Култура / Брой 10 (3023), Декември 2025

Антонио Форчоне и Дженк Ердоган за магията на дуото, хазартната тръпка преди съвместен концерт, безкрайността на музикалното изживяване и необходимостта да вкусим живота и изкуството лично

Сред безспорно новаторските продуцентски проекти на „Джаз Плюс“/„Дюкян Меломан“ от последните години сякаш китарното дуо на Антонио Форчоне и Дженк Ердоган е най-любимото на пишещия тези редове. Причини можем да изредим много – от брилянтния баланс между универсалност и характерност в изказа до самия факт, че не е за вярване как в този век може да бъде създаден съвременен албум от класата на Rite Of Strings на Жан-Люк Понти, Станли Кларк и Ал ди Меола от 1994 г., албумите на Маклафлин и Shakti от 70-те или Beyond The Missouri Sky на Пат Матини и Чарли Хейдън от 1997 г. (последната асоциация ни беше подсказана от Маргарита Борисова от „Джаз Плюс“, да не забравяме, че и самият Форчоне навремето записа прекрасен албум с Чарли Хейдън, б.а.)... Но мисля, че в крайна сметка не е нужно да обясняваме защо обичаме нещо: магията или ни е подействала, или не е. А в случая определено е: след първото (навярно 8-часово) слушане на повторение в неравномерно редуващи се будно, сънно и полусънно състояние албумът Storytellers дори успя да предизвика сън, в който пръстите на сънуващия накрая сами засвириха нещо, което при рязкото събуждане се оказа четвъртата пиеса 4 Hands On The Table.

Година преди насрочените записи за този първи съвместен албум Дженк Ердоган сподели: „Имам желание да записвам с маестро Форчоне навсякъде и по всяко време“, на което Антонио Форчоне отвърна: „С маестро Джек и аз бих записвал навсякъде и всякога и за да направим нещо наистина оригинално, може би трябва да запишем тези нови песни под вода или летейки“... Това не са просто разменени любезности. Музикалната искра между двамата се усеща като електричество във въздуха, макар красотата на изсвиреното от тях (заедно и поотделно) да се корени до голяма степен в акустичното звучене. Накрая записаха албума в студио („Пекарната“ в София, през юли-август 2025 г.), без това по никакъв начин да изключва идеята за музика, изсвирена, докато двамата летят из простора (пиеси като Petals In The Ashes или въвеждащата Folk Song For Two), или звучаща сякаш от дълбините на Средиземно море (Turning Pages), или отвеждаща ни чак до Луната, както става накрая. Музика, изсвирена с виртуозност, но и с лекота, която прави така, че да забравим за виртуозността и неусетно да се пренесем в свят, където просто да се наслаждаваме на историите, разказвани на китара с прагчета и китара без прагчета.

Албумът Storytellers – това е добре да се подчертае и за най-големите почитатели на дуото у нас, знаещи наизуст произведенията им Kara Gider, Tears Of Joy и др. – съдържа десет изцяло нови пиеси. Той излезе преди месец с логото на „Джаз Плюс“, а концертната му премиера ще е в две последователни вечери – на 28 и 29 януари 2026 г. от 20 часа в „Топлоцентрала“ в София.

Какво си спомняте от първата си среща преди 30 години, когато Дженк е бил още студент?

Дженк Ердоган: Най-силното впечатление, което Антонио остави у мен на тази първа среща, е, че беше истински – един истински музикант, който пътува по света със своята китара и прави истинска оригинална музика. Така аз, като млад студент, видях себе си какъвто бих могъл да бъда в бъдещето.

Антонио Форчоне: Бидейки малко по-възрастен от Дженк, аз си спомням младия Дженк на този майсторски клас в Турция, който трябваше да водя. Това, което привлече вниманието ми още тогава, беше начинът му на изразяване на китарата без прагчета – в ръцете му тя звучеше като... нежен плач. Силно се впечатлих от този инструмент и интересът ми към турската музика започна да се задълбочава от онзи момент нататък. Още тогава изпитах желание да работя с Дженк и съм щастлив, че днес, след толкова много години, имаме възможност да свирим заедно.

Дженк, а как се появи китарата без прагчета в живота ви? Нека припомним, че в съвременната турска традиция го има добрия пример на големи майстори на този инструмент от предишното поколение като Еркан Оур. Неговата музика ли ви тласна в тази посока?

Дж. Ердоган: Като ученик свирех на нормална китара с прагчета, докато един мой приятел не ми донесе касетка на Еркан Оур. В началото си помислих, че прагчетата на китарата му на обложката на касетата не се виждат поради лошото качество на печата, но после, като чух как звучи, веднага премахнах прагчетата на собствената си китара... Бях може би на 17 години и оттогава това е основният ми инструмент.

