Култура / Брой 5 (3028), Май 2026

Богослов и проникновен мислител на „драмата на атеистичния хуманизъм“, кардинал Анри дьо Любак (1896–1991) е сред най-големите католически теолози на ХХ в. Във Франция, където отбелязват 130 години от рождението му, бяха преиздадени отново неговите „Парадокси“ – фрагменти за вярата и неверието в съвременния свят

Евангелието и светът

„Ах, престани! Христос никога не би казал тези думи, ако е знаел колко ще злоупотребяват с тях“ (Лев Толстой, „Ана Каренина“, превод от руски Георги Жечев).

Ето какво би могло да се каже за всички думи в Евангелието – било защото се злоупотребява с тях, било защото те зле се вписват в човешката мъдрост.

И все пак Иисус ги е произнесъл. Боим се да злоупотребим с тях. Ала не се боим да убеждаваме себе си, че се злоупотребява с тях, щом те ни обгарят и удрят право в сърцето.

***

Свети Павел казва: „За иудеите станах като иудеин, за да придобия иудеите; за подзаконните станах подзаконен“ (1 Кор. 9:20). Но той не казва: „За елините станах антииудеин, за иудеите – антиелин“. Не казва: „Възприех предразсъдъците и страстите на всички“. Той казва: „А това го правя заради Евангелието“ (1 Кор. 9:23). А не казва: „За да спечеля човешки животи“. И все пак това: „Да станеш иудеин като иудеите или елин като елините“ е тъкмо обратното на безразличието или на презрението, което променя езика и обичая в зависимост от средата и обстоятелствата, без никога да се приобщим със сърцето си в онова, което е извън нас. Ето я основополагащата нагласа на апостола, който подражава на Иисус, за Когото св. Павел още казва: „Понеже всички обещания Божии в Него са „да“ (2 Кор. 1: 20).

***

Да се пазим от една изцяло хуманизирана природа – при условие че това е възможно – ако резултатът трябва да бъде един изцяло натурализиран човек.

***

Били са склонни да повярват, че щом като Евангелието въвежда различието между духовното и временното, между религия и политика, между спасението на душата и интересите на държавата, то ще наложи принцип, опровергаващ социалното действие. Но се е случило тъкмо обратното и то е съвсем логично. Защото, разкривайки кълна на духовната свобода, който е в дълбините на всеки индивид, самото това различие позволява да се открои у него не само поданикът, който трябва да съдейства за изграждането на една империя, или гражданинът, който играе роля вътре в държавата, а най-вече личностното битие, заради което той представлява интерес. Трябвало е Евангелието, така да се каже, да ни отлепи от земята, за да избуи у нас нещо, което досега ни е убягвало, за да може този интерес към социалната проблематика да се разкрие и да придаде на общността онова сцепление, което тя е имала в античния свят.

***

Нашата вяра, благодарение на Бога, не е била засегната. Тя си остава устойчива в себе си. Ала не става ли тъй, че много често ние вече нямаме вяра в нашата вяра? Тук е може би голямото зло. Тук е и една от основните причини за нашата слабост…

***

Християнството няма историческо величие: историята е тази, която има християнско величие.

***

Не трябва да противопоставяме Иисус на пророците, които са Го възвестили. Не трябва да преобръщаме Стария завет, използвайки го срещу Новия. И не трябва отново да се обвързваме с античния месианизъм, придавайки му онзи смисъл, срещу който се е възправил Христос.

Няма нищо по-великолепно от взаимното проникване един в друг на двата Завета. Но и нищо по-деликатно от точното възприятие на този факт.

Християнската традиция размишлява над него вече двадесет века и този размисъл не спира, тъй като в него се крие решението на най-актуални и дори засега непознати проблеми.

***

Когато си избрал бедните, винаги можеш да бъдеш сигурен, че не си сбъркал. Когато си избрал една идеология, никога не можеш да бъдеш сигурен, че поне отчасти не си се излъгал.

Когато си се подчинил на една идеология, никога не си сигурен, че си избрал да бъдеш на добрата страна. Когато си избрал бедните, винаги си сигурен, дори два пъти сигурен, че си направил добър избор. Избрал си като Иисус. И си избрал Иисус.

***

Когато упрекват Иисус, че е дал място на Кесаря, вместо да се заяви само за „Бога“, несъзнателно са склонни да сторят тъкмо това, подготвяйки се да преотстъпят на Кесаря цялото място. Упрекват Иисус, че е освободил човека само наполовина, а в същото време, откъсвайки се от Него, отвеждат фатално човека по пътя към робството.

Събитията непрестанно го потвърждават.

„На Христос – заявява Максим Горки чрез гласа на един от своите герои – Му е липсвала твърдост. Нека тази чаша ме отмине, е казвал Той. И е признал Кесаря. Бог не може да признае властта на един човек над другите, защото Той е цялата власт. Той не разделя душата Си: ето това на Бога, а това на хората…“

„Признал е Кесаря…“ Но ето че тези, които намират тази отстъпка за прекомерна, сами не закъсняват да слеят Кесаря с Бога.

***

Не трябва да бъдеш нетърпелив. Не трябва да искаш да наложиш единство на всяка цена. Защото така ще постигнеш унизително единство, извън единяващата любов.

Практикът отчита съпротивите на материята: той знае, че няма да спечели нищо със „сила“. В още по-голяма степен трябва да се отчитат личностните съпротиви. По-добре трудно постигнат ред, свят с по-малко сцепление, по-трудна хармония и по-дълго изграждане, отколкото един привиден успех, постигнат с цената на потискането на най-доброто.

