Култура / Брой 4 (3027), Април 2026

„За мен анимацията не е свързана с обикновената реалност, а по-скоро – как да го кажа – с чувствителната реалност. Там нещата се обясняват по различен начин – чрез усещания. Всичко трябва да мине през вътрешния ти опит, през тялото ти и чак тогава да се появи на листа.“ С Юго Биенвеню, режисьор на пълнометражния филм „Арко“, носител на Европейската филмова награда за най-добър анимационен филм, разговаря Павлина Желева

Роденият през 1987 г. във Франция аниматор, илюстратор, автор на комикси и режисьор на късометражни филми Юго Биенвеню стана световноизвестен с пълнометражния си дебют „Арко“. В него десетгодишният рисуван герой със същото име живее в далечната 2932 г. Иска му се да лети с магическия костюм на дъгата, но това е забранено преди навършването на дванадесет години. Нарушавайки правилото, той случайно попада в по-малко далечната 2075 г. Там се сприятелява с нежната Ирис, която е на същата възраст. С нейна помощ той успява да излети обратно към собствената си епоха. Но преди това двамата трябва да се разделят…

Разговорът с Юго Биенвеню е проведен в Берлин, ден преди обявяването на 38-ите награди на Европейската филмова академия на 17 януари 2026 г. 

Филмът ви гледа към бъдещето с необичаен позитивизъм. Защо го избрахте?

Когато започнах да мисля за „Арко“, вече бях стигнал до несъвсем безпочвеното, според мен, убеждение, че пишещите трябва да носят отговорност за фантазиите си. Защото онова, което предсказват, в немалка степен се случва. Казах си: „Сега може би е наш ред да започнем да разказваме истории, в които да има повече оптимизъм. Ако искаме да ни се случват по-добри неща, нека първо си ги представим“.

Откъде идва това желание да пишете и да рисувате за деца?

Смятам, че децата оказват силно влияние върху възрастните. Докато сме малки, родителите ни се грижат за нас, после, когато пораснем, ние на свой ред се грижим за нашите деца. За мен е особено важно да показваме нещата, които сме обичали като малки.

Как се конкретизира идеята за „Арко“?

Две години обмислях какво бих могъл да направя. Беше периодът на пандемията от ковид и нещата вървяха зле. Нямах никаква вяра, че след пандемията те ще се оправят. По онова време страдах от липсата на нежност, на светлина. Казах си, че щом при мен е така, сигурно и при други хора не е по-различно.

Причината да пиша и да рисувам обикновено е липсата на нещо важно в реалността. Когато я усетя, у мен са появява желание да го създам. Прииска ми се да направя филм с много светлина и надежда. Той се роди, когато един ден нарисувах лице, което гледа към небето. За мен „Арко“ е филм прегръдка.

С две деца на по десет години.

Да, защото като малък имах чувството, че никой не вижда възрастния човек, който живее в мен. Сега, когато вече съм възрастен, ми се струва, че никой не забелязва „вътрешното“ ми дете.

Не исках да лъжа децата, а да се доверя на тяхната интелигентност. Идеята беше да им кажа: „Светът, в който живеем, е пълен с безразличие. Но ако по-често вярваме в неща извън обичайното, ако се доверяваме на въображението, на чувствата, на споделянето, тогава може би ще успеем да изградим едно по-добро бъдеще за телата и душите си“.

Малката Ирис, която посреща падащия от далечното бъдеще Арко, живее в свят, подобен на нашия, но по-краен. Това, което характеризира годината 2075, не се различава много от онова, което имаме в момента. В по-далечното бъдеще, това на Арко, роботите олицетворяват изкуствения интелект, а холограмите – нашите срещи в Zoom.

Името на момчето, а и на самия филм е вдъхновено от думата arc-en-ciel, която на френски език означава дъга. Каква символика носи тя във филма?

На мен дъгите са ми много интересни, имало ги е и когато земята се е създавала. Макар и несъзнателно, те ни свързват с миналото ни като хора. Дори и да изглеждат някак естествени като явление, за мен те са мистични преносители на време. Появяват се в моменти, когато вали дъжд и грее слънце, и „живеят“ в това постоянно противоречие. А него ние го търсихме. За нас то символизира едновременно красотата и тъгата на живота. Желанието ми беше зрителите да преминават от една емоция в друга, да плачат, а после да се смеят.

