Култура / Брой 4 (3027), Април 2026

„Гергана Кофарджиева беше причината изобщо да започна този филм. Десет години не бях снимал… Когато започнахме да репетираме „Портрет на една мадона“ в „Сфумато“, си помислих, че ще бъде грях да не направя филм с нея.“ Деян Статулов разговаря с Димитър Сарджев за неговия пълнометражен дебютен филм „Приказка за майка и син“

Вие завършихте театрална режисура в класа на проф. Иван Добчев. Откъде дойде поривът за кино?

Може би заради самия Иван Добчев. Той често ни даваше примери през киното. Дори повече ни водеше на филми, отколкото на театрални представления. Помня как гледахме „Едип цар“ на Пазолини, „Процесът“ на Орсън Уелс… Филми, които не се въртяха в „шума на деня“, но бяха важни за неговата философия за театъра. Харесваше Годар, ранните му работи… Киното беше неговият начин да ни отваря друг поглед към сцената.

Не съм очаквал Иван Добчев да праща студентите си на комерсиални филми…

Той винаги е бил човек на визията. Мисля, че затова толкова естествено преподаваше през образи. Дори когато говореше за теория, често се позоваваше на Айзенщайн и „монтажа на атракциони“. За него киното беше език, който помага да преосмислиш театъра. А и самият той е учил при Христо Христов, бил е художник на „Последно лято“. Има и свой филм – „Госпожата и нейната мъжка компания“, който не обичаше да коментира. Много го беше преживял – сценарият е бил толкова цензуриран, че накрая почти нищо от първоначалната идея не е останало. Не мисля, че филмът е лош – има чудесни епизоди.

А вие как се насочихте към киното?

Всъщност първоначално трябваше да се дипломирам в „Театрална режисура“ с постановка в Хасково на „Червено вино за сбогом“ от Константин Илиев. Преди това пиесата беше поставена от Леон Даниел в Театъра на българската армия с Йосиф Сърчаджиев и Меглена Караламбова. Като студент бях правил откъс от тази пиеса и накрая целият текст се превърна в дипломна работа. Не стана – не можахме да се разберем с директора и отмениха представлението. После поставих пиесата в театъра в Силистра. Изведнъж ми остана много свободно време. Тогава реших да кандидатствам кинорежисура при проф. Георги Дюлгеров. Иван няколко пъти беше споменавал, че иска да го покани да ни преподава, но така и не се получи. И изведнъж аз виждам, че Дюлгеров взима клас. Казах си: „Ето го човека, който наистина ми е интересен. Защо да не опитам?“.

А преди това? Спомням си, че още като ученик често идвахте в Дома на киното…

Да, това бяха магически години. Панорами на Карлос Саура, Чешката нова вълна… Филми, които не можех да гледам другаде. „Чучулиги на конец“ на Иржи Менцел – помня първото му показване. „Човекът от крематориума“ на Юрай Херц – така и не го открих никога след това, но тогава ме порази. Всичко това някак ме насочи към визуалното мислене.

Значи изборът на киното не е случаен.

Да, и театърът, и киното бяха около мен от дете. Гледал съм всички представления на Иван Добчев в Хасково. Участвах и в Студентския театър. Идваха Стоян Камбарев, Марий Росен… Юлия Огнянова беше като откровение. Когато за пръв път видях нейния метод, разбрах, че театърът може да бъде идея, а не само форма. Беше друго време, сякаш хората бяха гладни за изкуство. Бях много респектиран. Помня как показах на Юлия дипломния си филм „Семеен портрет“. Никак не го хареса. Каза ми: „Погледни баба си. Как може да ѝ направиш такава прическа? Много е грозна и не ѝ отива“. Имаше много интересна и неочаквана гледна точка. А аз през цялото време си мислех, че прическата е много хубава.

Какво ви даде обучението при Георги Дюлгеров?

На първо място – раздяла с моите предварителни представи. Дойдох с увереност, че знам какво трябва да се прави. Той тихо, но категорично ме разубеди. Първите ми работи бяха откровени провали. Спомням си, в първи курс направих едно упражнение по Чехов – „Отмъстител“. Катастрофа! Не приличаше нито на кино, нито на каквото и да е. И как не ме изгониха, не знам, ама бях с чувство за хумор. Дюлгеров някак си прояви търпение. Видя, че имам чувство за хумор, и просто ми написа четворка. После предложих адаптация на един разказ на Резо Габриадзе. Беше история за бандит, който иска да се обясни в любов, и изнудва младеж, запален по Байрон, да му напише писмо. Дюлгеров прочете сценария и каза: „Това няма да го снимаш в София. Това трябва да се случи в провинцията. Иначе ще стане имитация“. И настоя да го снимам в Силистра, заплаши, че иначе ще ме скъса. Опитвах се да се измъкна – „Професоре, нямам пари, нямам актьори“… Тогава той влезе във „Филмаутор“. Излезе след две минути, подаде ми 150 лева, които беше взел като хонорар от авторски права: „Ето ти средства. Заминавай. Повече да не съм чул глупости“. И така отидох в Силистра.

