Култура / Брой 5 (3028), Май 2026

Разговор със Сибила Алексова за поетичната ѝ книга „Място за крила“ (издателство „Жанет 45“). Тя е тазгодишната носителка на Националната награда за поезия Иван Николов, която бе връчена за 29-и път на 20 март 2026 г. в Пловдив

Кое е това място за крила? Откриваме ли го? Или понякога, подобно на гълъбарите, които „сковани в твърде тесните си за пред хора дрехи, / те пушат мълчаливо, / гледат си обувките / и не намират място за крилете си“, и ние не намираме мястото. Може би е нужно да се вгледаме по-внимателно, за да го видим. За да видим и крилата. Или да потеглим на път, който да ни отведе до него. Кой път да изберем?

Тръгваме със Сибила Алексова през детството, връщайки се в онази действителност, в която чувстваме и виждаме света в неговата цялост. Това е осъзната поезия, свързана с едно оголено, художествено съществуване. Вървим през пустош – „Жълти гущери тичат / по ронливите хълмове. / Суха земя се стича, / под петите ми хлътва“; през вятър, в който „ходят пътник и бездомник, / мъкнат болка и умора“; за да стигнем до старостта, когато „жените остаряват отведнъж – като божури, дето сляпо куче им е яло корена“. Път, изпълнен с вяра и болка. Път към самите нас, към онова, което отминава и остава едновременно.

Историите в стиховете на Сибила Алексова наглед са всекидневни, обикновени и точно в това се крие тяхната необичайност: „Така горчивината си намира / в коравото сърце пукнатина“. Образите са пронизващи: „Още си дупчат с шило коланите и си отсичат с брадва косите“. В тях има нещо диво и първично: „Хубав си, лястовичаре, хубав и жесток. Колко грапаво ухае цъфналият глог“. Невинността на детството се разпуква – „въглен в дюшека е скритото девство“. Разкриването на света носи със себе си и загубите: „Вече имам дом, но нямам тоя скришен свят“. И тогава идва въпросът „дали човек умее да е по-снишен, по-нямащ?“. И отговорът: „Опитай да се върнеш в отеснялата си сянка“.

Стихове, които дорисуват неясните очертания на истините и ни отвеждат към нови пространства. Тук езикът е големият ваятел. Образите на водата, вятъра, земята, дома и любимите коне на авторката се появяват в своите духовни и метафорични измерения.

Разговорът ни с нея започва от наградата Иван Николов.

Сибила Алексова: Всяка награда приемам като окуражаване да публикувам. Да записвам онова, което звучи в мен и с което си оразмерявам крачките, докато изкачвам сутрин хълма. Защото от време на време губя вяра, че този забързан, търсещ преките пътища свят въобще има нужда от поезия, още по-малко от моята поезия. А номинацията за Иван Николов бе един прекрасен повод да отскоча „по пантофи“ до България, все едно че идвам от съседния вход на света. Вече над три години живея в Германия и всяко прибиране вкъщи е свързано с планиране отрано, сложна организация, проектиране на оптималния багаж за три деца, координиране на баби, самолети и влакове… Но ето че могло и спонтанно, с една лека раница на гърба, без да претеглям „за“ и „против“. Явно светът не е толкова голям и сложен.

Какво е за вас поезията в съвременния свят?

Нещо вълшебно и неразгадаемо. Красива извънпланова спирка. Способността да видим нещата, покрай които минаваме всеки ден, като за първи път и отново, и отново да им даваме име, все едно че прозираме някакви техни потайни същности. А най-големите ми съмишленици в това всекидневно откривателство днес са децата ми. Трите ми златни котви, както аз ги наричам – защото ме държат здраво в света и не позволяват да ме отнесе някое внезапно течение. С тях си припомням какво значи например да спреш насред пътя, за да галиш мокра от роса котка, дори и да закъсняваш; да се възторгваш от камиона за боклук, от снега или от луната денем; да откриеш, че и мравката хвърля сянка – и то голяма сянка; или просто да тичаш и да крещиш: „Много е хубаво!“, без да ти е ясно накъде тичаш и кое точно е хубавото. Но трябва да кажа, че по отношение на съвременния свят аз се чувствам малко разглезена и не съвсем в час: вече над десетилетие живея едно пълно с чудеса второ детство през очите на децата ми, далеч от шум и грижи, където проблемите са единствено във въображението ми. Ще прозвучи като каприз, но – без да го искам – имам прекалено много тишина и свободно време и това понякога ми тежи.

Може ли поезията да бъде спасение?

Поезията ми е утеха, когато ме връхлети усещането за празнота и безпътица. Обичам да се затварям там като в стая, да се помирявам с неща, които са ми се сторили грозни или лоши, и да си подреждам разнопосочните емоции. Каквато съм непоседлива, вечно страдаща от безсъние и неуспяваща да измисля в какво да заустя излишната си енергия, писането ми носи уют и почивка. Но нещото, което най-вече не ми дава мира – това е несподелената красота. И понеже не знам как да я разкажа устно, си я рисувам с думи. Бих нарекла стихотворенията писма до въображаем получател. Хубавото на поезията е, че няма нужда от тренировки и практика, нито от определено място или материални средства – всеки човек разполага с език и житейски опит за поезия и това я прави една леснодостъпна форма на спасение.

