Култура / Брой 4 (3027), Април 2026

„Искам да бъда свидетел на историята със собствените си очи. Искам да бъда на различни места, когато се случват важни исторически събития.“ С военния фотограф Рон Хавив разговаря Оля Стоянова

Фоторепортерът Рон Хавив е легенда в своята област, а снимките му от войните в бивша Югославия са буквално исторически документи. Той е също така режисьор, номиниран за награда Еми, съосновател и директор на VII Photo Agency и The VII Foundation. През последните тридесет години работата му е посветена на документирането на конфликти и разследването на престъпления срещу правата на човека в цял свят. Работата му на Балканите е използвана като доказателство за повдигане на обвинения и осъждане на военнопрестъпници в Международния трибунал в Хага. Президентът Джордж Буш-баща цитира фотографиите на Хавив, документиращи паравоенното насилие в Панама, като една от причините за американската интервенция през 1989 г. Фотографиите на Рон Хавив се намират в музейни колекции по целия свят и той е публикувал пет монографии. Хавив е обект на множество документални филми, включително Freelance in a World of Risk на National Geographic Explorer. През ноември 2025 г. той проведе майсторски клас по разследваща фотожурналистика и изнесе лекция „Регистриране на военните престъпления през фотожурналистиката“ в рамките на Глобалната конференция по разследваща журналистика в Куала Лумпур, Малайзия.

Какъв беше вашият път във фотографията? Вероятно не са много хората, които тръгват по този път с мечтата да снимат военни конфликти или да отразяват геноцид. Какво ви водеше в началото?

Да, и при мен началото беше различно. Първо, в университета се интересувах от писане. А после един мой чичо ми даде фотоапарат, друг приятел пък беше фотограф и покрай него започнах да се увличам, докато в един момент не реших, че искам да стана и аз фотограф. Записах се на курс по фотография, завърших университет, започнах да работя в Ню Йорк и да се срещам с фотографи. Но в един момент осъзнах, че искам да пътувам и да снимам. Тогава срещнах фотограф, който отразяваше международни събития и военни конфликти по света, и го попитах коя е следващата държава, в която ще отиде да снима. И той ми каза, че се подготвя да отиде в Панама. Тогава си казах: „О, това е добра идея. И аз ще отида в Панама“. И отидох там именно за да отразявам събитията около предстоящите избори, които се провеждаха от един диктатор. Там станах свидетел на случаи на насилие, които заснех. Това беше първата ми среща с насилието при отразяване на събития и тогава направих снимка, която по-късно стана много известна. После, няколко месеца по-късно, Съединените щати нахлуха в Панама и президентът на САЩ дори използва моята снимка като една от причините за инвазията. И когато слушах тази реч, когато президентът говореше за снимката, осъзнах, че исторически държавите често се създават чрез насилие, чрез военни конфликти. А аз винаги съм се интересувал от историята и винаги съм искал да мога да покажа на хората моята интерпретация на случващото се. Така започнах да се фокусирам малко повече върху конфликтите и тогава осъзнах, че ние като журналисти можем да помогнем на хората, чиито права са били нарушени, чиито животи са били погубени, да се опитаме да подобрим ситуацията. Така че комбинация от всички тези неща ме накара да се фокусирам върху конфликтите и периодите след войните, защото това е времето, когато се раждат историята и бъдещето на държавите.

Светът никога не е бил спокойно място, но се чудя какво искате да постигнете с вашата работа? Има фотографи, които се опитват да уловят красотата на света, предпочитат да работят като художници. Кое е важно за вас – да бъдете свидетел на исторически събития, да откривате смисъл в свидетелството, да не оставяте хората безразлични?

Мисля, че искам фотографията ми, работата ми да предизвиква емоционална реакция у зрителите. Искам те да се включат във фотографията. Искам да оценят начина, по който виждам това, което им показвам чрез естетиката на произведението, да могат да се учат от снимката, да действат въз основа на снимката и да окажат някакво влияние.

