Култура / Брой 10 (3023), Декември 2025

„Беше дълго пътуване от Византион през Константинопол до Истанбул“ е надписът на едно гранитно паве в изложбата „Спомени от бъдещето“ (19 ноември–19 декември 2025; куратор Яра Бубнова) в галерия ИСИ-София. Надписът е на английски и е част от „Говорещи павета“ (1997–2003) на Кирил Прашков. Произведението е преминало изпитанията на времето, както гласи клишето, за да говори и днес убедително – и тежко, защото четеш като въртиш всяко паве в ръце – за историята, промените и представите за бъдещето, постоянно изплъзващо се в минало.

Смътно си спомням, че „Спомени от бъдещето“ далеч назад в миналия век беше популярна книга, по която имаше и нашумял филм. Авторът търсеше следи от извънземни посещения в древни артефакти, които вълнуват въображението с мащабите, изграждането и смисъла, вложен в тях. Несъмнено пирамидите в Египет или фигурите по платото Наска в Перу са впечатлявали и ще впечатляват поколенията с непомерните за разума усилия, вложени в неясното им днес предназначение…

В този ключ разгледах няколко изложби, които се откриха през ноември в София. „Бобина“ представи за два дни „Зоната“ (4 и 5 ноември 2025; куратор Богдан Радев) – произведения на 20 млади автори, вдъхновени от книгата „Пикник край пътя“ на братя Стругацки. Израснала съм с книгите им, както и с филмите на Тарковски, и ми стана интересно как тези художници интерпретират темата. „Извънземните дойдоха и си тръгнаха, без да ги усетим. След Посещението останаха Зоните. Там всичко е наопаки, познатите физични закони не работят, а причинно-следствените връзки са неразгадаеми“ – така започва текстът на куратора.

Некултивираното мазе на пространството „Бобина“ определено помага на по-традиционните произведения – като рисунки, картини или скулптури, да се впишат в темата. За други то се явява смислов контраст, като например при „Чупливо“ на Константин Лайдов – детско легло кошарка от стиропор, над което висят като играчки несигурно закрепени ленти с гайки, с които бъдещият сталкер ще изследва света. Сред другите инсталации се откроява маската, положена върху есенни листа и заобиколена от найлонова завеса. Заглавието е „Уроборос“, а авторите Иван Петросян, Лили Петрова и Павел Илиев уточняват на етикета, че маската шлем е част от костюм в едноименен пърформанс. За пърформанса не знам, но видът на шлема почти директно ме препрати към онази книга за загадките на древността. Стефка Лозева и Габриела Земярска използват част от пространството на „Бобина“, за да (пре)създадат Зоната – и посетителят, включително в мое лице, внимателно преминава през нея, край всичките ѝ цветни извивки и уловки, сякаш не толкова за да щади себе си, колкото самата нея. Заглавието на концепцията им е: „Изоставеното без смисъл и безспирното желание на човека да му придаде такъв“.

По същото време в НГ Квадрат 500 се откри изложбата „Кристо и Жан-Клод. Опакованият Райхстаг, Берлин, 1971-1995“ (4 ноември 2025–22 март 2026; куратор Гергана Михова). Тя представя „първата за музейната колекция придобивка на знаковото произведение на Кристо – „Опакованият Райхстаг“ (Проект за Берлин, 1971–1995) от 1986“ сред други оригинални колажи, снимки и архивни документи.

Дълга и отделна тема е възприемането на Кристо в България през годините и десетилетията назад във времето. Официалното му отхвърляне от комунистическата власт като „родоотстъпник“ и „предател на родината“, с презряно и отричано изкуство – линия, която отеква в определени кръгове и до днес; и негласното вдъхновение за много млади художници тогава – дори само защото успява на Запад и твори свободно там. Мащабите на проектите му впечатляваха дори когато целта им оставаше неразбираема.