В поезията ви има много образи, свързани с природата, разкриващи нежността и жестокостта на света, в който живеем.

Аз винаги съм страдала, че не съм достатъчно нежна. По-точно, че не знам как да изведа нежността навън. А като всяко изкуство, поезията изостря сетивата и ни припомня как да чувстваме. Оголва нервите от оная защита, с която нарочно ги обвиваме. И дали защото съм изживяла ранното си детство до земята, според селския годишен кръговрат, дали защото съм жена – природата винаги е имала отзвук у мен и ме е очаровала дори и в своята суровост. Струва ми се, че птиците ме викат по име; че слънцето слага длан точно на моето рамо; че първите пролетни треви тръгват от сърцето ми; че телетата, играещи ей там на хълма, са ми деца; и личинките, свити под листата, и покълналите луковици, и риещите листата косове – и те са ми деца. Природата ме умилява в своята невинност и първичност, но човек може да се намери във всичко наоколо. Хваща ме яд, че днес хората не наблюдават достатъчно какво има около тях, а вместо това предпочитат да се осведомяват какво се случва глобално или се вторачват навътре в себе си. Ще ми се да гледаме повече и да се радваме. Ето например – пътувам аз и изведнъж: една млада сърна излиза от пшеницата и гледа влака като дете. Съвсем близо до влака – можеш да видиш всяка една нейна мигла, всяко едно бяло петно по гърба, любопитните лъскави ноздри. Първият ми порив беше да извикам на български: „Гледайте!“, после се сещам, че не сме в България, после се замислям, че изобщо тук не се вика, и – край, отминаваме. Всички си гледат в телефоните, а аз се ядосвам, че мълча.

Разкажете за образите на другите – циганката, биволаря, гълъбарите?

Да, вярно, аз имам слабост към чудаците. Към симпатичните в своята маргиналност странни птици. Трогват ме тези, които са на изчезване; интересни са ми онези, които дръзват да кривнат от утъпкания път. Може би защото аз самата винаги съм се чувствала някак непасваща. Или може би просто обичам да разказвам за себе си чрез други хора, да рисувам портрети, да се обграждам с непознати. Измислям си приятели. Особено тук, където дори малките разговори са строго регулирани и каквото и да кажа, все е встрани от очакваното. И колкото и да се опитвам да бъда себе си на друг език, така се получава, че вместо да се уча да говоря, малко по малко аз се отучвам да говоря и не ми остава нищо друго, освен да си общувам с въображаеми събеседници. По този начин уча например немския: говоря си с някого наум. Та от днешна гледна точка това, което може би най-вече ми липсва в чужбина, е българската непосредственост. Да си споделиш нещо съкровено с някой непознат на улицата. Да седнеш на бордюра с крака на пътя. Да идеш на гости без покана. Да престъпиш някое правило в името на човечността. Да водиш ирационални разговори… Да, може би най-вече това – та нали животът тръгва тъкмо от ирационалното. От необяснимия порив за допир. Поезията, и тя е един такъв порив за допир.

Да поговорим за паметта. В стиховете си пренасяте животите на хора, които вече ги няма. Но тази памет се съдържа и в езика. Откъде идва за вас връзката памет-език?

Трудно ми е да кажа кога точно съм започнала да се изразявам чрез поезия, кога съм започнала да запечатвам образи чрез думи, защото в ранното детство границата между музика и думи се размива – но със сигурност е било още преди да се науча да чета. То при всички деца е така: поезията е инстинкт, с който човек се ражда, като сукането на мляко. Само дето днешните деца разполагат с изобилие от развлечения и извънкласни занимания, докато аз имах неизчерпаеми купища скука. Дълги, студени утрини, потънали в тишина следобеди, безпрогледни нощи. Помня някакви смътни възторзи от красотата наоколо, но и някаква необяснима тревога. Помня едно свое стихотворение за малините в двора – как намирах утеха, докато си го повтарях. Помня все още някакви свои напеви и стихове с измислени или несвързани думи, на които скачам в такт или се въртя до изнемога. Ритъмът и съзвучието са присъщи на всички малки деца, но аз бях насърчавана: в семейството ми словото винаги е заемало важно място. Винаги много се е четяло, разказвали са се приказки, рецитирали са се стихове дори насред полето, припомняли са се нечии цветисти изрази, предавани от поколение на поколение. Баща ми и дядо ми имат издадени книги, а майка ми и баба ми и до днес са най-критичните ми читатели. Освен това съм забелязала, че в рода ми имаме склонност да употребяваме думите не съвсем на място. Това наследство от значения и връзки, този словесен простор, както и досегът ми с литератури и езици от различни езикови семейства възприемам като мое лично богатство. Така се получава, че при всеки сблъсък на езици и култури замлъквам и дълго търся думите, но след това малко по малко те отново изпълзяват от дупките си и си намират нови места. След като се преселихме в Германия, тригодишната ми дъщеричка започна да заеква. Отваряше уста да каже нещо, но само проплакваше безпомощно: „Не могааа!“. За няколко месеца тя почти престана да говори. А ето че сега не можеш да ѝ затвориш устата и на двата езика.