Промениха ли се темите, които ви интересуват през тези повече от тридесет години? Вашата история много ми напомня за живота и работата на Себастиао Салгадо и за документалния филм „Солта на Земята“ на Вим Вендерс. След години отразяване на войни и геноцид може би фотографите се чувстват изтощени? Може би обръщането към чистотата на природата е нормално?

Да, мисля, че е нормално. Макар че не съм сигурен, че думата „изтощение“ е правилната. Може би думата е „разочарование“. Да виждаш как историята се повтаря отново и отново, от място на място. Помня снимането през 90-те години на ХХ век на Балканите, помня войната в бивша Югославия, а сега снимаме войната в Украйна. Имената са други, местата са се променили, но снимките могат да бъдат размесени и тогава е много трудно да се направи разлика между войните. Всичко това те кара да се чудиш какъв напредък е постигнат. Има ли някакво реално положително въздействие от работата, която съм свършил? Така че това определено може да бъде много разочароващо и предполагам, че до известна степен е и изтощително. Но мисля, че аз отделям достатъчно време и за документиране, като там е важна идеята как изглежда мирът и какво се случва, когато куршумите вече не летят. Обикновено искам да уловя какво е бъдещето на една страна, след като е приключила една война, какво се случва там. Но като говорим за войни, трябва да направим уточнението, че това би могло дори да бъде друг вид война – срещу околната среда, отразяването на проблемите по изменението на климата и да речем, добива на злато в Амазонка – все истории от този род. Така че през цялото време аз се опитвам да разбера различни аспекти по една и съща линия. Но главната грижа за мен винаги е била да се опитаме да повишим осведомеността на хората за това, което се случва по света.

Как разпознавате кога една снимка е добра, по-добра и най-добра? Може би сте имали различни критерии преди, за разлика от днес?

Вижте, фотографията е субективна. Някои хора смятат, че дадена снимка е най-невероятната, която някога са виждали, а друг ще каже, че същата снимка не му говори нищо и не може да я разбере. Опитвам се да използвам начина, по който кадрирам, светлината, естетиката, за да работят в комбинация с посланието, което се опитвам да изразя – отново за да създам ангажираща връзка между зрителя и снимката. Но има много различни видове фотография, точно както е имало много различни видове школи по живопис. И днес има различни видове школи по фотография и различни начини, по които хората виждат. И в това е и красотата на фотографията – че мога да стоя до друг колега, двамата можем да снимаме едно и също събитие, което се случва пред очите ни, и снимките ни ще бъдат напълно различни.

Това зависи от нас самите, от погледа, който имаме, от това какво търсим, от нашите знания. Изнесохте лекция как се документират престъпленията по време на война, имахте и майсторски клас по разследваща фотожурналистика. Защо е толкова важно за вас да учите младите хора на фотожурналистика?

Аз официално съм взел само един курс по фотография в университета и това беше чудесно въведение във фотографията, но истинското ми образование беше основно менторството на живо и работата на терен с по-опитни колеги. Много научих от щедростта на военни фоторепортери и фотожурналисти като Кристофър Морис, Джеймс Нахтуей и Жил Перес, но също и от Гари Найт, с когото сме съоснователи на Фондация VII. Една от нейните цели е да предоставяме безплатно обучение по визуална журналистика за Глобалния юг, за фоторепортери от Балканите и различни други краища на света. И ние сме много отдадени на това да гарантираме, че ще има още едно поколение визуални журналисти, които ще се включат и ще могат да разказват истории за своите светове и за онова, което е важно за тях.

Казвате, че „камерите и фотожурналистите не могат да спрат войната“. Но къде е надеждата тогава – да съберете доказателства за геноцида и военните престъпления?

