Култура / Брой 10 (3023), Декември 2025

Полската режисьорка представи най-новия си филм „Франц“ по време на фестивала „Синелибри“ в София и бе удостоена с титлата Doctor honoris causa на НАТФИЗ

Да си на 77 години и когато се обърнеш назад, да видиш 47 режисирани от теб филма, 31 сценария и 7 кинороли – това е повод за удовлетворение. А като се замислиш, че имаш Златен глобус („Европа, Европа“), Сребърна мечка („Следи“), още поне 30 престижни отличия и повече от 60 номинации, три от които за Оскар („Горчивата реколта“, „Европа, Европа“, „В мрака“), че си превела от чешки език „Непосилната лекота на битието“ от Милан Кундера и се радваш на уважение навсякъде по света – това вече e достойно за Doctor honoris causa. Полската режисьорка Агнешка Холанд отдавна е гражданка на света, тя беше гост на фестивала „Синелибри“ с новия си филм „Франц“, а аулата на НАТФИЗ се оказа тясна при присъждането на почетното звание. Дребничка, на достолепна възраст, с будни очи и остра мисъл, тя сякаш искаше да прегърне всички.

„В такива моменти се чувствам малко като папата, но много обичам, когато влизам във филмово училище и усетя специфичните мирис и глъч, характерни за местата, където се учим какво е кино, какво е театър, какво е изкуство. Напомня ми времето, когато реших да тръгна по този път. Като дете мислех, че ще стана художничка. На 15 се запознах с мой връстник, дете чудо, обзето от рисуването. Показах му рисунките си, той ги разглежда съсредоточено и след около 40 минути каза: „Общо взето, не е зле. Като за жена“.

Първата ми реакция беше гневна, защото родителите ми смятаха, че мога всичко. След което си казах, че този път навярно не е моят. Замислих се какво ми е необходимо, за да изразявам себе си пълноценно. Визуалният изказ ми беше важен, но и исках да разказвам истории. Имаше и трето: да имам власт, тоест да насочвам хората какво да правят. И си казах, че всичко, което искам, бих го получила като кинорежисьор. Не се замислих, че жените режисьори са много по-малко от жените художници, но имах два модела за подражание: френската режисьорка Аньес Варда и Вера Хитилова от чешката Нова вълна. Отидох да уча киноизкуство в Прага и това, което съм, е резултат на онова, което се случи там.

Тогава киното беше най-иновативното изкуство. Струваше ми се, че винаги ще е така и че просто ще се кача на влака, който кара киното към прекрасно бъдеще. А 60 години по-късно виждам, че съвсем не е така. Преминаваме през дълбока криза в изкуството въобще. Подчиняваме се на това, което се изисква от нас заради пари, зрители, обстоятелства, но кризата не е предизвикана само от външни фактори. Имам чувството, че кинодейците в Европа са се превърнали в лениви котки, които удобно се греят пред камината, докато светът ни поставя пред предизвикателства. Това, което изглеждаше като голяма победа след Втората световна война – разширяване на демокрацията, на законността и правата на човека, а след 1989 г. се случи и в посткомунистическия свят, сега преживява още по-голяма криза от тази, която преживява киното. Водят се войни, в които не може да има победители. Хората се делят на такива, които имат право на достоен и безопасен живот, и други, които са лишени от това право. Презрението към другия става масово и легално. Съдебните институции са откъснати от обществото и управляват по свои си правила. Имам усещането, че никой няма власт над предизвикателства като миграция, революцията на интернет, социалните медии и AI…

Какво можем да направим ние, хората от киното? Не можем да променяме света, но можем да променяме светогледа на зрителите ни. Длъжни сме да виждаме много по-далеч от следващия фестивал или следващия филм; да имаме смелостта да поставяме полемични, болезнени теми дори ако ще струва кариерата ни… Ако не го правим, киното ще спре да съществува.“

Дълги бяха овациите за Агнешка Холанд. Имах си и своя миг – петнайсетина минути разговор с режисьорката, която умее да вълнува.

Снимате „Франц“ така, сякаш си играете с домино, сглобявайки минали с настоящи събития – можем ли да кажем, че това е връщане към младостта ви?

Да, права сте. Честно казано, аз намирам този начин на снимане като редене на пъзел, но говорим за едно и също – трябва да сглобиш привидно непасващи си части, от които накрая да се получи картина. Истината обаче е, че още в самото начало знаех, че се впускам в експериментален киноразказ, че едва ли ще направя филм за всички и че вероятно ще има хора, които дори не биха влезли в залата, за да го гледат. Още повече че „Франц“ се развива твърде бързо, препуска като набиращ скорост влак, в който трябва буквално да се качиш в движение. Исках тези, които успеят, да имат възможност да разглеждат подредената вече картина от различни страни. И да, за мен беше експеримент, но и връщане към младостта, когато снимах кратки ленти в киноучилището. Последвалите ми филми винаги имаха класически начин на разказване, но сега си дадох сметка, че линеарният способ не би бил достатъчен за представянето на личността на Кафка и като артист, и като човек.