През 2021 г. с моя съсценарист и партньор Феликс дьо Живри попаднахме на концерт на великата френска певица Новембер Ултра. Тогава тя все още не беше толкова известна, колкото е днес, тепърва ѝ предстоеше да работи върху самостоятелен албум. След като я чух, бях убеден – тя носи усещането, което  търся. За мен тя беше майката, която пее на детето си. Бях сигурен, че трябва да участва във филма. След концерта успях да поговоря с нея и тя веднага каза „да“. По-късно популярността ѝ нарасна неимоверно. Но това не промени веднъж даденото съгласие – когато ѝ се обадих и ѝ казах, че сме почти на финала и че ще имам нужда от нея, тя отговори: „Разбира се, тук съм“. Заедно с композитора Арно Тулон създаде финалната песен. А тя допринася за усещането на нежността, която търсех. А с нея и мечтата за един по-добър свят.

Филмът извървя невероятен път – премиера в Кан, после наградата Кристален глобус на анимационния фестивал в Анеси, кампании за наградите Златен глобус и Оскар. Как си обяснявате факта, че филмът работи добре навсякъде?

Мисля си, че е, защото се опитва да събира, а не да разделя, дори това да е само за времето, прекарано в киносалона. Хората да изпиват подобни чувства заедно. Светът днес е толкова разделен, че посланията за свързване са крайно необходими. Не беше някаква изчислена стратегия – просто изразявах себе си. За мен срещите с публиката са най-силните моменти от живота на „Арко“. Гледката на баби и внуци, които плачат или се смеят заедно, ми носи най-голяма радост.

Имате ли собствени деца?

Да, докато работех върху филма, ми се родиха две. По-голямото е момиче и е на четири години, по-малкото е още бебе. Забелязвам, че когато излъжа дъщеря си за нещо, тя веднага разбира. И се ядосва – защото иска истината.

Чувал съм мнения, че децата били наивни и затова подходът към тях трябвало  да е опростен, но аз не съм съгласен с това. Ако искаш децата да бъдат умни, трябва да им показваш неща, които стимулират въображението и развиват творческата им страна. Тъкмо на тях трябва да им предлагаме по-добро съдържание, което да ги кара да си представят различни неща.  

Не съм се стремял към определена възрастова група и не съм си казвал: „Този филм е подходящ сама за десетгодишни“. Не намирам за далновидно делението на младежи и възрастни. Всички формираме една и съща общност.

Твърди се, че сте търсили близост с творчеството на японския режисьор и аниматор Хаяо Миядзаки. Това така ли е?

Странно, с анимация и комикси се занимавам вече над петнадесет години и през цялото това време никой не беше споменавал Миядзаки като мой възможен вдъхновител. А аз не съм променял нищо в стила си.

Ако внимателно се вгледате в рисунките ми, те не изглеждат еднакво. Ако има нещо общо във филмите и книгите, които обичам, то това са нюансите. Но в детското кино рядко има такива. Там почти всичко е черно или бяло, добро или зло. Та, ако има нещо, което най-много ме свързва с Миядзаки, то това е нюансираността. И любовта към природата.

Как според вас е най-добре да се показва природата в киното?

По принцип не харесвам начина, по който се прави това в научната фантастика. Там действието често се случва в градове, които са сиви, тъмни и изглеждат като мъртви. А аз обичам да показвам красотата на природата, защото обичам да я рисувам.

Това, което категорично не обичам, са бойните сцени. А 95% от анимацията се състои от битки. Не умея да режисирам такива и честно казано, не искам да добавям още агресия в този свят. Това също ме свързва с Миядзаки. Той не показва насилие във филмите си. За мен е велик артист, така че сравненията, които се правят, могат само да ме радват.

Как бихте определили вашето художествено семейство?

