Култура / Брой 2 (3025), Февруари 2026

„Новата танцувална зала“ от Енда Уолш, превод Златна Костова, постановка Ивайло Христов, сценография Марина Янева, композитор Антони Дончев. С участието на Кристина Янева, Светлана Янчева, Елена Телбис, Теодор Кисьов. Театър 199 „Валентин Стойчев“, премиера на 10 януари 2026 г.

Градът със залата за танци и мамещите светлини е далече от малкото рибарско село, в което живеят трите сестри, но дотам се стига с колело и тогава чудото става възможно... Емоционално заклещени в безвремието, сестрите живеят в някакво странно времепространство на несъстояла се възможност за любов и бъдеще, в което нищо романтично не може да им се случи. Затворени в сумрачния малък дом, сестрите постоянно се връщат към миговете на въжделението за любов в миналото – под формата на безкрайна игра в сегашното. В играта сестрите са като тъжни клоуни – малко страшни, с насечена реч, с размазани червила, които правят устните им нереално дълги като на Жокера. В тази игра на сестрите, своего рода ритуал, всяка една знае и своите реплики, и репликите на другите. Те дори си имат нещо като костюм и реквизит за достоверна възстановка на несъществените любовни миражи.

С нещо пиесата на Енда Уолш напомня за Мартин Макдона, но светът на Уолш не е толкова жесток, колкото забавен и приближен до абсурда на Бекет. Своего рода трагическа гротеска, посвоему нелепа, особено когато в херметизирания свят на сестрите нахлува вмирисаният на риба доставчик – по автор „човекът без голяма цел“. Парадоксът е, че сестрите с неохота слушат неговите всекидневни новини от селцето, защото трябва да изключат механизма на собствените си вечно разигравани истории. Но има нещо, което, макар за кратко, ги отмества от повтарящата се игра – това е поетичността, заложена в природата им на деца на морето. Тя се съпротивлява на тривиалното, но пък и напразните надежди са още по-драматични край морето с неговите приливи и отливи, които напомнят, че така е било и така ще бъде. И щом нямат шанс да се отскубнат от този забравен от Бога край, тогава могат да намалят болката през разиграваните истории. Разказите на двете по-големи сестри са като мрежи, в които са уловени собствените им души. А за малката – като че по-свободната, опитът на сестрите, техните „думи в морето от думи“ заплитат и нейната мрежа.

Ивайло Христов с леки щрихи режисира трите актриси. Те с удоволствие балансират на ръба на гротеската и трагичното и изграждат образите на уязвими, самотни, тревожни, необичани жени. Музиката на Антони Дончев им дава някакви измерения, като че отвъд това лишено от кислород пространство, но само за миг и после старите истории се завъртат наново.

В оригиналното заглавие на пиесата авторът е включил думата електрическа (New Electric Ballroom). Може би заради неоновите светлини над входа или защото в залата за танци е имало въртяща се диско топка или пък светещ диско под. Може би защото, когато са политали на колелетата си към танците, момичетата са били така наелектризирани, че любовта е изглеждала възможна за тях. Отговорите всеки може сам да си даде, провокиран от спектакъла, но е известно, че през миналия век в Ирландия е имало подобна зала, наречена в края на 70-те „Електрическа зала за танци“.

Новата премиера на Театър 199 убедително въвежда в наш контекст ирландски автор със сериозна международна биография в театъра, мюзикъла, операта и киното. Пиесите на Уолш, преведени на над 20 езика, се играят в Европа, Америка и отвъд нея. Основателно е да се очаква, че тази позакъсняла поява на драматургията му на българска сцена ще се компенсира от други постановки. Единствено условие за успеха е да се работи с екип, който се наслаждава на абсурда и парадокса, каквито са Кристина Янева, Светлана Янчева, Елена Телбис, Теодор Кисьов. Впрочем един от парадоксите е, че на масата в клаустрофобичната стая има ароматен сладкиш, но в морето от думи и напразни надежди никой от героите така и не го опитва.