А това връщане към младостта плод ли е и на наблюденията ви, че Кафка, „който предпочита да пише, вместо да се среща лично с хората, е човек от третото хилядолетие“?

Е, във филма прибягнахме към подобна малко шеговита, близка до съвременните млади хора диагноза. Донякъде обаче тя е и реална, тъй като той е бил интроверт, особняк, чието поведение днес бихме причислили към аутистичния спектър. Тоест е в досег с чувствителността и с житейските склонности на поколението, което бяга от непосредствени контакти и се чувства по-добре, когато общува виртуално.

За да привличат вниманието на туристите, екскурзоводите се стараят да го доближават до тях, разказвайки им дори за сексуалните му терзания. На гърба на Кафка, оказва се, днес лежат не само туризмът, а и рекламата, и fastfood храненето. В същото време съотношението между думите, написани от и за него, е едно към един милион…

О, дори е още повече! С колегите ми не сме правили точни сметки, по-скоро е „около“. За точност би трябвало да се обърнем към статистиците.

Въпросът ми е как и защо един писател с толкова крехка чувствителност от ранните години на ХХ век се превръща в поп икона сто години по-късно?

Това си остава загадка. Наистина не знам, не мога да отговоря защо точно в личността на Кафка съвременният човек може да открие себе си. Вероятно защото с начина, по който е изглеждал, или пък с особеностите на характера и поведението си той се е превърнал в нарицателно в езика на различни народи – и чехи, и поляци, и французи, и англоезични имат понятия за нещо кафкианско. А това е свидетелство, че Кафка е навлязъл в езика на хората и на базата на неговия странен, някак сюрреалистичен свят днес могат да се градят лесно продаваеми образи.

Покрай любопитните моменти във филма отделяте и внимание на философията на Кафка, че „съществуват само два гряха – нетърпението и безразличието, а останалите произлизат от тях“…

Точно така, а продължението на тази фраза е, че „всъщност съществува един основен грях, нетърпението – заради нетърпението си хората са изгонени от рая и заради него никога няма да се върнат там“. Това е афоризъм, който не спира да ме вълнува още от ранната ми младост. И непрекъснато се актуализира.

В този смисъл права ли съм, като си мисля, че акцентирате на това във филма, защото човешките ценности днес вече нямат особено висока цена?

Със сигурност има криза на ценностите и на отношението ни към тях. Често избираме комфорта пред ценностите, разчитайки, че в него ще съхраним и тях, но накрая нямаме нито комфорт, нито ценности. Същевременно осъзнаваме, че думите, с които ги определяме, имат различно значение за различните хора и обществени групи, най-вече политически. И се оказва, че няма поле за разбирателство и че можеш да водиш война в името на едни и същи ценности с някого, който се оказва твой враг.

Гост сте обаче на фестивала „Синелибри“, където ценностите ни събират в името на киното и литературата. Добрият роман може ли да гарантира успеха на един филм?

Налага се убеждението, че не можеш да създадеш добър филм от изключителен роман или че е трудно да преведеш великата литература на езика на киното. Тоест рядко се удава на някого да го направи адекватно. Най-успешните адаптации се получават, когато литературата е добра, носи някаква светлина, но не е изключителна.

А риск ли е да се прави филм за известна историческа личност?

Всичко е риск. Всеки филм е риск. А когато става дума за персонаж икона, това вече е отговорност. Огромна отговорност е да се наемеш да снимаш филм за личност, която всъщност принадлежи на човечеството.

Спомням си първия филм по ваш сценарий, който гледах в Полша през 1979 г. – „Без упойка“ (Bez znieczulenia, 1978, реж. Анджей Вайда), в който личният и професионалният живот на един журналист търпят крах, а социалистическият морал е под въпрос. Вдъхновение за вас е именитият полски репортер Ришард Капушчински, нали?

Съдбата на Капушчински беше само донякъде в този сценарий. Все пак Вайда беше режисьорът, а за него това беше много личен филм, тъй като в историята имаше и много болезнен развод. Истината е, че пишейки сценария за „Без упойка“, в някаква степен бях повлияна и от личността на моя баща, и от Капушчински, а след това много хора писаха писма до мен и до Вайда, че това е филм за тях. Така че не бих казала, че една-единствена човешка съдба е в основата на сюжета. Но ако става дума за професията – главният герой е най-близък до личността на Капушчински.

