Култура / Брой 2 (3025), Февруари 2026

„Аз не измислям нищо. По-скоро трябва да се оставя да бъда достъпен за нещо, което иска да ме намери, и да го последвам.“ С визуалния артист Виктор Попов разговаря Мариана Първанова

Преди месец Виктор Попов откри своята десета самостоятелна изложба „Водопадът на деветте дракона“ в концептуалното пространство „Дом“. Той показа шест големи и около 40 по-малки работи, създадени през последните 15 години. Експозицията беше необичайна. Първо, защото произведенията са отвъд конкретния жанр – фотография или графика, и второ, рядко за някоя изложба специално се пише музика.

Самият автор по професия е фотограф и оператор. Преди време заминава за Пекин заедно с цигуларя Васко Василев за един проект и остава в Китай 12 години. Там развива визуалния си език, вдъхновен от традициите и материалите на Изтока, включително характерната китайска „хартия кожа“.

Десетата ви изложба е озаглавена „Водопадът на деветте дракона“. Разкажете нещо повече за проекта.

Получих покана от Цанета Лучкова, която е сърцето на „Гамма дизайн“. Тя дойде в ателието да види какво правя и веднага предложи да направим изложба. Това нейно вдъхновение за мен беше много важно, защото когато правиш своите неща ден след ден, влизаш в тях и губиш усещане какво влияние те оказват върху другите, дали имат някаква стойност, или само ти виждаш нещо в тях.

Една от работите е много интересна – тя се отразява в пода и когато стъпиш върху това отражение, то започва да се движи. Какъв ефект искахте да постигнете?

Това е интерактивна инсталация, идеята за нея отново дойде от Цанета. Тя е поставена върху стената, която в „Дом“ използват за видеопрожекция. Цанета предложи да сложа видео. Творбата се казва „Мост“, което предполага, че под него има вода, която отразява моста, а пък когато стъпиш във водата, тя прави вълни.

Влиянието на Цанета върху крайния резултат не свърши дотук. При друг разговор тя предложи – щом работим за едно сетиво, защо да не включим и други. Защо не изберем музика? Тогава се обадих на Емилиян Гацов-Елби с предложение да подбере музика от своите произведения за предстоящата изложба. Той дойде в ателието ми и така се вдъхнови, че не искаше да си тръгне. В крайна сметка написа специално музика за изложбата, което за мен е много ценен жест. Затова аз не възприемам тази експозиция само като моя, а като колективна. Самото пространство има домашна атмосфера и човек се чувства тук по друг начин. Една друга работа е също нещо ново, по-точно рамката, в която е поставена. Поръчах я на един дърводелец, като мислех, че бързо ще я направи, но той цял месец и половина я работи. Създаде инструменти, за да може да я изпълни. И се получи нещо много интересно – не е скулптура, не е инсталация, какво е? Не мога да го определя, пространствен обект.

Имам усещането, че моите неща ме търсят и аз ги следвам, а не обратното. Нещо се случва, някой казва нещо и това ме праща в нова посока. Пътят те води и ако си готов да го следваш, стигаш донякъде.

Показвате инструментариума, с който боравите.

На прощаване ми хрумна да изложа инструментите, с които работя, хартията, която е мой любим материал, малко история – неща, които съм правил преди, за да мога да добавя още един елемент, още един слой в този разказ.

„Рисувате“ от натура, но нещата ви са вдъхновени от необичайни „обекти“.

Всички изображения намирам върху стари екстериорни стени. Те са подложени на въздействието на атмосферните условия, които лесно ги променят – разрушават ги, поочукват ги, появява се мухъл. А пък аз тръгвам с вярата, че самата идея за тези изображения използва природните сили, за да ги изрисува по стените. Моята задача е да ги видя, да ги намеря и използвайки техниката на ръчната китайска „хартия кожа“, да ги „преведа“, както се казва, на артистичен език.

Чисто технологично как става това?

Заснемам ги, опитвам се да не ги променям много, но понякога е доста драстично, като най-често пипам контраста, за да извадя това, което виждам. Понякога ми отнема часове да заснема някоя стена. За да покажа това, което виждам, използвам дигитални средства, които засилват контраста.

В крайна сметка какво се получава – графика ли?

Първо, това е фотографско изображение. Използвам принтер с музейно качество, с пигментни мастила, така че изображението да бъде максимално трайно. След това продължавам да работя с хартията чрез един традиционен китайски метод за каширане на калиграфия, който използва хартия, коприна, лепило от нишесте. В по-малките работи използвам много слоеве хартия, добавям пясък, пигменти и в крайна сметка променям доста това, което съм видял на стената. Процесът ми е интуитивен – да извадя усещане за структура, за материя в този образ.

