Култура / Брой 10 (3023), Декември 2025

Разговор с руския писател Михаил Шишкин

Напуснал Русия след като Путин анексира Крим през 2014 г., Михаил Шишкин живее в изгнание в Швейцария. Пред френското сп. „Експрес“ писателят излага идеите си за Русия, обобщени в книгата „Моите. Есета за руската литература“ (бълг. издание „Колибри“, 2025, превод Деян Кюранов)

Един въпрос витае над книгата ви за руската култура: какво че има гении като Толстой, Достоевски, Тургенев, Гогол или Чехов, щом те не успяха да предотвратят престъпленията на сталинизма или инвазията в Украйна?

Имах „разговор“ с писателите, формирали руската литература, включително и мен самия, през всичките тези години. Войната изостри всичко това. Необходимо ми беше да разбера как това абсолютно зло можа да се пръкне от „моя свят“. Дали то произтича от книгите, с които сме израснали? Моите автори предпазвали ли са руската култура от варварството, доколкото са могли? Става ясно, че тези руски писатели са претърпели провал навремето, сега ние сме губещите. Но ще продължим да се браним докрай.

Руското население поддържа тази презряна война в Украйна не защото е чело Чехов или е слушало Рахманинов, а защото истинската култура, бидейки средство за пробуждане на смисъл, на самоуважение и на развитието на критичен усет, е напълно потисната от режима, населението е захранвано с патриотична пропаганда. Нито един преподавател в тази безмерна страна не ще посмее да цитира думите на Толстой, че „патриотизмът е робство“, в час по литература и пред портрета на писателя. По-лесно е да върнеш хората в състояние на трибализъм, наблягайки върху „силния вожд“, отколкото да образоваш свободни индивиди. Виждали сме го в нацистка Германия, виждаме го и днес в Русия.

Убийците от Кремъл са убедени, че имат монопол над всичко: над земята, народа, културата и езика. Всеки рускоговорещ е техен роб и всяко място, където се говори руски, е тяхна земя. И ако вместо патриотично да целунете отечествения ботуш, им кажете на руски да вървят по дяволите, тогава те ви обявяват за „чуждестранен агент“. За тях да бъдеш руснак и да бъдеш роб, са синоними. Аз съм руснак, обаче никога не ще бъда техен роб.

Властите желаят само покорни роби. А има само един лек срещу поробеното съзнание: критичното мислене, което върви заедно с образованието и просвещението, ето защо културата и нейните „заразни“ вектори са първите, които властта се стреми да унищожи. Детските градини и училищата култивират „дара на повиновението“, термин, изкован някога от Николай Данилевски (идеолог на славянофилството, б.р.) – евфемизъм, чрез който се обозначава ревностното подчинение. И целта на литературата, от която режимът се нуждае, е да фаворизира тъкмо този сервилен „патриотизъм“.

В книгата си изразявате вашата болка от събарянето на статуи на Пушкин, изразявате надежда, че украински писатели ще поемат защитата на поета. Но това политическо действие не е ли обяснимо с факта, че Пушкин си остава руският национален културен герой?

Разбирам напълно защо омразата към всичко руско нараства в Украйна с всеки изминал ден от началото на войната. Разбирам защо паметници, посветени на Пушкин, са били разрушени. Войната на Путин превърна езика на Пушкин в език на военнопрестъпници и убийци. Руската империя се е крила зад името на Пушкин и е издигала навсякъде негови бюстове в знак на колониално господство. Какво да кажа тогава, когато научавам, че монументи, посветени на Пушкин, са били унищожени в Украйна? Империята и нейните символи трябва да бъдат премахнати. Но тези паметници нямат нищо общо с Пушкин.

Обяснявате в книгата, че не трябва да се отрича Достоевски заради войната в Украйна. Но той не е ли защитавал идеята, че Русия е „трети Рим“, за народа богоносец, изправил се срещу нихилизма на Европа? Руският месианизъм не лежи ли в основата на настоящата пропаганда в Путинова Русия?

Трагедията в Буча не се случи, защото убийците са чели Достоевски преди това. Разбира се, неговата месианска идея, според която само православното християнство ще донесе спасението на света, може да изглежда спорна, но във всеки случай Владимир Путин не атакува Украйна, защото искаше да разпространи православното християнство в една вече православна страна.

Напомняте колко много Чехов е мразел идеологиите. Защо смятате, че изпреварвайки своето време, той е бил най-добрата противоотрова срещу болшевишката революция, както и срещу сталинистките престъпления?