В интерес на истината, към края на живота, а и след смъртта си той беше атакуван, че не е стопроцентов репортер, защото в много от документалните си книги не се придържа стриктно към фактите. Има спорове дали e журналист, или e писател, който черпи идеи от репортерски материал, но за мен в някаква степен то е едно и също. Смятам, че е абсолютно равносилно дали написаното се опира на факти, или на собственото въображение, защото намирам въображението на автора за толкова важно, колкото е и документалният материал. Е, ако някой реши да променя действителността и твърди, че я представя достоверно, това вече ще е прекалено.

Напоследък работите и в телевизията – случайност ли беше, че именно вие заснехте минисериала „Бебето на Розмари“ по романа на Айра Левин, който пък преди това беше екранизиран от сънародника ви Роман Полански?

Бих го определила като известен риск от моя страна, но не беше личен избор. Предложението дойде от телевизията и ми се стори забавно да отиграя подобна много бърза топка. Всичко правехме в невероятно темпо и не ми отне много време от живота, но си беше предизвикателство. Никога не бях снимала хорър, а идеята на продуцентите беше именно такава, вероятно продиктувана и от книгата на Левин. Филмът на Роман Полански беше много личен, не толкова класически, а по-скоро психологически хорър. Разбира се, не бих искала да се сравнявам с него – той е гениален, вече е класика. Просто реших да пробвам, но не бих казала, че е занимание, към което бих се върнала отново

Ще ви върна отново към „Франц“ – много деликатно, отново чрез думи на Кафка, поставяте и т.нар. еврейски въпрос. Казаното е за Прага отпреди век, но на фона на съвременните събития то звучи повече от актуално: „Решаваме еврейския проблем, като събаряме половин град; Прага ще е световно бижу след ремонта на гетото“… Ще има ли светлина след разрухата според вас?

(Замисля се). Знаете ли, написахме този диалог в сценария на „Франц“, преди да започне войната в Газа... Трудно е да се каже дали ще има светлина след мрака. Според мен „Хамас“ е най-голямата пречка в конфликта между Израел и Палестина. Трагичен конфликт! Струва ми се, че и в двете страни бушува ненавист и не знам кой би могъл да ги излекува от нея.

В известна степен „Франц“ ми напомни книгата Semper Idem от Джордже Лебович – заглавието означава „Винаги същото“, тоест злото е винаги едно и също. Вие имате ли отговор защо сме такива ние, хората, и изобщо накъде вървим?

Не познавам тази книга, но злото е иманентна част от човечеството и затова е страшно лесно да се разпространява, да се множи, да нараства. Не е необходимо дори да го отглеждаш, не му трябва да го поливаш, достатъчно му е само пространство и то ще се разрасне. Има периоди в съществуването на човечеството, когато доброто изглежда по-значимо, но за съжаление, злото побеждава. (Агнешка Холанд изважда телефона си и записва заглавието на книгата, б.а.)

Преди години Кшищоф Зануси ми каза, че по време на социализма Полша е била „най-веселата барака в социалистическия лагер“ – каква е сега родината ви?

Не е весела. Сякаш злото се разраства, а доброто не е съблазнително. Няма, примерно: „Дайте да опитаме, пък да видим добре ли е, зле ли е“ или „Да правим неща, с които да опазим ценностите, които ни се струваха важни – свобода, солидарност, емпатия, демокрация“… Напротив, сякаш ги прахосваме с лека ръка.

А какъв ще е следващият ви филм?

Подготвям филм за друг известен автор, Йежи Кошински – полски евреин, чиято кариера се развива в Америка. Работното заглавие е Rabbit Garden, а акцентът е върху възхода и падението на един писател…

***

Почти се досетих защо Агнешка Холанд прояви интерес към Semper Idem – подобно на героя от книгата на Джордже Лебович, писателят Йежи Кошински има тежки спомени от Втората световна война. С фамилията си се сдобива по време на немската окупация, когато е спасен от полско семейство. През 1957 г. емигрира в САЩ, където дълги години е лектор в университетите в Йейл и Принстън, писател, сценарист, а през 1973–1975 е и председател на американския ПЕН-клуб. Най-известната му книга – Malowany ptak („Боядисаната птица“), е разказ за драматичната съдба на 6-годишно еврейско дете по време на войната и предизвиква бурни спорове дали наистина е автобиографична, или е художествена измислица. Кошински сам слага край на живота си през 1991 г., а Агнешка Холанд казва пред Variety: „Възходът и падението му са повод да се замислим над това кое е по-важно: художествената правда или правдата на фактите“.