Култура / Брой 10 (3023), Декември 2025

Миналия месец папа Лъв XIV заяви пред група филмови творци по време на аудиенция във Ватикана, че кината преживяват тревожен упадък, като много от тях затварят, и призова институциите да не се отказват, а да си сътрудничат в утвърждаването на социалната и културна стойност на тази дейност. Подобна загриженост, макар и фокусирана върху определен сегмент от културата, не съм видял в България. През годините не съм забелязал политици и духовни водачи да коментират решенията на властта по отношение на културата. Вероятно приоритетите на държавата са други.

Преди 1989 г. на националната култура се гледаше като на „фронт“ срещу буржоазните западни течения, за защита на социалистическия реализъм, мобилизация и контрол в служба на идеологията на Единствената партия (по Веселин Бранев). Когато отредената ѝ роля на пропаганден инструмент отпадна, тя бавно и мъчително започна да възстановява истинската си същност и призвание. Проблемът е, че от глезено дете през социалистическото си битие културата се превърна в ненужно (досадно) и вечно мрънкащо отроче за държавата и нейните политици, и дори за народа (публиката). Липсата на емпатия към творците в България, честото им използване с политически цели, умишленото противопоставяне на различни сектори доведоха до перманентна криза на доверие. Беше създадена една упорита стигма: „Кризата е за всички, а те лежат на държавната хранилка“ (Вежди Рашидов, 2010 г.).

Министерството на културата от години работи по инерция (с различна скорост), но без посока. Вероятно от началото на прехода до днес са изписани стотици текстове за него. Проведени са десетки „кръгли маси“ по проблеми на културата в България, вследствие на тях (или не) са изготвени становища, стратегии, програми и пр. Присъствал съм на няколко от тях и реалният резултат винаги е бил незначителен или е клонял към нула. На последната (май 2025 г.) ресорният министър дори не благоволи да присъства, а председателят на Парламентарната комисия за култура и медии цинично съобщи само, че „държавата няма пари“, а хората на културата „не са си написали домашното“, какъвто и смисъл да се влага в това. Отдавна не съм ученик.

Същевременно сайтът на ведомството продължава да е все така архаичен и застинал във времето, като огледало на неговата дейност. Ако например влезете в секция „България в Лувъра“ (да, има такава), там стои афишът на събитие отпреди десет години. Дори галерия няма, камо ли текст. Същото е в секция COVID 19 – има само връзка с националната система за борба с вируса, която, естествено, вече не работи. В сайта е пълно с информация за отминали събития без ясна архивираща рамка или указания за актуалността им. Това са дребни щрихи от дигиталното битие на Министерството. А какво става в реалното – вирусът изчезна, но проблемите останаха.

Същинската реформа започна в средата на 1999 г., когато бе обнародван Законът за закрила и развитие на културата. През годините той търпи непрекъснато промени, като последните са от 2024 г. Мина четвъртък век оттогава, но действията на държавата към културата продължават да бъдат фрагментарни, съчетани с палиативни мерки. Работи се спонтанно, с временни акции и решения (като порочното туширане на напрежението със спешно отпускане на допълнителни средства от бюджета). Всяка партия преди избори дава празни обещания, а стигне ли до властта, показва отказ от конкретни действия.

Всеки нов политически кабинет сякаш започва отначало и забравя, че не влиза в празна стая. Независимо от грешките на предишния министър ведомството трябва да продължи своята работа и новото му ръководство да се фокусира върху значението на думата „приемственост“. Случва се тъкмо обратното. Първата работа на настоящия министър в началото на годината бе да отрече всичко, направено от предишния, и да започне да оправдава собствената си несъстоятелност на поста с грешки на предшественика си – да вземем за пример провалената 47-а сесия на ЮНЕСКО, дългото забавяне на индикативните програми на Национален фонд „Култура“ или продължаващото блокиране на филмови проекти. Примерите през годините, както и през последната, са много, но осъзнаването им определено не е довело до работещи решения. Член 2а на споменатия Закон за закрила и развитие на културата задължава министъра да разработи стратегия, която да бъде представена за одобрение от Министерския съвет. От приемането на този текст до днес това така и не се е случило. Цялостната логика на Закона обаче е изградена на базата на презумпция за съществуване на такава стратегия. На сайта на Министерството е публикувана чернова на въпросната стратегия. Отсъствието на приета и действаща стратегическа рамка в културните сфери като документ, който да осигури актуализация, адаптация и приемственост в културните политики на фона на бързо сменящите се правителства и министри на културата (служебни и редовни), създава усещане за хаос, непредвидимост и кампанийност в цялостния културен живот.

