С други думи, за тях излагането живота на американски военнослужещи зад граница на риск си е струвало, защото така биха могли да нарушат правата на американски цивилни в родината. Очевидно подкопаването на безопасността на военнослужещи е цена, която си струва да се плати, за да бъде подкопана безопасността и на всеки един от нас.

Ако Signal се използва за обсъждане на възможно най-чувствителни въпроси, свързани с националната сигурност, тогава е удачно да се запитаме дали приложението се използва за обсъждане и на чувствителни въпроси, свързани с вътрешната политика на страната – например депортации в елсалвадорския ГУЛаг или планове за атаки срещу други хора. Ако това е вярно, тогава се замислете: когато правителството обмисля да ви депортира, то ще го прави в приложение, което позволява тези дискусии да протичат тайно – не от чуждестранни неприятели, а от вас и от съдиите.

Както изглежда, това е причината да се използва Signal – и да продължи да се използва в бъдеще.

Съдия Джеймс Босбърг води делото за депортацията [на някои категории венецуелски имигранти, б.р.] в Ел Салвадор. Отново той ще води и делото по „Сигналгейт“, по което участниците в чата са обвинени в нарушаване на Закона за федералните архиви. Най-малкото, което може да се каже, е, че тези два казуса дават възможност за любопитна съпоставка: в единия случай правителството неубедително се позовава на националната сигурност като основание да запази конкретна информация в тайна; в другия случай то открито подкопава националната сигурност, за да съхрани способността си да запази конкретна информация в тайна. Смятам, че двата случая са свързани не само на концептуално ниво, а и в технологичен план. Те демонстрират двата типа аргументи за упражняване на авторитарна власт – традиционния и по-новия. Но и в двата случая най-вероятно е използвано приложението Signal. Може би съдията ще се възползва от възможността да разпита участниците.

Дори докато продължават да твърдят, че ние трябва да жертваме правата си в името на националната сигурност, хората на Мъск-Тръмп вече започват да твърдят, че според тях подкопаването на националната сигурност си струва, ако това ще им осигури достъп до инструментите, които им позволяват да погазват нашите права. При „Сигналгейт“ ние наблюдаваме прехода от конвенционалното извинение за прилагането на авторитарни практики към откритото възприемане на тиранията заради самата нея.

Превод от английски Даниел Пенев

Тимъти Снайдър (р. 1969 г.) е американски историк, доскорошен професор в Йейлския университет и изследовател към Института по хуманитарни науки във Виена. Автор на редица книги, сред които „Кървави поля. Европа между Хитлер и Сталин“, „Черна земя: Холокостът като история и предупреждение“, „За тиранията“, „Пътят към несвободата“ и „За свободата“. Книгите и статиите му са преведени на 40 езика.

––––

[1] Magna Carta Libertatum (лат.) – Велика харта на свободите. Документът е подписан от английския крал Джон Безземни на 15 юни 1215 г. В хартата е записано, че кралят не управлява по силата на „божията воля“ и е длъжен да се събразява с интересите на аристократите, а по-късно – и на народа.
[2] Съветник по националната сигурност на САЩ.
[3] Софутерна програма за шпионаж чрез хакване на мобилни телефони.