Култура / Брой 4 (3027), Април 2026

„Някой ме вика по име“, Рене Карабаш (Ирена Иванова), оформление Люба Халева, издателство „Жанет 45“, Пловдив, 2026 г.

Само седмица преди да бъде съобщена новината, че романът ѝ „Остайница“ влиза в дългия списък на тазгодишните номинации за международната литературна награда Букър, излезе най-новата стихосбирка на Рене Карабаш. „Ако искаш раната ти да зарасне, спри да бъркаш в нея“ е едно от заглавията на стихотворенията, включени в поетичната книга „Някой ме вика по име“, което ясно ни подсказва колко откровена и директна може да бъде тази поезия. Да, няма изненада – и в тази стихосбирка писането на Рене Карабаш е дръзко и разголващо, каквото го познаваме. И в новите си стихове тя отново е способна да стигне до крайности – това е същият дързък глас, който помним от предишните стихосбирки „Братовчедката на Зорбас“ (2020) и „Хълбоци и пеперуди“ (2015). И нищо от тази дързост не е изгубено.

В тялото ми има буйна река
която не може да си спомни
как се казва“

(из „Уроборос“)

„Още колко стиха трябва да напиша, за да укротя бесовете си?“ пък е заглавието на друго стихотворение, включено в „Някой ме вика по име“.

И ако тази стихийност не е нещо ново за поезията на Рене Карабаш, сега тя като че ли е по-овладяна и стига до по-големи дълбочини. И досега в писането си авторката поставяше акцент върху вътрешния свят на героите, върху техните страхове и желания, но сега това писане като че ли дълбае още по-навътре – стига до родовите травми, до невидимите сенки, които всеки носи, често без дори да си дава сметка. Стига до идеята, че нищо не започва и не свършва с нас, а в това има и нещо успокояващо, защото така трябва да бъде и това е естественият ход на живота.

АДАМОВА ЯБЪЛКА

в мен има един човек
който го е страх че ще отидеш до магазина
и няма да се върнеш

дано си даваш сметка че
това не съм аз

това е майка ми
баща ми
баба ми
дядо ми
и всичките ми прадеди
до самия Адам

който впрочем
още чака Ева под дървото

В „Някой ме вика по име“ не е трудно да се открият библейските алюзии и богатата интертекстуалност, скритите или явни позовавания на автори и книги. Тази поезия може да се чете като палимпсест, като стар ръкопис, върху който свещеният текст е заличен, за да се напише нов, който може и да звучи богохулно, но нали такъв е редът на нещата.

Дори е интересно, че някои от стихотворенията могат да се четат като ребуси, натежали от препратки, вплетени в структурата и символиката им. По този начин в едно от тях срещаме идеята за паноптикона на английския философ и социален реформатор Джеръми Бентъм като метафората за постоянния надзор и за вътрешната цензура – идея, развита по-късно и при Мишел Фуко, и при Зигмунд Бауман. В друго стихотворение откриваме концепцията за „вечното дете“ и „детето бог“. Но истината е, че тези препратки не натежават, не разрушават структурата на поезията, те са двойно дъно, функционират като семантични пластове, които изискват от читателя да съ/участва.

В същото време в книгата има дори място за ирония. За небрежно махане с ръка на всички теории и цялото това психологизиране – има място за намигане към драмите на света, защото светът е по-прост и по-предвидим.

И въпреки че „Някой ме вика по име“ излиза пет години след „Братовчедката на Зорбас“, в тази книга има и още една изненада – тук като че ли са включени стихотворения, писани много по-отдавна – когато гласът на Рене Карабаш може би не е бил толкова категоричен, какъвто го познаваме днес, но когато тя е експериментирала с ритъм и рими. Вероятно оттук идва и идеята за bric-a-brac – не само като заглавие на друго стихотворение в поетичната книга, но и като идея за случайните неща, събрани оттук-оттам, натрупани през годините във всяка къща, уж ненужни, но носещи често голяма сантиментална стойност, стига някой да може да спре поглед върху тях, да ги проумее и да разчете историята им.

А в този жест – да включиш в най-новата си стихосбирка и онези по-ранни и по-нестройни стихотворения, има и голяма доза смелост.