Списание Култура - лого

месечник за изкуство, култура и публицистика

  • За изданието
  • Контакти
  • 02 4341054
  • Уводна статия
  • Тема на броя
  • Интервю
  • Сцена
  • Идеи
  • Изкуство
  • Книги
  • Кино
  • Под линия

Култура / Брой 4 (3027), Април 2026

20 04

Прави всичко докрай. Разговор с Ангелина Гаврилова

От Мария Митева 0 коментара A+ A A-

„Арабеск“ скоро ще отбележи своя 60-годишен юбилей. Ние сме една от малкото компании за съвременен танц в света, които съществуват толкова дълго. „Арабеск“ заслужава да има свое пространство, което да се превърне в център на съвременния танц и изкуство.“ С Ангелина Гаврилова, новия артистичен директор на Балет „Арабеск“, разговаря Мария Митева

Ангелина Гаврилова завършва Държавното хореографско училище през 1996 г. в класа на Калина Богоева. Оттогава до днес е водещ солист в балет „Арабеск“. Участвала е в около шейсет балетни постановки, множество театрални и телевизионни проекти. Работи с едни от най-изявените български и чуждестранни хореографи. Тя е завършила магистърска програма по балетна режисура, преподава модерни танцови техники в НУТИ в периода 2011–2017 г. и съвременен танц в Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров” от 2016 г. Ангелина Гаврилова е двукратна носителка на Наградата за съвременна хореография от Срещата на младите балетни изпълнители „Анастас Петров“ в Добрич – 2015 и 2017 г., и Международния балетен конкурс за юноши и деца „Малки звезди“ – 2015, 2017 г. Тя е хореограф с опит като автор на „Снежната кралица“ и „Пътят ми с теб“ с трупата на балет „Арабеск“, в спектакъла „Калигула“ на Народния театър, In-between, съвместно с Филип Миланов. През 2025 г. Ангелина Гаврилова пое щафетата от дългогодишния директор на Балет „Арабеск“ Боряна Сечанова.

Родена сте в семейство на балетисти. Баща ви е балетистът, балетмайстор и педагог Асен Гаврилов, майка ви също е балерина. Повлияха ли те на вашия избор?

Да, израснах в артистично семейство. Леля ми и чичо ми също се занимаваха с изкуство, така че смея да твърдя, че през целия си живот съм била заобиколена от невероятни творчески личности. Имах честта да ги познавам отблизо и да ги наблюдавам дори в най-неформална, човешка атмосфера. Родителите ми винаги са искали да се занимавам с балет или изобщо да остана в сферата на изкуството. За тях това беше дар и уникална възможност за всеки човек – привилегията да бъде творец. Единствено баща ми ме предупреди: „Внимавай – стъпиш ли веднъж на сцената и усетиш сценичния прах, няма да можеш да се откажеш лесно“. Той ми даде и още един много важен съвет: „Трябва да слезеш от сцената, когато разбереш, че утре няма да си по-добра от днес“. Три месеца след като бях приета в Балетното училище, той дойде да ме гледа на балетен клас. Тогава не разбрах защо. Години по-късно ми призна, че е искал да провери дали „ставам“ и е бил готов още на следващия ден да ме отпише, ако не види необходимото. Явно е останал доволен от видяното.

Кои от важните съвети за професията усвоихте от своите близки и от преподавателите?

Изключително съм благодарна, че попаднах на невероятни педагози в Балетното училище. Първият ми учител беше Румяна Атанасова – изключителен преподавател и взискателен човек. След това влязох в класа на Калина Богоева и тогава окончателно бях обсебена от балета. Всичко беше завладяващо – трудно, невъзможно, прекрасно, болезнено, истерично, вдъхновяващо. Единственото ми желание беше да изпълнявам всяко движение максимално прецизно, да получа едно кимване с глава, да чуя израза „Прилично беше“, лека усмивка. Най-лошото беше да нямаш забележки и корекции, да те отминат, без да те забележат. С Богоева работехме денонощно. Нямахме почивен ден. Никой не се сърдеше, никой не роптаеше, че е уморен. При нас умората беше щастие – значеше, че си постигнал нещо. Дори вкъщи продължавах да се упражнявам и да се разтягам. Всички сме спали на шпагат. Правили сме балетен клас, вързани с шалове през врата и раменете, за да не се гърбим. Че имаш кръв по палците (имам предвид балетната обувка), защото всичките ти пръсти са в рани, не се е смятало за нещо извънредно или животозастрашаващо. Винаги е било: това е балетът. Той не е само красота и изящество – това е всекидневна борба и дисциплина. Спортистите ще ме разберат. На когото не му харесва – може да си тръгне. Съветите винаги са били едни и същи и от родителите ми, и от педагозите ми: прави всичко докрай. Всяко движение има своето послание и своя дума. То не е поставено просто така – то е израз на мисъл и емоция. Аз винаги съм била човек, който внимателно осмисля всеки съвет, мнение и насока. Казвали са ми, че съм бунтар и че първата ми дума често е „Не“. Но когато знам, че пред мен стои личност, безапелационен ерудит и творец, се респектирам и следвам безотказно насоките. Обичам строгите, изискващи, отдадени педагози, които не те „галят с перо“ и не ти говорят само красиви думи. Обичам суровата истина и честното „Браво“. Винаги съм била с огромен респект към всеки, с когото съм работила, към всеки професионалист, който е такъв до върха на пръстите си. Когато Калина Богоева отсъстваше, Милена Симеонова я заместваше. За нас беше истинска привилегия действаща прима да ни разкрива тайните на професионалния балет.