Разглеждайки изложбата, си мислех как не успях да видя на живо нито един от мащабните проекти на Кристо и Жан-Клод. Гледах някои от обектите им впоследствие и си ги представях опаковани, гледала съм филми за тях, и снимки, и отзиви всякакви. Вълнението се предава и завладява, но дали е същото като да си пряк свидетел… Ретроспективно тази изложба добави за мен още един обект – със „Стената (Проект за опакованата римска стена), 1973“. Минавала съм край тази стена в Рим, снимала съм я и не съм знаела, че през 1974 г. е била опакована с полипропилен и въже и е стояла така в продължение на 40 дни…

Изложбата представя и важни документи, включително видео с обсъждането на проекта, което си заслужава да се изгледа. Как се взема официално решение, за да се осъществи този амбициозен и „донякъде грандомански проект“, както го нарича един от защитниците му от трибуната. За да се стигне до впечатляващото преобразяване на Райхстага във веществена, макар и временна красота…

Изложбата на Кирил Буховски „Балкански истории“ (5–15 ноември 2025; куратор и звукова среда Георги П. Павлов) в галерия Doza е съкровено „топла“ изложба, лично преживяваща натрупвания, срещи и сблъсъци на култури, осмисляни в крайна сметка от любовта. В нейната всеобхватност, бих казала. Буквално топли и невинно сексуални са голите фигури в големите му картини, пребиваващи в среда с набелязани интериори, природа, културни паметници, скрити символи и трудно четими текстове. Някъде в „Писмото“ прочетох: One has to be very strong to transform loneliness into solitude…

„След години, прекарани в Англия, Буховски се завръща в България с проект, който се движи между живопис, инсталация и личен дневник“ – пише в текста към изложбата. А като контраст на живописта, „повлияна от атмосферата на филмите на Джеймс Айвъри“, в центъра на залата е инсталация с вградени изящно декорирани чинии, чаши и чайници, вградени в бетонни блокове. Серията е с общо название „Бруталност“. Дали е специфично балкански този образ, се замислих. Дали е лично или общо усещане, резултат от натрупването на спомени и визии, преработени в културен опит и знания. И как те влияят обратно върху индивидуалното (ни) възприятие за света…

„Екрани и интриги“ (18 ноември 2025–4 януари 2026; куратори Весела Ножарова и Александра Карпучина) в галерия Credo Bonum привлече вниманието ми с названието и концепцията си. Изложбата е съвместен проект с галерия Karpuchina в Прага и „изследва актуалните теми за медийната дезинформация, фалшивите новини и политическата пропаганда. В свят, в който хората ежечасно са потопени в манипулирано информационно съдържание, необходимостта от изграждане на критично мислене и информираност е от жизненоважно значение“. Добре, манипулирани сме, знаем това. Знаем, че е постоянно, знаем, че е сякаш неизбежно, трябва ли да се примирим, или не – може би изкуството ще ни даде „насоки“ какво да правим.

Произведенията в изложбата обаче по-скоро констатират и потвърждават безсилието. Картините на Анна Мария Шьонрок са посветени на промяната в света и в живота, тази на Тереза Томанова също – и се предполага, че несигурността е част от самата промяна. В скулптурата на Сабина Кнетлова, ефектна сама по себе си, маркучът трябва да олицетворява „отровните корени“. Yes Machine на Венелин Шурелов е интерактивна дървено-метална и примитивно-архаична скулптура, в която зрителят е поканен да пусне монета, за да чуе Yes. „Вентилаторът“ на Калин Серапионов е красиво хипнотично видео – с усещане за безвремие и безтегловност, но представянето му вертикално и висящо на верига разсейва възприятието според мен.

И сякаш само видеото „Троянски фийд“ на Венета Андрова показва страховития мащаб на дезинформацията. Фокусирайки се върху глобалната операция Pravda Network (Portal Kombat) с реални данни от активността на мрежата „Правда“. „Проектът поставя въпроса къде завършва човешката комуникация и къде започва алгоритмичното възпроизводство – когато дезинформацията вече не търси читатели, а ботове, които валидират и разпространяват информацията“…

На финала се връщам към изложбата „Спомени от бъдещето“ в галерия ИСИ-София. Тя поне е (измамно) спокойна. С още една историческа работа – „Паметник при паметник“ (2003) на Стефан Николаев, в която той физически заведе най-стария паметник на Христо Ботев във Враца „на гости“ на паметника на Бенедикт Фонтана в град Куар, Швейцария. Беше – и досега е – забавно, но и много сериозно изследване на героическото, представено в паметници, създадени по едно и също време. В изложбата е и Handle with Care на Мария Налбантова, включващо „живопис“ с кал от Драгоманското блато – дългосрочен ангажимент на художничката, и крехки на вид порцеланови кърпи. Там е и новата работа на Кирил Прашков – текстът „СРАМ“, изписан на стената с намачкани вестници. Там е и „Кой се страхува от бъдещето?“ на Димитър Солаков – своеобразна „кутия на Пандора“, привидно предоставяща на зрителя избор на възможни социални развития.

Което ме наведе на мисълта, че може би бъдещето се страхува или вече се срамува… от нас.