Култура / Брой 5 (3018), Май 2025

Така се нарича новата 80-минутна моноопера на композитора, диригент и джазов пианист Любомир Денев по либретото на диригента и писател Герган Ценов. Премиерата ѝ се състоя на 18 март т.г. на фестивала „Мартенски музикални дни“ в Русе. Постановката в Русенската опера е на режисьорката Вера Немирова, сценограф е Юлиан Табаков, с участието на камерния ансамбъл на Операта под диригентството на Велислава Скрильова. И да не пропуснем трите деца от Русенската детска опера – Виола Морале, Радостина Балтова и Дани Баус. Звездата на спектакъла в ролята на Алма Малер беше австрийската певица Мария Хелгат.

Зад този колектив се крие чудото, което камерната публика преживя в тази вечер. Казвам камерна, защото местата на сцената и залата като комуникационни полета бяха преобърнати – на зрителите бяха отредени само няколко реда, колкото сцената можеше да поеме, докато в залата едно върху друго се проeктираха многообразните – скрити и явни – измерения на действието.

На предната сценична площадка пред очите на публиката се разиграваше драмата на главната героиня; зад нея, на други три акустични площадки, беше разположен ансамбълът – пианото (великолепно изпълнение на Веселина Ботева), ударните (между които цимбал, глокеншпил и църковна камбана), квинтетът от струнни инструменти, поддържащ вокалната партия. Необичайното разпределение на музикално-сценичните елементи, включващо и публиката като участник, се наблюдаваше още преди началото на представлението. Една прислужничка (Ася Радославова) метеше пода, докато зрителите заемаха местата си. В дъното на залата се простираше бельо, върху което се прожектираха автентични снимки на епохата и действащите лица: една жена между четирима мъже.

Историята на Алма Малер (1879–1964), съпруга на Густав Малер до смъртта му през 1911 г., и нейните скандални авантюри със знаменитости от предвоенната епоха като Валтер Гропиус, Оскар Кокошка и Франц Верфел, е добре позната от свидетелства на посетителите на прочутите ѝ салони във Виена, а по-късно и в Америка. Наситеното с експресивна символика и скрити алюзии либрето осветява вътрешния свят на героинята в неочаквани дълбочини. (Да не забравяме, че това е времето на Фройд и неговата психоанализа, ползвала се с огромен интерес, особено от страна на жените.) Този свят, неразривно свързан с декадентската епоха, която го е родила, напомня с нещо драмата на Ведекинг „Лулу“ и едноименната опера на Берг, колкото и различни да са музиката и мащабите на художествения замисъл при двете произведения. Авторското огледало на либретиста и композитора прониква в най-тъмните кътчета на човешката душа, където се смесват сексуални и суицидни пориви. Образите на смъртта витаят над цялото действие – ту като ангелски крила над трагично умрелите деца на Густав[1] и Алма Малер, а след това и на третото ѝ дете от брака с Гропиус, ту като бели, веещи се във въздуха чаршафи. Символ на смъртта е и черното покривало, с което героинята – пияна, дрогирана и нещастна – се появява, клатушкайки се, а накрая, обгърната в него, умира на сцената.

Още с първите ѝ реплики се назовават имената на мъжете, играли роля в нейния живот – „Татко! Густав!... Валтер!... Франц!...“. Със смъртта на бащата, направлявал живота и мечтите ѝ, открил пред нея красотата на изкуството, външният свят сякаш престава да съществува за Алма. За нея това е само „началото на дългия танц на смъртта“. Образният език, лекотата на вокалната мелодика (преливаща между речитатив, говор и ариозни построения) и асоциативната, изобилстваща с цитати от времето музика (Вагнер, Малер, песните на Алма Малер, немския химн) пресъздават тревожната атмосфера и трагичния развой на събитията.

Разкриването на противоречивата гама от чувства би било невъзможно без вокалното и артистично присъствие на мецосопраното Мария Хелгат – с невероятна пластика, блестящо владееща възможностите на гласово-артикулационния си апарат във всичките му регистри, изживяваща и най-тънките нюанси на вътрешните състояния.

В психодрамата на Алма рефлектират лекомислената, самоунищожаваща се епоха преди Първата световна война, появата на нацизма, ужасите на втората световна катастрофа и бягството в Америка. Но тя говори и за днешния ден – за надвисналата нова глобална опасност, разсейва апатията на деня. В това е силата на постановката в Русе, достойна да бъде представена на всяка европейска сцена.