Да, мисля, че опитът да се спре война с една снимка е буквално невъзможен. Но има много други неща, които визуалната журналистика може да направи. Създаването на исторически запис, събирането на визуални доказателства за престъпления, идеята да се опитаме да помогнем на гражданите да потърсят отговорност – визуалната журналистика може да допринесе за това. Гледам на това като на партньорство между нас като фотографи и визуални журналисти и обществеността. Но обществеността също има отговорност да поеме работата, която предоставяме, за да направи нещо с нея. Не може всичко да е само в ръцете на журналиста.

Вие отразявате десетилетия наред войни и кризи и се чудя дали все още сте оптимист. Мислите ли, че нашият свят може да бъде по-добро място за живеене?

Мисля, че като цяло да. Мисля, че светът може да бъде по-добро място за живеене. Мисля, че очевидно светът още се колебае. Но знаете ли – последните десетина години бяха едни от най-мирните в историята на света по отношение на броя на конфликтите. Очевидно имаме много големи конфликти по света – в Газа, войната Украйна, кризата в Судан, на която хората много-много не обръщат внимание. Което отново ме връща на основната тема – за нашата отговорност като визуални журналисти, ние трябва да гарантираме, че хората ще знаят какво се случва днес по света, защото не са много онези от нас, които отиват на подобни конфликтни точки. Ето, да вземем Судан – недостатъчно медии отделят време, за да отразяват онова, което се случва там, за да предупредят хората за нещо, което, поне по отношение на статистиката, е много по-драматично и много по-лошо от Украйна и Газа.

Чудя се дали има ситуация, в която един професионален фотожурналист се отказва и спира да използва фотоапарата?

Мисля, че много малко хора се занимават с този тип фотожурналистика толкова дълго, колкото аз. Мисля, че доста често хората го правят в продължение на няколко години и след това се уморяват или поемат други отговорности, защото това не е работа, от която можеш да спечелиш много пари, или просто защото решават да правят нещо друго, по-приятно. Зависи от всеки човек колко от себе си и от времето си може да отдели, за да върши този вид работа.

А вас след толкова години работа на терен какво ви движи напред?

Мисля, че нещата са комплексни. Първото, което ме движи, е алтруистичната идея да продължа да го правя за по-добро и да се опитвам да помагам на хората да се учат, да реагират и дори да направят живота по-добър. А другото е, че искам да бъда свидетел на историята със собствените си очи. Искам да бъда на различни места, когато се случват важни исторически събития – „Искам да бъда в Багдад, когато статуята падне“[1], искам да бъда в Капитолия във Вашингтон на 6 януари. За мен са важни всички тези събития, защото искам да ги видя със собствените си очи, да бъда свидетел. И чувствам, че е истинска привилегия да мога да дам на хората моята интерпретация на историята, която виждам.

Този начин на мислене за фотографията като свидетелство е много близък и до разбиранията на фотографката Светлана Бахчеванова, която е сред основателите на издателството за социално ангажирана фотография FotoEvidence Press и на наградата за фотодокументалистика FotoEvidence Book Award.

Да, познавам Светлана Бахчеванова и сме работили заедно. Последната книга, по която работихме с нея, беше „Украйна: Война и престъпления“, в която тя събира работи на близо стотина фотографи, запечатали престъпленията от войната в Украйна. Защото тези снимки не изчезват, те остават като доказателство за престъпленията.

Какъв ще бъде следващият ви проект?

Ами следващият проект е това, което се случва в Америка днес. Това е много важна тема не само за Америка, но и за света заради нейното влияние върху света. Така че сега прекарвам много време в документиране на действията на ICE (Имиграционната и митническа охрана на САЩ, б.р.) и реакцията на обществото, както и на арестуваните хора без документи. И ще ​​видим какво ще се случи занапред. Америка е тръгнала по много лош път и имам чувството, че се повтарят онези стъпки, които съм виждал на други места по света, в Югославия или другаде. Надявам се, че няма да се стигне до този момент, но е важно да се гарантира, че хората разбират какво се случва днес.

За съжаление, живеем в много „интересни времена“, както казват китайците.

Да, така е. И както китайците се обръщат към Запада: „Много ви благодарим“.