Оттук следват и трудностите, когато се опре до аргументация – с какви аргументи министърът на културата би могъл да защитава изпълнението на правителствените приоритети в областта на културата? И защо почти нито един министър на културата досега не е направил достояние на обществеността своите аргументи в защита на изпълнението на тези приоритети в областта на културата, а почти всички министри превръщат повереното им министерство в изпълнителна агенция на Министерството на финансите, като повтарят чужди аргументи? Естествено, едно от обясненията е, че реалните приоритети на правителствата никога не съвпадат с тези, описани в техните предизборни и управленски програми, такива аргументи просто не са изработени и министърът (в което и да е правителство) няма как да ги познава. Оттук естествено произтича въпросът кой, кога и как би следвало да изработи национална стратегия, която да бъде следвана от всеки министър на културата? Тя ще действа и като антидот на случайно попаднали хора, като настоящия министър например.

В МК нямат ясна представа какво управляват – колко са заетите и наетите в сектора, колко са организациите в културните дейности и какви са нуждите от подкрепа. Тъкмо затова е нужна стратегия, която да определя цели и насоки за развитие, както и национални приоритети в културата. Нейната липса пряко рефлектира върху нарушеното конституционно право на гражданите за равен достъп до култура в България (чл. 54 от Конституцията). Той се проявява чрез комплекс от проблеми, които водят до значителни неравенства в участието в културния живот. Ниското ниво на образованието по култура и изкуства в училищата и липсата на целенасочени политики за развитие на публики водят до слаб интерес и нежелание за участие в културния живот.

ЮНЕСКО разглежда културата в широк смисъл – не само като изкуство и литература, но и като начин на живот, системи от ценности, традиции и вярвания. Тази цялостна култура е матрица за всички обществени трансформации. Културата не е лукс или просто добавка, а ключов икономически актив и незаменим фактор за устойчиво развитие. Стратегията за нея трябва да запълни липсващата координация между централната и местните власти в осигуряването на равномерен достъп в цялата страна. Правото на равен достъп до култура не се нарушава само чрез изрична забрана, а най-вече чрез структурни неравенства и недостатъчни публични политики, което превръща културата в привилегия за малцина вместо в достъпно за всички основно право. Стратегията трябва да оцени нуждите на обществото от културен продукт, навиците, средствата и местата за потребление. Без това се стига до хаотични, немотивирани и некоординирани действия от страна на различни институции и организации. Смисълът на институционалните механизми, програмите и инструментите, измененията в нормативната уредба на културната политика е да създават условия, така че да не се налага творците и организациите да се превръщат в администратори, да търсят възможности за оцеляване (особено независимият сектор), да пишат безбройни отворени писма, а да се занимават единствено и само с творческа дейност, да са уверени, че МК и другите институции са на мястото си и предприемат адекватни действия в тяхна подкрепа. Културата трябва да бъде поставена в сърцето на националната политика и да бъде третирана не само като жизненоважен икономически сектор, но и като част от националната сигурност. Видно е и от бюджета за следващата година – за съжаление, всички неглижират културните процеси и недофинансирането на сектора. Все още културата не е изведена като национален приоритет и вероятно скоро няма да бъдем свидетели на финансиране от около 1% от БВП (както е в повечето страни, членки на Европейския съюз). И тази година успехът на много събития и проекти е постигнат благодарение на качествата и мотивацията на отделни колеги, а не на Министерството, а и често въпреки него (колко са успели да разговарят по телефон или чрез мейл със служители от фонд „Култура“).

През годините така и нямаше воля за вслушване в гласовете от гилдията, че ведомството трябва да бъде водено от визионери, от културни мениджъри, а не от популярни личности от средите, някои от тях с безспорни постижения като творци, но без необходимите качества като ръководители. Така всеки път МК се превръща в брошка на ревера и в биографията на поредния министър.