Антонио, а за вас каква беше първата среща с китарата без прагчета?

А. Форчоне: Веднъж, преди много години, в Испания си купих арабски уд като подарък за собствения ми рожден ден. После шест месеца се упражнявах на него, но разстоянията между струните са различни от тези на китарата и така и не успях да адаптирам китарната си техника към този инструмент. Реших да отида при един много добър лютиер – Бил Паплет (починал през 2024 г., б.а.), който правеше китари за Дейвид Гилмор и други големи музиканти в Англия. Занесох му китарата и го помолих да премахне прагчетата и да добави още 8 резонаторни струни. Обичам индийската музика и тези корекции ми даваха техническата възможност да експериментирам в тази посока. Така се роди инструментът „удан“ (от уд и Антонио). Това беше преди цели 30 години. А малко след това един приятел ми подари диск – също на Еркан Оур – и тогава чух за първи път как може да се свири на китара без прагчета. Малко след това имах възможност да се запозная със самия Еркан Оур и дори да свиря с него на един джем сешън в Русия.

Когато двамата с Дженк се срещнете след много месеци, в които не сте се виждали, какви истории имате да си разказвате?

Дж. Ердоган: И двамата непрекъснато пътуваме. Веднъж Антонио ще лети от Белгия, друг път от Рим или Лондон, моето турне преди България може да премине през Гърция или друга страна... И пътувайки, ние събираме впечатления и истории, които после разказваме на сцената – и един на друг, и заедно – на публиката.

А. Форчоне: Всичко оказва влияние – дали сме изморени, или гладни, дали сме имали мрачен, или щастлив ден... Всичко това се отразява на това как ще свирим – надявам се, по един дълбок начин. Духът на музиката ни е хазартен. Никога не знаем какво ще стане, когато излизаме на сцената. Не знаем каква точно ще е наситеността на това, което ще изсвирим.

Дж. Ердоган: Когато погледна Антонио в първия момент и видя, че той е доволен, това ме прави щастлив и мен самия, както и ми вдъхва спокойствие… Мисля, че и при него е същото. Като се спогледаме, се опитваме да уловим пулса на момента… и после го предаваме на публиката.

Дженк, сега нека отново прескочим в други времена, не чак толкова отдавнашни – към момента на зараждане на дуото Storytellers. Какво си спомняте от първото творческо взаимодействие с Антонио?

Дж. Ердоган: Той ми изпрати няколко от пиесите си и установих, че всички вече ги познавам. Познавах ги, да, ама не бях ги свирил дотогава… И когато започнах да ги разучавам в движение, разбрах колко много детайли и тънкости има да се усвояват и че съвсем не са лесни пиеси. Защото едно е да ги изсвириш, следвайки партитурите, а съвсем друго – да ги усетиш със сърцето си. Но аз това го разбирам, защото и при мен е така – това, което си написал, и онова, което изсвирваш накрая, винаги се различават. Има различни пътища, по които поемаш, разработвайки написаното. Накрая може да стигнеш до замък или до малък ресторант, или до музикален клуб... Но по-важен е пътят, който те е отвел дотам.

А днес, след като вече имате няколко години съвместна история и като дуо, има ли моменти, в които някой от вас, свирейки сам на сцена, прибягва до нещо, което е „взел“ от другия?

Дж. Ердоган: Музиката на Антонио има влияние върху мен още отпреди дуото. А откакто свирим заедно... как да го обясня, то е, сякаш подреждаш пъзел: остава ти едно-единствено парченце и след като го поставиш, вече виждаш цялата картина и въздъхваш с облекчение. Това чувство изпитах още на първия ни концерт и продължавам да го изпитвам и днес. А когато свиря солови концерти... да, има неща, които съм „откраднал“ от Антонио.

А. Форчоне: Този акорд беше мой – ще ти искам процент, ха-ха!... Да, има съзнателно и подсъзнателно ниво на взаимодействие и никога не знаеш къде свършва едното и къде започва другото. Но със сигурност, когато аз взема китарата си без прагчета и засвиря на нея, усещам влиянието от Дженк, защото това е ниша, която той е разработил в много по-голяма дълбочина. Ако моята силна страна, мисля, е композирането, където мога да направя всякакви неща, най-силната страна на Дженк е изразителността в свиренето – там той е големият майстор.

Мислили ли сте някога да включите своя инструмент без прагчета „удан“ в това дуо?

