Култура / Брой 6 (3019), Август 2025

„Кайротични прелюди“, Антоан Асенов, издателство „Аквариус“, 2024 г.

Животът може да се живее и така – безшумно, дълбоко. Но не, не незабележимо, нито с хладна отстраненост, а с тиха интензивност, която, изглежда, намира своя най-силен паралел в музиката. „Кайротични прелюди“ – книгата с дванайсет есета на Антоан Асенов, (ни) внушава тъкмо това: „Има възторзи по-кратки от времето да кажеш ах“; „Без защо – да кацнеш. Да отлитнеш – без защо“; „Още малко, ето: всичко се държи на още малко […]“; „Има моменти, когато човек е по-широк от живота си“; „Да слушаш музика е като да виждаш диханието“… Мога да продължа, дори ми се иска да продължа, но това значи да пренеса тук цялата книга, което мигом ще влезе в разрез с посланието ѝ (поне както аз го разчитам): „[…] страстта му следва релефа на липсата, повикът очертава отсъствието“; една своеобразна дзен философия, прокарана през две типично европейски категории – философската (и гръцка) кайрос, музикалната (и френска) прелюд. За втората Антоан Асенов намира специални думи: „Прелюд е съвършенството на всичко, което изтича […]“, за първата пише книгата – книга на почти неуловимия момент, на едва дочутото възклицание, на шедьовъра от един такт (цитат от Ницше). Такова е непоколебимото му убеждение: пълнотата на съществуването, превръщането му в битие се извършва не с гръм и трясък, а с едва-едва осезаемо плискане на вселенските вълни, които галят брега почти без да бъдат усетени, за да го преобразуват в същина на екзистенцията. Не „врява и безумство“ (Фокнър), а тишина и вглъбеност. Или, „кайротично“ казано: „[…] всичко, всичко се държи на полутон“. Нюансът, деликатният нюанс като най-висш израз на бъденето-ето-на…

В този смисъл „Кайротични прелюди“ е донякъде хем своеобразно продължение, хем необходимо доуточняване, хем грациозно оттласкване от една друга книга на Антоан Асенов, „Потос“ („Сонм“, 2018), в която той твърди: „Да желаеш – казва Химерос. Да желаеш напразно – отвръща Потос: да желаеш в допира на отсъствието“. Отсъствието е важна категория в мисленето на кайроса прелюдно, това е може би думата, която се среща (или се намеква за нея) най-често в книгата: „За да бъде – казва Антоан Асенов, – светът има нужда от моето отсъствие“. И разказва притчата за китайския художник Ван Фу, избягал в картината си от гнева на императора. Припомня историята на Маргьорит Юрсенар от „Източни новели“ (превод Красимир Мирчев, „Пулсио“, 1992), но предпочита друг вариант: когато самият художник показва на владетеля „малка пътечка“ в платното, през която изчезва. „Оттук се влиза“ – посочва с (полутонен?) жест и се стопява. Френската писателка предпочита легендата в ключа ѝ на разказ за предано ученичество и приятелство (сподвижникът се нарича Лин), българският есеист набляга на: „да влезеш вътре, за да излезеш навън. Не е ли това върховният стремеж на създателя: през себе си да отвори вратата – и да стъпи извън себе си […]“. А това го отпраща в друга сфера, тази на индивидуалността: неговият Ван Фу няма нужда от ученик, за да се спаси в картината, сам го прави. И макар че, обективно погледнато, книгата „Кайротични етюди“ е израз на приятелство („На Марин“, гласи краткото ѝ посвещение, вероятно на Марин Бодаков – поет на нюанса, на полутона, на деликатността), тя е преди всичко изказ на Егото, не на комуникативността. На Егото обаче, което не иска да бъде Его…

Това е парадокс, личностен парадокс. Прилича на музикален парадокс; като „Парадокса (на) „Дебюси“ например: „Музика, творяща тишина; музика в паузите“. В „Кайротични прелюди“ именно музиката е възможността да потънеш в битието така, че да го изпълниш цялото, но също така – да те изпълни целия. Оттук особената носталгия в книгата – това не е по силите на всекиго, пък и за този, който прави усилията, не е сигурно, че ще успее. Дори повече, пак опираме ò стената на парадокса: колкото повече усилия, толкова по-малко надежда за успех. Ето защо: „Нищо. Нищо? Малко повече от нищо. Нищо като музика насън“.

Полутония, кайротично-прелюдни полутония, единствено възможното „малко повече“…