Култура / Брой 10 (3023), Декември 2025

Когато ти кажат: „Погледни дъгата!“, не можеш да отговориш: „Ще я видя след малко“. Жан-Клод
Много от нашите проекти могат да бъдат реализирани и без мен. Кристо

Тези житейски и творчески нагласи на Кристо и Жан-Клод не ни позволяват да забравим личностите и изкуството им и през 2025 г., когато двамата вече не са между нас. Десетилетия назад те белязаха с проектите си големи световни градове, в които и днес е жив споменът за това. През февруари Ню Йорк отбеляза 20 години от „Портите в Сентрал Парк“ с мащабна изложба и AR (добавена реалност), възстановяваща шафранените врати по алеите. В Берлин триизмерен видеомапинг събуди спомена за „Опакования Райхстаг“, който преди 30 години стана „корона“ на обединението на Германия (според тогавашната председателка на Бундестага Рита Зюсмут). Покрай Сена, близо до някога „опакования Пон Ньоф“, репродукциите на проектите им направиха още по-цветна парижката есен. Но Франция направи много повече – тя обезсмърти имената на двамата и те вече са част от градската история. Площад до най-стария мост в Париж се казва „Кристо и Жан-Клод“. Тази година те щяха да навършат 90 години.

България се включи в честването. Националната галерия подреди изложба с произведения на Кристо и Жан-Клод и добави в колекцията си оригинал на Кристо – рисунка колаж за емблематичния проект „Опакованият Райхстаг“ от 1986 г. „В нея е нарисувал и стената. Тогава още е съществувала. Една малка линия, вижте колко малка изглежда в сравнение с Бранденбургската врата!“ – ни обръща внимание Владимир Явашев, племенник на Кристо и директор на неговите проекти.

Символно е присъствието на Стената в „българската“ картина. Тя смущава Кристо дълбоко и го вдъхновява за най-политическото му произведение – „Стена от варели. Желязната завеса“, в Париж. Темата за разделението, принадлежността и свободата пронизва целия му живот и неговата работа.

Кристо и Жан-Клод – винаги съвременни

Питам се щеше ли светът да се връща тъй настойчиво към изкуството на Кристо и Жан-Клод, ако те не бяха толкова про-виждащи с начина, по който живееха, и с изкуството, което създаваха.

Още като младеж Христо Явашев знае да поставя целите си по-високо от жертвите, които трябва да направи. Разбира кое е лъжа и фалш, с какво не може да направи компромис творецът. Избира да се движи напред, да разкъса връзките на националното, на обвързаностите на притежанието, да живее живот, отворен към света. Владее до съвършенство традиционния рисунък и може да има комфорта на ценен живописец портретист. Но в края на 50-те и началото на 60-те години на ХХ век с опакованите си обекти и мащабни скулптури предпочита да прави изкуство, което все още се бори да бъде признато като „изкуство“. Оставя Европа заради Ню Йорк, защото там новото и мащабът дишат по-леко. С оригиналност, чувствителност и визия двамата с Жан-Клод създават своята емблема – проекти, за които изкуствоведите нямат точни определения. Двамата изповядват, че изкуството им е само за радост и красота, и изтъкват, че то изисква прекомерни усилия, но няма рационално приложение. „Безсмислието“ му ги въодушевява. Оставят пълна свобода на интерпретацията и не искат да обясняват смисъла, защото намират, че това е равносилно на пропаганда.

Публиката открива смисъла в емоцията, в преживяването, в споделянето, общуването, в новата сетивност, в разговора, предизвикан сред всички въвлечени в произведенията. Проектите им предлагат нова гледка, нов свят в същата, вече позната реалност. Идеите им са тъкмо обратно на баналното, повторяемото и всекидневното.

„Този човек, Кристо, има много интересни идеи“ – отбелязва още в началото на 70-те години Харолд Розенберг, критикът, чиято дума тежи като камък в света на творците. Затова изкуството им с лекота премина от аналоговия предметен свят в дигиталния век на образите. От ХХ век то заживя пълноценно в ХХI и продължи да бъде съвременно, търсено и нужно.

Но има още нещо. Кристо и Жан-Клод слагаха знак на равенство между живота и проектите си. Понякога дори ги поставяха над живота. Затова не летяха в един самолет. Затова Кристо завеща, че „Опакованата Триумфална арка“ трябва да бъде завършена, дори него да го няма. Същото поиска и за Мастабата в пустинята.

Наследството – трайно и нетрайно

Питам се – ще може ли да бъде изградено гигантското трайно произведение, без да бъдат нарушени постулатите за липса на всякакви зависимости, които Кристо и Жан-Клод изповядваха? Владимир Явашев има отговор за това: „Мастабата ще се самофинансира чрез продажба на варели и със съществуващите подготвителни рисунки, които ще допълнят бюджета. Става дума за около 500 млн. долара. Но за да си представите мащаба, ще дам пример – обемът е повече от две Хеопсови пирамиди. А ако разстелем структурата на земята, площта ѝ ще е около 60 футболни игрища. Варелите, от които Мастабата ще е изградена, са точно 410 000. Ако продадем всеки варел за 1000 долара, сумата достига 410 милиона долара. Някога, за да се финансират катедралите, семействата са купували камък в тях, който е оставал надписан отвътре. С варелите ще е по-различно, защото те трябва да се сменят на 12–15 години заради амортизацията на цветовете от слънцето. Когато им дойде „падежът“, всеки инвестирал ще си получава варела. Може да го получи цял, компресиран или пък само горната цветна част. Трябва да работим с държава, която да ни даде банкова гаранция, докато трае процесът и всичко бъде върнато с годините“. Това е „катедрално мислене“ – изтъква племенникът на Кристо.

Зная, че Кристо не обичаше да прави ретроспективни изложби, но логичен е въпросът ще има ли музей на Кристо и Жан-Клод, място за изкуството им сега, когато вече ги няма. Владимир сподели, че те никога не са искали да имат музей. Но Фондацията обсъжда идеята за място на тяхно име. Място, което да е по-скоро свързано с подкрепата за хора на изкуството, които си проправят път, а не музей, замръзнал във времето.

Свидетел съм как краят на всеки проект на Кристо и Жан-Клод предизвикваше тъга и носталгия в хората, които го преживяваха. Сякаш ни напомняше за всичко преходно и тленно, за детството, за любовта, младостта. Следващият проект – Мастабата на Кристо и Жан-Клод – трябва не само да бъде построен, но и да остане. Но те не приемаха този дълго преследван проект като мемориал. Кристо гледаше на произведението като на „ислямска мозайка или поантистична рисунка“ в „най-красивата пустиня“. Когато го попитах дали Мастабата ще остане наистина завинаги, без замисляне ми отговори, че нищо не е завинаги, но че скулптурата му ще остане, докато атмосферата я разруши. Жан-Клод, също много привързана към проекта, изричаше същите думи: „Нищо не е завинаги“. И добавяше: „И пирамидите изчезват...“. 

Кристо и Жан-Клод бяха свободни не само на думи.