Култура / Брой 10 (3023), Декември 2025

До ден днешен за мнозина Хана Арент (1906–1975) си остава авторката на „Произходът на тоталитаризма“ (1951) – един от най-значимите трудове на политическата философия през ХХ век. Заради тази своя книга, при това част от трилогия („Антисемитизмът“, „Империализмът“, „Тоталитаризмът“), Арент бива обаче обвинена и във всевъзможни „грехове“ – в теоретическа „непоследователност“, както и в идеологически „редукционизъм“. Защото дръзва да постави на едни и същи везни фашизма, нацизма и комунизма, изследвайки ги през понятието „тоталитаризъм“ (тотална диктатура, поробваща индивидуалното съзнание). За левия интелектуален спектър „Произходът на тоталитаризма“ си остава „поръчкова книга“ от Студената война, целяща да оклевети лагера на „прогреса“, олицетворяван от СССР. Както пише в „Изобретяването на демокрацията“ (1981) френският философ Клод Льофор, сам той бивш комунист, тук левицата има системен проблем, тъй като се „разпознава“ в някои от тези анализи, докато либерални мислители като Реймон Арон или Ерик Вьогелин пък имат проблеми с „подхода“ на авторката (на места твърде пристрастен и емоционален, твърде „феноменологичен“, недостатъчно „историчен“ и т.н.).

Самата Арент в редица от предговорите си към „Произходът на тоталитаризма“ признава, че книгата е твърде „ранна“ – писана е през 1949 (едва четири години след разгрома на Хитлерова Германия и само четири години преди смъртта на Сталин). И че няма как да не е пристрастна или емоционална, доколкото именно нейното поколение е било длъжно да отговори на въпросите: Какво се случи? Защо? Как можа да се случи? Как се стигна до „нулева точка“ в историческото развитие?

И трябва да признаем, че въпреки всичко „Произходът на тоталитаризма“ продължава да се чете днес, както четем „1984“ на Оруел. Включително с „феноменологичния“ си прочит на тоталитарната власт: „В центъра на движението, в качеството на двигател, стои Вождът. От елитната формация го отделя вътрешен кръг посветени, обгръщайки го с ореола на непроницаема тайнственост, съответстваща на неговото „недосегаемо върховенство“. И още: „Върховната задача на лидера е да олицетворява характерната за всеки слой на движението двояка функция – да служи като магическа преграда между движението и външния свят и същевременно да бъде пряк мост, по който движението се свързва със света“. Колко актуално звучи този анализ днес…

Що се отнася до термина „тоталитаризъм“, той изобщо не е измислен от Арент, за да „очерня“ левицата, а възниква сред противниците на Мусолини в Италия през 20-те години на ХХ век и чак по-сетне бива възприет от фашистите, щом те идват на власт. Съответно Мусолини започва да се позовава на „твърдата тоталитарна воля“ на движението си, намерила израз в следната формула: „Всичко в държавата, нищо извън държавата, нищо срещу държавата“. Ето го и праобразът на „тоталната държава“, набързо присвоен и приложен от Хитлер в Германия (да не забравяме, че и Първата световна война е наричана навремето си „тоталната война“). А когато Хана Арент емигрира в Съединените щати, тя се запознава с книгата на марксиста Франц Нойман „Бегемот. Структура и практика на националсоциалистическата държава“ (1942), в която се анализира тъкмо „тоталитарната държава“ на Хитлер, наложила не „ред“, а „кървав хаос“.

Хана Арент се стреми да разкрие тоталитарните метастази в самата обществена тъкан, тъй като тя е преди всичко мислител на свободата. Тъкмо в тази перспектива би трябвало да се четат и другите ѝ основополагащи книги – „Човешката ситуация“ (1958), „За революцията“ (1963), „Айхман в Йерусалим“ (1964) или посмъртно издадената ѝ творба „Животът на ума“ (1978). На въпроса „Що е свобода?“ е посветено и едно от най-запомнящите се есета в книгата ѝ „Между миналото и настоящето“ (1954), в което тя търси отговора на този ключов за политиката въпрос. Признава, че с него философията се озовава „в лес тъмен по зла чест“ (Данте, „Ад“), но съзира разковничето в човешката множественост (плурализъм), способна да твори „чудеса“. Защото „именно хората, получили двойния дар на свободата и действието, са в състояние да наложат онази реалност, в която те биха искали да живеят“. В това според нея е и „същността на политиката“: „Политиката почива върху един факт: човешката множественост. Бог е създал човека, хората са човешки, земен продукт, продукт на човешката природа“ („Що е политика?“, 1950). В което е и човешката отговорност.