А. Форчоне: Всъщност не, защото нашият съвместен език се ражда от комуникацията между китарата с прагчета и китарата без прагчета. С две китари без прагчета би се получило сякаш твърде въздушно или безплътно. За мен комбинацията от двата вида китари е много по-интересна. Може би някога бих включил баритоновата си китара в това дуо.

А хрумвало ли ви е да си размените китарите на концерт?

А. Форчоне: Това не е никак лоша идея. Не бихме си разменили чорапите, но китарите може.

Слушайки вашата музика за две китари, аз чувам сякаш и барабаните, и баса. Припомням, че като дете Антонио се е отказал от свиренето на барабаните в полза на китарата заради мрънкащ съсед (но перкусионният елемент определено си е проправил път и в свиренето му на китара), а заради самия си звук и приплъзването при свирене често китарата без прагчета на Дженк можем да асоциираме и с контрабас.

Дж. Ердоган: Да, това е така, защото при инструментите без прагчета контактът между струните и дървото на грифа е директен, няма никакъв друг материал между тях. Също така движението на пръстите и това дали използваш върховете на пръстите или възглавничките, всичко това ти дава различно звучене, което може да подсеща за различни инструменти. Поради това да извлечеш добър звук от китарата без прагчета, особено при свиренето на акорди, е много по-трудно. Затова обаче аз си помагам с ефект с наслагване на октави и оттам идва тази плътност и усещането, че слушаш контрабас. Така мога да акомпанирам на Антонио „изотдолу“ и да дам солидна основа. Това важи особено за по-големи концерти, които изискват и по-мощно озвучаване, там не върви да свирим по същия по-лек начин, както го правим у дома.

А. Форчоне: Да, както казах преди малко, всичко в този свят оказва влияние върху музикалните решения, които вземаме. Включително и съседите... Но в крайна сметка и двамата свирим музика, за да кажем нещо с нея. Има моменти, в които чувствам, че имам нужда от различни миди-педали и други ефекти, които да качат или свалят с една октава това, което свиря в момента. Друг път усещам, че трябва да свиря изцяло акустично. Ако поискам един ден да изсвиря цял концерт само с камъни, съм подготвен и за това...

Дж. Ердоган: Устройствата, с които си помагаме, са само инструменти... Ако ми поискат, мога да направя списък на всички ефекти, които използвам, но това не означава, че друг китарист, ако си ги купи, ще стигне до същия звук. Индивидуално е и всички решения за този или онзи ефект ми ги е подсказала самата музика.

Как можем да отнесем „разказването на истории“ към идеята за фолклора, или ако трябва да използваме термина на Арто Тунчбояджиян – за „авангард фолка“? Защото, ако се пренесем в бъдещето, например след сто години, лесно мога да си представя историите, които вие разказвате днес, като „авторски фолклор от XXI век“.

Дж. Ердоган: Наистина труден въпрос. В нашата култура, ако искаш да създадеш традиционна фолклорна песен, обикновено трябва да минат поне 80 години, докато тя стане такава за хората. В турската традиционна музика имаме вече сигурно десет хиляди фолклорни песни, на които се знае кой е автор. Вярвам, че традицията се генерира с натрупване на минало и естествено, след сто години ние ще сме миналото... Но мисля, че в наши дни заради социалните медии е много трудно да бъдат създавани традиции, тъй като всичко трябва да трае 4–5 секунди. Преди сто години е било по-лесно – имаш един саз и един човек, който може да е сляп и да не вижда света, но има истории за разказване... Ашък Вейсел и други певци като него – те отиват до съседното село, за да разкажат историите от своето село. Като трубадурите... Днес не е така. Можеш ли да си представиш Ашък Вейсел да седи по цял ден и да пуска постове в Инстаграм? Определено не.

А. Форчоне: Това е тема за цяла конференция. Как технологията влияе върху културата, върху музиката, върху нас самите. Днес ние композираме по-кратки пиеси, нали? В миналото пиесите са били по-дълги, защото начинът на слушане е бил друг, човешкото внимание е можело да бъде задържано за по-дълго време. И промяната в начина, по който хората слушат, променя самия наратив. Но това, което остава, е личният опит... Едно време нашата учителка по история на изкуството много се дразнеше, когато някое хлапе кажеше: „Харесва ми или не ми харесва тази или онази картина“. И отговаряше: „Изкуството не е, за да го оценявате с „да“ или „не“. Трябва да го опознаете като с вкусването на храна и чак тогава да се изказвате, че е прекалено солено или не. Когато говорите за изкуство, говорете за своя опит с него“. Защото нещата никога не опират до „да“ и „не“, а до това как вие сте ги преживели. Същото е и с нашата музика и затова за мен е много ценно да си говоря със слушатели, които са направили своите си асоциации, преживявайки я.