Вие започвате в Балет „Арабеск“ още като единадесетокласничка. Имаше ли шушукания зад гърба ви, че се ползвате с привилегия?

В първите години имаше подобни разговори. Но всички разбраха, че да си дете на „известни“ родители, е нож с две остриета. От една страна – носиш име. От друга – ако паднеш от пирует или не можеш да изпълниш вариацията си добре, никакви връзки не могат да те спасят. Нашето изкуство е сценично, показно – всичко се вижда с просто око. С времето класът ни се превърна в невероятен екип, изпълнен с уникални личности. Почти всички се реализираха – днес са водещи хореографи, директори и солисти по света. До влизането ми в „Арабеск“ въпросът с „връзките“ беше отминал. Освен това баща ми и майка ми никога не са били в сферата на съвременния танц. Той се превърна в моето място.

Мото на Маргарита Арнаудова като че ли бяха думите на Марта Греъм: „Ръцете ни започват от гърба, защото някога са били крила“. Следвахте ли този завет и доколко трудно е да се прилага той на сцената?

Гърбът и гръбначният стълб са един от фундаментите на танца, изобщо на човешкото тяло. Да движиш ръцете си като крила, да усещаш и използваш всеки техен мускул, както и мускулите на гърба, е едно от най-красивите и най-трудни неща във всеки танцов стил. Ръцете са неизменна част именно от стила. Координацията и поезията на движението пряко зависят от тях. Няма добра балерина или добър танцьор с „лоши“ гръб и ръце – това е невъзможно. Една от всекидневните ни корекции е свързана именно с тази част на тялото. И това са години, години труд – вероятно над милион повторения, за да можеш да „пееш“ с ръце и да изглежда, че летиш. Да създадеш усещането за полет, този порив, който всеки човек носи в себе си. Както казва Марта – това е вътрешният спомен от едно отдавна забравено минало.

Вие като балетмайстор и хореограф как се отнасяте към по-младите колеги? По-търпелива ли сте, или по-взискателна?

Смятам, че като хореограф съм по-търпелива с танцьорите, отколкото като изпълнител. Излизайки отстрани, виждам колко чувствителен е всеки артист. Когато бяхме рамо до рамо, сме се карали за движения, спорили сме на какви бройки е дадената комбинация и какво ли още не. Сега е съвсем друго – доста по-спокойна съм. Уважавам и ценя младите колеги, те са бъдещето на нашето изкуство. Но и изисквам да бъдат отдадени докрай, да надскочат себе си. Да вярват, че могат много повече, отколкото мислят. И трябва да призная – нямам милост към мързеливите и мрънкащите. Аз съм се учила от най-добрите.

Като новия артистичен ръководител на Балет „Арабеск“ отговорностите ви нарастват. Как възможностите у нас биха могли да се доближат до творческите мечти? Наемате ли се с такова предизвикателство?

Отговорностите наистина нарастват, но аз никога не съм приемала ръководната позиция като титла, а като работа. И то много работа. Възможностите у нас няма сами да се доближат до мечтите. Те се създават – с постоянство, с ясна визия и с безкомпромисно качество. Не вярвам в оправдания с „условията“. Ако чакаме идеалните обстоятелства, няма да направим нищо. Аз съм дълбоко вярващ човек и съм убедена, че всичко има своето време и място. Всичко е част от един по-мащабен план, който ние, човеците, не можем напълно да обгърнем. Нужно е търпение. Но ми се иска тук, у нас, на всички нива да се мисли с перспектива за общия прогрес и успех. Да има дългосрочна визия за развитието на всяка сфера и егото да отстъпи пред общата цел – изграждането на устойчиво, спокойно, европейско културно общество. „Арабеск“ скоро ще отбележи своя 60-годишен юбилей. Ние сме една от малкото компании за съвременен танц в света, които съществуват толкова дълго. Това е чест, но и огромна отговорност. Като държавна институция имаме ангажимент към обществото – да обогатяваме културния живот в страната, да създаваме нови публики, да отваряме нови хоризонти за възприятие. Не може такава институция повече от половин век да няма собствен дом. „Арабеск“ заслужава да има своя база, пространство, което да се превърне в център на съвременния танц и изкуство. Място, в което да се създава, да се експериментира, да се рискува. Това е моята голяма мечта. Всъщност – нашата. На целия екип и трупата. От години. По отношение на творчеството искам „Арабеск“ да бъде смела компания. Да не се страхува от нов език, от международни партньорства, от различни гледни точки. Да кани силни хореографи, но и да създава свои автори. Да изгражда стил, който е разпознаваем. Искам „Арабеск“ да излезе извън пределите на страната – не като гост, а като име. Да бъде разпознаваема компания в Европа и по света. Да стои достойно на международни сцени, защото имаме потенциала, имаме историята и имаме артисти, които заслужават това. Приемам това предизвикателство не като лична амбиция, а като мисия. Защото, когато работиш с вяра, търпение и високи критерии, мечтите започват да придобиват форма.