***

Едно от най-лошите предателства спрямо Евангелието: под привидността на милосърдната любов да прикриваш и потребяваш несправедливостта.

***

Чисто човешкото щастие на хората може да извлече повече от един размисъл върху Апокалипсиса, отколкото от един анализ на Маркс или на някой друг.

От което обаче не бива да стигаме до заключението, че всеки размисъл надмогва всеки анализ…

***

Трудът: възникнал при хората от животинска потребност, в същото време той е средство за издигане отвъд животинското. Тежка принуда и освобождаваща сила. И днес още трудът е белязан от тази двойствена характеристика.

***

Ще откажа ли чаша вода на своя брат, казвайки му, че съм зает с търсенето на смисъла на Бога?

***

„Всички последици на Евангелието!“ – Да. Но преди всичко неговата субстанция. Всички негови изисквания. Да, но по-скромно с „буквата“.

Инак се боя, че изясняването на последиците може да прерасне в бягство; че търсената пълнота може да се окаже предателство; че забравянето в първата буква може да погуби духа.

Пламъчетата, косвено лумващи от Евангелието, озаряват цели сфери на човешкото – както по земната повърхност, така и в историята. Но във всекидневното очакване на пряката светлина за всекиго от нас е валидно казаното в псалома (118:105): incerna pedibus meis et lumen sеmitis meis (твоето слово е светило за ногата ми и светлина за пътеката ми).

***

Във всеки порив на искрената любов Евангелието тържествува, а християнството вече е ефикасно.

***

Трябва да търсиш социалното осъществяване на християнството, за да бъдеш верен на Евангелието – а не да служиш на Евангелието, за да осъществиш социално християнството. Втората нагласа извращава Евангелието, свеждайки го до някаква средна роля; а първата го налага независимо от външния резултат. Но само тя абсолютно зачита Евангелието.

Не знаем какво би могло да бъде социалното осъществяване на християнството; но колкото и желано да ни изглежда то, предварително знаем, че християнството не може да се затвори единствено в него.

***

Социалното осъществяване на християнството е едно, а животът според Евангелието – съвсем друго. Никога първото, какъвто и да е неговият мащаб, няма да доведе спонтанно до второто; а второто трудно разгръща първото.

***

Както някога е трябвало да се отдръпнеш от съзерцанието на света, без да преставаш да се възхищаваш на света като Божие дело, така и сега е редно да се отдръпнем от „фабрикуването“ на света, без да престанем да следваме делото, което Бог ни е поверил. Християнската надежда има тази цена, както и вярата има своята цена.

И както някога християните са се ангажирали в съзерцанието на света, за да намерят там пристан, от който да се изкачат чак до Бога, така и ние днес трябва да се ангажираме в историята, за да се упокоим в Лоното Божие.

***

Никой „спешен порядък“ не може да ни изтръгне задълго от някоя спешна задача. Никога не бива да се отказваме от битката с нищетата. И никога не бива да очакваме, че тук долу нещата ще потръгнат много добре и би трябвало да припомняме това на хората. Накратко – трябва да признаем, че не нищетата на другия провокира нашия провал: а нашата мизерия, липсата на вяра.

***

Търпението е по-голямата сестра на ефикасността.

***

В името на християнското единство не трябва да действаме както в преговорите на дипломатите или в съглашенията между политическите партии. Ако там не се постигне формула на съгласие, нищо не се е случило. В духовната област обаче всяко усилие има своята ефикасност. И всяко сериозно желание за единение е реална стъпка към единението… Всяка склонност за единение реално сближава, тъй като нараства любовта, която сама по себе си единява.

***

Този, който не изпитва истинско състрадание – милостиво състрадание, както към духовната нищета на богатите, така и към материалната нищета на бедните – той не носи в себе си истинска християнска чувствителност. Но първото от тези две състрадания не може да му служи като претекст, за да загърби той второто.

***

Ако чакаме, за да възвестим Евангелието, условията да станат „благоприятни“, всички ние, такива, каквито сме, ще трябва да чакаме до сетния си ден – и дори до Последния ден. И ако, колкото и да е невероятно, условията внезапно станат „благоприятни“ –нещо, за което само сме си мечтали – сигурни ли сме, че те всъщност няма да се окажат най-лошите?

Никога условията в Палестина не са били „благоприятни“, докато там е проповядвал Иисус. И ако сме склонни да повярваме в обратното, то е с цената на тежки недоразумения, които словото на Иисус би трябвало тутакси да преодолее. Ето защо hic et nunc (тук и сега) би трябвало да повторим заедно с Апостола (1 Кор. 9:16): Vae mihi, si non evangelizavero! (И горко ми, ако не благовествувам!).

***

Апостолът, който иска да е верен на Евангелието, ще се окаже винаги, дори и сред своите, притиснат между две групи неприятели. Едните, които го намират за неефикасен, тъй като не е склонен да предаде мисията си, за да се посвети на временни задачи и пропаганди – и другите, които виждат в негово лице само „смутител“, защото, вместо да ги утвърди в самодоволството им, той не спира да тревожи техните съвести.

Трябва ли това да ни учудва? Ако искаш да си в съгласие с духа на Иисус, трябва предварително да приемеш да бъдеш съден и третиран като Него. Ето защо и казаното от Блез Паскал за Иисус и проповедта Му се обновява във всеки век: „И на това се противопоставят всички човеци“.

Превод от френски Тони Николов