Чехов е съзирал две основни заплахи, пред които е изправено човечеството, две фалшиви „добродетели“: „революцията“ и „патриотизма“. Опитите за изграждане на „светло комунистическо бъдеще“, съсипали планетата през ХХ век – от сталинистка Русия до червените кхмери в Камбоджа – се провалиха и отмряха напълно, но още е твърде рано да се говори за пълно възстановяване от тези експерименти. Болестта на „патриотизма“ обаче ще е още по-трудна за излекуване.

Често си мисля за моя баща. Бил е на осемнадесет години, когато е тръгнал да воюва срещу германците. Вярвал е, че защитава родината си във „Великата отечествена война“, но всъщност той и милиони други като него са били използвани до голяма степен: на практика е бранел режима, убил неговия баща, моя дядо, загинал в ГУЛаг. Баща ми се гордееше, че е освободил Европа от фашизма. И не можеше да приеме, че е донесъл друга форма на фашизъм на „освободените“ народи. „Как бихме могли да бъдем фашисти? Ние сме руснаци! Те са фашистите!“

Проблемът е, че преобладаващата част от руското население все още живее с племенно и патриархално съзнание: „Ние сме руснаци и отвсякъде сме заобиколени с врагове, които искат да ни унищожат, затова трябва да защитим нашата родина, нашия език, нашия Пушкин, трябва да пожертваме всичко, но да съхраним обичното си отечество (всъщност: настоящия режим). Важно е да разберем, че човечеството е извървяло много малка част от пътя, който го отделя от животинския свят. В случая не става дума за компютри или сателитни спътници: защото и двете технологии могат да бъдат използвани за целите на варварското унищожение. Става дума за преход от първобитно племенно мислене към индивидуално съзнание, за разгръщането на личностност, способна сама да поеме отговорност, вместо да я прехвърля на властите. Защото не народът и не президентът на власт трябва да ви казват кое е добро и кое е зло, а вие, тъкмо вие сте този, който ще направи въпросния избор. И когато видя, че моята страна и моят „народ богоносец“ (по Достоевски) вършат зло, тогава аз ще се обърна срещу моята страна и срещу моя народ.

Повечето от бившите ми съотечественици са потиснати от това патриархално съзнание, но те продължават да са готови да сложат главата си на дръвника, ако „отечеството ги призове“. Единствените средства, позволяващи да се трансформира племенното съзнание в индивидуално съзнание, са образованието, културата и просвещението. Ето защо руската държава винаги е била основен враг на културата, а в училищата е застъпено най-вече обучението, налагащо ви да се съобразявате със системата и всички да говорят в един глас. Единственият начин да се скъса с цялото това праисторическо мислене е да се развие индивидуално съзнание и модерен хуманизъм чрез литературата, цивилизацията и човечността.

Смятам, че разделянето на хората в зависимост от тяхната националност принадлежи на миналото. Има руснаци, които са твърде различни, както има и твърде различни американци или французи. В своето развитие човечеството е надхвърлило стадия, когато индивидите са били отъждествявани със своето племе.

Вие сте създател на литературната награда „Дар“, учредена, за да защити руската литература и да я откъсне от руското правителство. Но тази година украинската авторка Мария Галина отказа наградата. Отчитайки искреността на вашите намерения, тя обяснява позицията си заради опита „да се включат рускоезични украински автори в по-широкото рускоговорещо пространство“. Разбирате ли нейната реакция?

През миналата година аз заедно с мои приятели слависти създадохме наградата „Дар“. Това не е нито „руска награда“, нито „награда за руска литература“. Това е награда, която увенчава осмислянето на литературния опит на руски език, откриването на нови подходи в литературата и в литературния живот извън архаичната държава; награда за всички онези, които пишат и четат на руски, какъвто и да е техният паспорт, в която и страна да са се установили. Руският език не принадлежи на диктаторите, а на световната култура. Настоящият дискурс за „постимперското“ и за „деколонизацията“ на литературата трябва да намери израз в конкретни действия – наградата „Дар“ предоставя възможност да се мине от думи към дела. Обичам наименованието „Дар“. Тази дума съдържа в себе си важни значения. Всички могат да разпознаят в нея заглавието на последния роман на Владимир Набоков, писан на руски език, който по мое мнение е и най-добрият.