И как се стигна до онзи… да го наречем „местен колоритен персонаж“, който трябваше да играе главната роля?

Случайно. Той идваше да гледа репетициите ми. Наричаха го Луцифер. Когато се оказа, че няма кой да изиграе главната роля, Дюлгеров каза: „Той е“. Направихме проби. Бяха ужасни. Но той имаше характер – упорит, непримирим. И така го снимахме – с помощта на неговата собствена кола, неговото време и неговата странна отдаденост.

И след толкова години той, Георги Дюлгеров, стана монтажист на дебютния ви филм „Приказка за майка и син“. Как се случи това?

Филмът получи своята окончателна форма благодарение на много версии и разговори. Дълго време се опитвах да намеря подходящия ритъм и структура, но не успявах. Монтирах различни варианти и ги изпращах на Дюлгеров – първи, втори, трети, пети… В един момент той ми каза: „Стига с версиите. Дай ми целия материал – ще опитам аз“. Така филмът започна да добива вида, който познавате. Той знаеше какво искам – филмът да бъде като сън, условен, с особена атмосфера. И именно той предложи идеята за задкадровия глас, формулирайки я като приказка. Първоначално бях озаглавил филма „Блудният син“, но ми се стори твърде претенциозно и буквално. Сегашното заглавие се приближаваше повече до духа на замисъла, въпреки че Дюлгеров не го харесва.

Как се появи първоначалната идея?

От една реална жена. Разказах на Дюлгеров за нея – не вярваше, че мъжът ѝ е починал. Исках да направя суров, почти документален филм по тази тема. Решихме с Жоро да отидем да направим интервю с нея в Бобошево. Но вечерта преди да тръгнем, прочетох във вестника, че е починала. След това написах няколко сценария – по-конкретни, по-битови, дори един почти комедиен. Но без нея като отправна точка те стояха празни. Накрая тръгнахме в обратната посока – към поетичното, към недоизказаното. Спомних си за една мисъл на Крум Филипов, че човек може да тръгне от една нетленна лъжа и да я превърне в нетленна истина.

Да поговорим за Гергана Кофарджиева. Как започнахте работа заедно?

Гергана беше причината изобщо да започна този филм. Десет години не бях снимал от дипломната си работа. Когато започнахме да репетираме с Гергана „Портрет на една мадона“ в „Сфумато“, си помислих, че ще бъде грях да не направя филм с нея. Тя имаше способността да насища сцената с присъствие – по начин, който не може да се режисира. Не само, че не взе хонорар, но работеше така, сякаш това е филм с милионен бюджет и огромно значение. Ако трябваше да стои в студ, кал, в изоставена сграда – тя беше първата, която казваше: „Добре, да го направим“. Никога не се оплакваше. И най-важното: тя беше пълноценен партньор – и като актриса, и като човек. Най-силен пример е сцената с хор „Лотос бял“. Тя не беше планирана. Отидохме на един техен концерт и ѝ казах: „Гергана, ако почувстваш, влез“. И тя влезе. Сякаш беше част от хора – естествено, без престореност, без подготовка. Това беше един от онези моменти, които не можеш да измислиш – можеш само да уловиш. Друг пример: идваше на репетиции на другите, макар да не е нужно. Стоеше с тях, слушаше ги, попиваше атмосферата. Тя виждаше извън своята роля – виждаше филма като цялост. Стабилизираше ни. Когато условията бяха тежки, хората изморени, структурата хаотична, тя влизаше и всичко се подреждаше. Имаше изключително чувство за мярка. Знаеше кога да мълчи, кога да се пошегува, кога да даде сила на останалите. Това е много рядко качество.

Какво място заема тя във вашата работа?

Гергана беше искра. Заради нея този филм съществува. Ако не бях я срещнал, вероятно нямаше да се върна към киното тогава. Тя имаше способността да пробуди желание за работа – това много малко актьори го могат. Правеше те по-добър. По-смел. По-точен. И известно време живях с мисълта, че трябва да направя нещо, което да е достойно за нея. Не просто филм, а жест на благодарност. Последната ни среща беше толкова обикновена и топла, на Ивановден – тя правеше баница, гледахме на кафе, смяхме се. Никой не би предположил, че след две седмици ще влезе в болница, а след още една – ще си отиде. Тя беше в пълна форма, в разцвета на енергията си. Единственото утешително е, че остави след себе си образ, който е жив – във филма. И понякога си мисля, че филмът е повече неин, отколкото мой.

Димитър Сарджев е роден в Хасково. Завършва театрална режисура в НАТФИЗ в класа на проф. Иван Добчев и кинорежисура в класа на проф. Георги Дюлгеров. В момента преподава на студентите в Академията актьорство в екранните изкуства. Автор е на филмите „Срещу течението на времето“ (2020), „Семеен портрет“ (2008) и на постановките „Спомняш ли си М.“ (2007), „Портрет на една мадона“ (2013) на сцената на ТР „Сфумато“, „Нощен гост“ в Драматичен театър – Смолян (2016) и др. На фестивала „Златна роза“ във Варна през 2025 г. получи Наградата на СБФД за своя пълнометражен дебютен филм „Приказка за майка и син“.