Избрал съм го. При мен става дума по-скоро за реализъм. Но има нещо друго, което е интересно – заради комиксите ми от време на време ме сравняват с Жан Жиро (Мьобиус). А той е повлиял на Миядзаки. Парадоксално, като млад не харесвах Мьобиус. Но с времето интересът ми към него се увеличи. Фактът, че често работим с едни и същи издателства, сигурно също играе някаква роля. Сега определено сме по-свързани, отколкото преди. При мен обаче, за моето собствено изграждане като стил, основно значение има обстоятелството, че съм израснал в различни страни – Мексико, Чад, Гватемала, Китай, САЩ.

Как се е случило това?

Баща ми беше дипломат, затова постоянно сменяхме местата на живеене.

В бъдещето на Арко, годината 2932, отношенията между родители и деца са напълно дистанцирани. Първите са холограми, а за вторите се грижат роботи. Какво е отношение ви към темата за свързването?

Аз вярвам, че е важно да присъстваш истински – тук и сега. В момента, заради филма, нямам време да бъда със семейството си и това ме натъжава.

Все повече живеем в епоха на безразличие, в която идеите за нещата започват да заместват реалното им съществуване. Това е един от големите проблеми на нашето поколение – заменяме истинските неща с изображенията им. Затова например във филма има и детайли като цветя холограми. Истински цветя, заменени от техните образи. Защо го правим?

Опитал съм се да засегна различни теми, но не чрез посочване с пръст. Ако решите да гледате филма отново, ще откриете детайли, които, надявам се, ще ви накарат да си задавате въпроси.

Има ли нещо, което не харесвате в себе си?

Изобщо не съм добър в произнасянето на речи. Особено след получаването на някоя награда. Веднъж, на едно публично събитие в Ню Йорк, трябваше да говоря и беше ужасно. Казах: „Извинете, не съм свикнал с това. Аз съм французин и трябва да отида до тоалетната“. Точно така го казах. А пред мен, на първия ред, седеше Мартин Скорсезе. Не, наистина не съм добър в речите.

Има ли нещо, което прави анимацията по-добра от игралното кино?

Не мисля, че е по-добра – просто е различна. За мен анимацията не е свързана с обикновената реалност, а по-скоро – как да го кажа – с чувствителната реалност. Там нещата се обясняват по различен начин – чрез усещания. Всичко трябва да мине през вътрешния ти опит, през тялото ти и чак тогава да се появи на листа. Смилаш всичко, което преживяваш.

В игралното кино улавяш времето. Улавяш и хаоса, защото не можеш да го контролираш напълно по начина, по който ти се иска. В анимацията обаче онова, което поставяш в кадъра, има значение. Поставяш го там съзнателно. Всичко е резултат от твоя избор. В анимацията дори хаоса го създаваш ти самият.

За мен игралното кино улавя времето, а анимацията го създава. Във всеки кадър на анимацията всичко има смисъл. В същото време истинската анимация за мен е двуизмерната. Обичам занаятчийската ѝ страна. Обичам дори грешките в нея. 3D анимацията е прекалено съвършена за мен.

Другото важно нещо в този филм беше работата с гласовете. Исках всеки персонаж да има свой истински глас – децата да бъдат озвучени от деца, птиците – от птици. Но за роботите си казах: „Добре, нека използваме изкуствен интелект“.

Записахме около 5000 изречения, защото исках гласовете да се наслагват един върху друг. Обучихме изкуствения интелект да ги комбинира. Резултатът стана прекалено съвършен, звучеше сухо и нямаше емоция. Записахме всичко наново, но пак не се получаваше, както трябва. Накрая започнах да режа изреченията, да ги разтягам. Така се появиха много „грешки“. Но пък имаше емоция.

Тогава си дадох сметка за нещо, което всъщност винаги съм знаел: грешките, а не съвършенството са човешкото.

Какво според вас е бъдещето на независимата анимация?

Мисля, че е в опасност. Големите студиа в Америка се опитват да защитят себе си. „Пиксар“ например загуби много пари, така че е нормално да се бори за пазара си. Видяхме го и на Златните глобуси – има известен протекционизъм. Освен това, като цяло анимацията е застрашена и от изкуствения интелект, а рисуваната на ръка е особено уязвима, защото е и скъпа. Не знам, ще видим… Обичам анимацията и се надявам тя да продължи да съществува. Но честно казано, не съм сигурен, че днес за нея е най-доброто време.