Дошло е време да създадем нов вид култура на руски език, култура, каквато не е съществувала преди, култура, освободена от тежестта на територията и на руския „патриотизъм“. Много важно е писатели от цял свят, обединени от руския език, да участват в нашата награда, включително писатели от Беларус, Литва, Полша, Грузия, Армения, Израел, Германия и от други страни. И също толкова важно е украински писатели, които пишат на руски, както и украински издатели да участват в тази награда. Всички автори, нагърбили се с нейното учредяване, както и онези, които кандидатстват в конкурса, са срещу войната и диктатурите, те подкрепят Украйна в битката ѝ за свобода и независимост. Единствената цел на наградата е стипендия за превод на английски, немски и френски.

Разбираемо е защо нейното първо издание, случило се в разгара на войната, беше посветено отново на войната. Както и бе съвсем естествено Украйна да е основната тема.

Беше ясно още от самото начало, че на четвъртата година от войната една награда на руски език ще бъде приета със смесени чувства в Украйна, където рускоезичните писатели живеят под натиска на ултранационалистите. Очаквах да срещнем трудности в началото, ето защо искрено се зарадвах, когато украински писатели и издатели започнаха да предлагат изданията си за наградата.

Мария Галина прие номинацията за своята книга и даде интервю за германската телевизия, в което говореше за значението на тази награда, но след като научи за решението на журито, реши да не приема отличието. Зад този отказ се крие опасението ѝ да не стане жертва на тормоз – нещо, което се случи с Юрий Андрухович, след като двамата се появихме заедно на едно събитие за солидарност с Украйна, провело се в Норвегия. Тогава негови колеги написаха във Фейсбук: „Всички руснаци, независимо дали са „за“, или „против“ Путин, са л…а. Докоснеш ли ги, започваш да смърдиш“. Всичко това го има в интернет. Така че отказът в последната минута на Мария Галина трябва да се приема с разбиране. Тя ми писа по-късно: „Скъпи Михаил! Благодаря много за твоето разбиране и търпението ти! Както и за подкрепата, която оказваш на Украйна още от самото начало. В тази ситуация са необходими много смелост и морална сила. И всичко това ще остане завинаги издълбано в паметта ни. Мария Галина“.

Така че ние носим отговорността за съхраняване на достойнството на рускоезичната култура. Тази чудовищна война между Русия и Украйна рано или късно ще има край. Ала една огромна пропаст зейна между двата народа, изпълнена с кръв, смърт и страдание. И всеки ден, докато продължава тази война, всяка ракета, която пада в Одеса и Харкив, само разширяват още повече пропастта. Рано или късно ще трябва да изградим мост, който да я преодолее. Хората на културата са първите, които трябва да започнат да градят този мост: музиканти, писатели, артисти, поети. Трябва да съхраним достойнството на рускоезичната култура и да изградим този мост. И трябва да започнем неговото изграждане още сега.

Подобно на вас, Томас Ман също е бил принуден да замине в изгнание от нацисткия режим, откъдето е призовал своите съотечественици да преоткрият своя морален компас. „Там, където съм аз, там е Германия“, заявява той при пристигането си в Ню Йорк през 1938 г. Смятате ли, че и вие, подобно на Томас Ман, един ден ще видите своята родина?

Бих бил щастлив да се върна в моята Русия, но сега нямам страна, в която мога да се завърна. Родината е нещо, което ти се иска да обичаш, с което трябва да се гордееш, мястото, където искаш да живееш и да умреш. Моята родина беше превзета от врагове, които ме обявиха за свой враг, за „чуждестранен агент“. Освен това наградата „Дар“ също беше обявена за „чуждестранен агент“. Подобно „признание“ означава, че аз постъпвам правилно.

В случая имаме един огромен въпрос относно Русия: ако отечеството е чудовище, трябва ли да го обичаме, или да го мразим? Всичко е толкова преплетено и обвързано. Руската поезия ни го казва отдавна: „Сърцето, което мрази, никога не ще се научи да обича“.

Режимът на Путин може да бъде унищожен само чрез военно поражение, каквото претърпя нацистка Германия, но наличието на ядрени оръжия прави това невъзможно. В Русия силната власт традиционно бива замествана със слаба власт и всяко управление завършва в хаос. Такъв е случаят на царския режим, по такъв начин дойде краят и на Съветския съюз. Същото ще се случи и с режима на Путин. Първо ще има хаос, после нечия желязна ръка ще наложи „ред“. Руската история отново ще си хапе опашката.

Превод от френски Тони Николов