Невъзможното преди днес става амбиция – да се осъществява качествен международен обмен на творци. Доколко успявате?

Международният културен обмен вече не е лукс, а необходимост. Светът е отворен и ако искаш да бъдеш актуален, трябва да си в диалог с него. Работата с артисти от различни държави и култури обогатява не само техниката, но и мисленето. Не е лесно – изисква организация, финансиране и постоянство. Но когато виждаш резултата, разбираш, че усилието си струва. За мен е важно да няма остаряло мислене – изкуството няма граници.

Експериментите в съвременното балетното изкуство май надскачат навиците на зрителите. Как успявате да приобщите зрителите към все по-развиващия се модерен балет?

Публиката не бива да бъде подценявана. Тя усеща честността. Ако експериментът е самоцел, зрителят се отдръпва. Но ако зад него стоят мисъл, емоция и необходимост – той го приема. Съвременният танц понякога е по-абстрактен и провокативен, но когато създадеш образи, които докосват личния опит на зрителя, връзката се случва естествено. Вярвам, че танцът не трябва просто да се гледа, а да се преживява.

Коя нова постановка да очакваме?

Най-новата премиера на балет „Арабеск“ е международният проект Crossroads („Кръстопътища“, 19 и 20 март 2026 г., б.р.). Много се радвам, че имахме възможността да реализираме този международен проект с подкрепата на Столична община – програма „Култура“, фирма „Стинг“, болница „Света София“ и Италианския културен институт. Пабло Джиролами и Фийби Джуит са сред най-разпознаваемите млади лица в Европа в сферата на съвременния танц – носители на множество награди, със собствени компании и канени да поставят по света. Радвам се, че приеха да работят с трупата на Балет „Арабеск“. Антония Докева е един от най-ярките и самобитни хореографи в България, позната с оригиналния си почерк и използването на български ритуали в своите произведения. Спектакълът ѝ „Герман“ вече 23 години е неизменно в репертоара ни.

Трупата работи три месеца с Пабло и Фийби, по осем часа на ден и виждам нови и непознати страни във всеки един от танцьорите. Те са смели, дълбоки и безкомпромисни. Надявам се Magpie Dorée на Пабло Джиролами и Don’t Worry, Baby на Фийби Джуит да накарат публиката да преживее нещо различно и ново – да излезе от зоната си на комфорт и да се замисли.

А вашата дъщеря какъв професионален път си е избрала?

Анастасия завърши своето средно образование миналата година и от тази учи филмова режисура в Берлин. Отказа категорично да следва точно нашия път, макар че за малко ходеше на балет, а от три години свири на флейта за удоволствие. Ние сме много щастливи, че избра своя собствена посока – отново в сферата на изкуството, но различна от нашата. Децата са най-важното и ценно нещо на Земята и в живота на всеки човек. Ние сме благословени и се молим само за здраве, късмет и мир!

Споделете

Автор

Мария Митева

Коментари

За да добавите коментар трябва да се логнете тук
    Няма намерени резултати.

Архив

  • Архив на списанието
  • Архив на вестника

Изтегли на PDF


  • Популярни
  • Обсъждани
  • Светица или блудница
    27.05.2026
  • Поет историософ и воин на живота. Разговор с проф. Иван Станков
    27.05.2026
  • Руски урок по немски
    27.05.2026
  • Христо Христов – „Не се предавай“
    27.05.2026

За нас

„Култура“ – най-старото специализирано издание за изкуство и култура в България, чийто първи брой излиза на 26 януари 1957 г. под името „Народна култура“, се издава от 2007 г. от Фондация „Комунитас“.

Изданието е територия, свободна за дискусии, то не налага единствено валидна гледна точка, а поддържа идеята, че културата е общност на ценности и идеи. 
Езикът на „Култура“ е език на диалога, не на конфронтацията.


Навигация

  • За изданието
  • Контакти
  • Абонамент
  • Регистрация
  • Предишни броеве
  • Автори

Партньори

  • Портал Култура
  • Книжарница Анджело Ронкали
  • Фондация Комунитас

Контакти

  • Адрес: София, ул. Шести септември, 17

  • Телефон: 02 4341054

  • Email: redaktori@kultura.bg

 

Редакционен съвет

  • проф. Цочо Бояджиев

  • проф. Чавдар Попов

  • проф. Момчил Методиев

Следвайте ни

© Copyright 2026 Всички права запазени.

CrisDesign Ltd - Web Design and SEO