Много художници специално не снимат, когато рисуват от натура, за да не се влияят от фотографията. Вие обратно – не се страхувате да снимате. Как съжителстват фотографът и художникът във вас?

По принцип това съм учил, аз съм фотограф, оператор. Това са моите добре отработени, познати средства за работа, за визуално изразяване. Първоначално не тръгнах да правя изкуство. Просто видях нещо на една стена, снимах го с основното ми познато средство и се заиграх, както дете се заиграва на пясъка. Така се увлякох, че месеци бях потънал в това. Експериментирах без никаква конкретна цел. Беше изключително завладяващо преживяване.

Технически това е фотография, но на емоционално ниво: преминавам през тези изображения, те преминават през мен по начин, който се различава от фотографията. Когато тръгна да търся галерии, често ми казват: „Трябва да отидеш във фотографска галерия, защото това е фотография“. Отивам във фотографска галерия и там ми казват: „Това не е фотографията, която ние излагаме“. В този смисъл е нито риба, нито рак.

Как определяте своя стил – като абстрактен?

Когато трябва да обясня на някого, обикновено казвам, че най-много се доближава до абстрактната графика. Самият аз нямам нужда да го обличам в думи. То е емоция, преживяване с визуален резултат, което според мен е важното.

Китай ли беше подтикът към този стил?

Моите важни житейски решения винаги са интуитивни. Отивам в Китай. Оставам да живея там. Какво ще правя, и аз не знам. В този смисъл убеден съм, че ако не бях живял в Китай, тази посока в моя живот нямаше да се случи. Наистина там изучих традиционната техника за работа с хартия, която много ми помага и ме води по пътя. Но не това е причината да започна да правя тези неща.

Знам, че сте посещавали много галерии в Китай и в Европа, с някои сте работили, имате поглед върху съвременното изкуство. Какво мислите за него?

Нямам самочувствието, че познавам изкуството в дълбочина. Много често откривам неща, които за мен са откровение, а се оказва, че са отдавна използвани. Скоро видях изложбата на Иван Вукадинов „Картина извън картината“ в СГХГ, която ме „помете“. Видях неща, които той е правил през 70-те години на ХХ век, за които аз буквално преди месец си мислех дали да не тръгна в тази посока. Колко интересни теми има, които отдавна е направил, и то съвършено. Имах усещането, че той директно говори на душата ми. Чел съм, че някои хора се разплакват, когато гледат изкуство. Винаги ми се е струвало малко пресилено. Но при Вукадинов буквално имаше моменти, в които трябваше да се сдържам да не ми рукнат сълзи от очите.

Изпреварихте моя следващ въпрос – къде се намира българското съвременно изкуство?

От това, което виждам извън България, имам самочувствието като българин, че ние сме там, където са всички останали.

Ще продължавате ли да следвате този стил, или нещо ще промените?

Със сигурност темата не е изчерпана. Има още какво да търся и да намирам. Имам идеи за посоки, в които да експериментирам. Къде те ще ме отведат, нямам представа. Например преди доста време открих едни писма на антикварни пазари в Париж. Нямам представа какъв е текстът в тях, но разбрах, че е адвокатска и счетоводна преписка. Изписани са на ръка с прекрасен калиграфски шрифт върху стара хартия. Начинът на изписване е изключително красив. Сгъвани са и са подпечатвани с червен восък. Те носят нещо, което аз откривам и по стените. Носят спомени, енергия, има нещо закодирано в тях. Първоначално случайно открих няколко такива писма. После специално ходих да ги издирвам и открих колекция от няколкостотин писма на един барон и неговия адвокат. Купих тази колекция, още не съм решил как да я използвам. Може би като носител на изображения, към които да добавя и мои.

Когато нашият син беше във възрастта на драскулките, той рисуваше навсякъде – на хартия, по стените, на пода. Рисунките му изглеждаха като хаотично движение на детската ръка и в същото време, когато ги погледнеш с отстранен поглед, виждаш прекрасно издържана композиция, която не ти изглежда случайна. Имам идея да ги използвам като някаква обща работа на баща и син. Искам да ги възстановя с тел, за да бъдат обемни, пространствени коментари на неговите рисунки. Сякаш нашият син Ян ми подава нова нишка за изследване.

Това са идеи в зародиш, които тепърва ще се развиват. Ако трябва да обобщя моя път, аз не измислям нищо. По-скоро трябва да се отворя в едно спокойно състояние, да се оставя да бъда достъпен за нещо, което иска да ме намери, и да го последвам.