В поезията темата за липсата и загубата е основна – при вас тя е съчетана с определена ритуалност – например отрязването на косата. Какво е общото между тях – уязвимост, вина, крехкост?

Не точно загубата – междинността ме вълнува. Преходът. Неуравновесеността на междусезонието. Момичетата например ме трогват с това, че не си дават сметка за лъскавите си коси, за тънките си талии – и тъкмо тази неосъзната младост, тази грациозна непохватност ги прави прелестни. Или старците с непотърсената им мъдрост, красиви в примирението си и липсата на суета. Обичам да пиша за децата и старците, защото са по-невинни от мен. В своята крехкост те са по-близо до смъртта и по-пълнокръвно в живота. Днес моята баба ми разказа по телефона един свой сън, в който децата ми имат деца, с които тя разговаря, и аз изведнъж си дадох сметка, че това е един невъзможен сън: та тогава нея вече няма да я има. Докато тя ми разказваше, аз гледах през прозореца и видях, че ябълката в двора има все още гнили лански плодове, които косовете цяла зима кълваха ли, кълваха и пак не можаха да изкълват, а вече пуска и нови пъпки. Това съжителство на раждане и смърт в началото на пролетта ме разтърсва.

Какво е за вас този стих: „Който е изгубил във водата всичко, / гледа в небето“?

Това е, което видях отблизо след едни големи наводнения – аз обичам да описвам, без да си обяснявам защо нещо ме вълнува. Но на човека е присъщо да разбира света чрез асоциации и аз ще оставя четящия сам да си прокара каквито връзки си ще. Стихотворенията в тая книга са писани преди години и аз самата, като ги чета сега, си намирам по нещо изненадващо, изникват ми спомени, прозират нови образи и сенки – като проявяване на отдавна правени снимки.

Има ли съвременен потоп?

Обезверяването за мен е най-голямото бедствие. Да загубиш вяра в това, че има смисъл да се радваш, да обичаш, да вървиш напред – това е най-страшното нещо. Тук поезията може да бъде спасение, защото тя полира захабените ценности, в които рано или късно започваме да се съмняваме. Прави ги по-зрими. Но човекът, слава богу, така е направен: да вярва, че хубавото тепърва предстои. Да върви, да върви и да му се струва, че още не е стигнал билото. Дори озовало се на едно съвсем тъмно място, окото така е устроено, че да започне да вижда светлина. Да вярва, че вижда светлина. Да вярва.

Как се изгражда усещането за свят в разпад и загуба на хармония („Пустош“, „Крайградски автобус“)?

То човек цял живот запълва някакви празноти. Понякога съжалявам например, че децата ми не изживяват неща, които аз съм изживяла – че никой не ги води за риба, че не събират яйца направо от гнездото на кокошките, че не играят на криеница в царевицата – но аз чрез тях изживявам толкова много ново! Не бих казала, че нещо отминало ми липсва дотолкова, че да страдам. Носталгиите ми са моментни болки. Детството, селото, родната страна, езикът, близките хора – всичко остава вътре в мен и мога да го възкреся, щом намеря вълшебните думи. Винаги предпочитам несигурността на промяната и съм обзета от приятно вълнение пред нея. Независимо дали отивам, или се връщам – аз се радвам заради самото пътуване. Имам една любима немска дума: Vorfreude. Буквално „пред-радост“. Аз съм склонна цял живот да тръпна в едно такова състояние на предрадост, в очакване на чудо. Понякога не съм готова за раздялата, понякога разрухата ме сепва, но намирам утеха в това, че хаосът отваря място за нови хармонии. Лекотата, която идва след болката, помирението със себе си и света – това е най-вдъхновяващото и пречистващо чувство.

Може би тук детството е разковничето, може би то е това място за крила?

Пред Великден се замислих за ония думи в Библията – че трябва да сме като децата. И си го тълкувам така: че трябва винаги да бъдем честни пред себе си. Да се радваме и учудваме. Да не се обременяваме с горчивина и страх, а да разперим свободно сетивата си. Преди дни шестгодишната ми дъщеря ме попита: „Мамо, дали жените са големи деца?“. И понеже тоя въпрос ме свари тъкмо когато бях в буквалния смисъл по-ниска от тревата: легнала на земята, взряна в някакви сини и жълти камбанки над главата ми – веднага се съгласих, че е така.

Сибила Алексова (1984 г.) е родена в Перник, където завършва гимназия с преподаване на френски език. Следва арабистика в СУ „Св. Климент Охридски“ и магистърска програма в Литературния институт „Максим Горки“ в Москва. Авторка е на стихосбирките „Заземяване на мълниите“ (2006), с която печели Голямата награда на конкурса „Южна пролет“, и „Око за щастие“ (2013). Министерството на културата я удостоява с отличие за млад автор. Носителка е на награди от националните конкурси „Дора Габе“, „Биньо Иванов“, на Славейковата награда и на Националната награда за поезия Иван Николов.