Култура / Брой 8 (2961), Октомври 2019

Малцина са тези, които могат да изредят повече от пет имена на жени диригенти. През последните години в световен план нашумяха Ив Куилър, Марин Олсоп, Оксана Линив, Йоана Малвиц, Джулия Джонс, гостувалите у нас Беатриче Венеци и Николета Конти. У нас години наред на пулта пред оркестъра заставаха Радосвета Бояджиева – първата българка диригент, и Росица Баталова, които бяха извоювали достойно място сред колегите си. Напоследък стана популярна и Любка Биаджони с оперните спектакли и симфоничните програми, които направи със своя оркестър „София симфоникс“.

Днес идва ново поколение, което целенасочено и с голяма амбиция си проправя път в тази мъжка професия. Това са Вилиана Вълчева, Калина Василева, Светлана Галианова и Инна Диловска. Последните три са ученички на Пламен Джуров. А поводът за срещите с тях дойде от разговора с маестро Джуров, публикуван в майския брой на списание „Култура“. Четири млади диригентки с различни съдби, изпълнени с мечти, разказват за пътя си дотук.

Вилиана Вълчева

Тя е от Варна, завършила е Музикалното училище „Добри Христов“, специалност пиано. Следва в Берн, Нюшател и Люцерн. Работи в театъра в Люцерн като репетитор и асистент на главния диригент. През 2014 г. е назначена във Варненската опера. Там дирижира „Андре Шение“, „Адриана Лекуврьор“, „Норма“, „Лучия ди Ламермур“, „Дон Жуан“. От няколко години работи и с Русенската опера.

Израснах с операта. Баща ми често ме водеше на опера. Винаги съм изпитвала огромна любов към оперното изкуство. Обичам и симфоничната музика, но при диригентството ме отведе операта.

Когато ходиш на опера, искаш да си горе, на сцената. В оперните спектакли диригентът дори не се вижда.

Първо ме възхити моментът, в който оркестърът се настройва. Атмосферата в театъра, преди да започне спектакълът, винаги ми е харесвала. Дори сега сядам в салона преди репетиция и слушам всички тези шумове, цялата суматоха с режисьора, помощниците и работниците на сцената, певците, които още не са разпели или се разпяват. Да, пеенето, на първо място, ме впечатли, но винаги съм изпитвала влечение към работата в самата оркестрина.

Как започна изграждането ви като диригент?

Както винаги, доста трудно. Аз съм на първо място пианист. Когато отидох в чужбина да уча, започнах лека-полека да се занимавам с дирижиране. Подпомагах се финансово, като дирижирах полупрофесионални оркестри и хорове. Още в музикалното училище във Варна имахме хорово дирижиране. Там бях понаучила някои неща. Гледах репетициите на училищния оркестър на маестро Милко Коларов.

Сигурно си спомняте първия път, когато професионално застанахте пред оркестър?

Първия път работих с професионален оркестър в Кошице, Словакия. Беше проект за размяна на студенти с университета в Люцерн, където учех. Беше стресиращо. Трябваше да дирижирам „Ромео и Жулиета“ на Чайковски. Но най-големият шок беше с „Фестивал стрингс Люцерн“, с които трябваше да направя творба на Джон Адамс, Shaker Loops, уникално трудна със смяна почти на всеки такт на размера, на темпата. Но се справихме с колегите.

А първата опера, която подготвихте като диригент?

Пак беше в Люцерн, където получих място като репетитор и диригент и ми дадоха да дирижирам четири „аламинут“ опери на Дариус Мийо. Много хубави творби, които направихме с малък състав от симфоничен оркестър на Люцерн. В България първата опера, която направих, беше „Трубадур“ във Варна – първата опера, която гледах като малка. Дори постановката беше същата. Бях много развълнувана. Спомням си, че две нощи преди това не спах. Излязоха много спомени, имаше огромна сантиментална стойност. Може би най-много съм дирижирала „Дон Жуан“, която е любимата ми опера. Когато постъпих тук, във Варна, имах доста спектакли, докато се играеше операта. Много съм дирижирала и „Норма“, освен във Варна и в Реджо Калабрия, както и с Русенската опера.

Усещали ли сте особено отношение от страна на оркестрантите или от ръководствата на музикални институции?

Трудно е. Първото впечатление е за несериозно внимание. Но много е важно как човек подхожда към професията си. Важно е как си подготвен, затова винаги се старая да бъда дори по-подготвена, най-вече в чужбина, защото съм българка, но и жена. Тази професия все още се приема за мъжка. Според мен както една жена може да стане пилот на самолет, да бъде полицай или детектив, така тя може да бъде много добър диригент. Останалото зависи от нейната компетентност, знания и разбира се, важна роля играят характерът и подходът.

И какъв трябва да бъде подходът на една диригентка?

Човек не трябва да бъде лош. Има лоши диригенти, които си мислят, че с подобно отношение към оркестъра ще добият респект. Но не е така. Диригентът трябва да има специално отношение към оркестъра, за да има и оркестърът такова отношение към диригента. За диригента е изключително трудно, защото той е сам, а срещу него са най-малко петдесет различни лица, всеки със своите проблеми и характер. Трябва да се намери баланс и той трябва да ги обедини в името на музиката.

От кого сте се учили в професията?

Имах огромния късмет да уча при едни от най-добрите. Смея да го кажа и се гордея с това. Моят учител по дирижиране е Ралф Вайкерт, бивш дългогодишен директор на Цюрихската опера, три години почетен директор на Метрополитън Опера. Много ми помогна. Бях негова асистентка на Вагнеровия фестивал във Велс, Австрия, в Цюрих на две негови постановки – „Мария Стюарт“ и „Лучия ди Ламермур“. Много научих от него и съм му много благодарна. Той е бил в класа на Ханс Сваровски заедно със Зубин Мета, Клаудио Абадо. Правих няколко пъти майсторски класове с Бернард Хайтинк. Това са двамата диригенти, от които пряко черпих знания. През годините бях на различни продукции и репетиции. Последната беше при Зубин Мета в Берлин, където той направи програма с Рихард Щраус, през май в Миланската „Скала“ направи Осма симфония на Брукнер и аз присъствах на всички репетиции. Нямам идоли, но много се възхищавам на Карлос Клайбер, разбира се, на Ленард Бърнстейн, Жорж Претр, сър Джордж Шолти. От българските диригенти много харесвам Емил Чакъров.

Светлана Галианова

Светлана е родена в Добрич, учи пиано с Йорданка Ковачева. Завършва оперно-симфонично дирижиране в НМА „Панчо Владигеров“ в класа на проф. Пламен Джуров и доц. д-р Георги Патриков. На сцената дебютира с Академичния симфоничен оркестър. По покана на „Симфониета Видин“ представя детски образователни концерти, някои от тях са изпълнени в пещерата Магура. Работила е и с Камерния оркестър в Добрич.

Миналата година изнесохте концерт с Камерен оркестър – Добрич. Вече завършихте Музикалната академия. А сега накъде?

Продължавам да се уча. Смятам, че това е само началото, имам да извървя доста дълъг път и го очаквам с голямо желание и нетърпение. Амбицирана съм. Нашата професия е известна с това, че учиш цял живот.

Но всичко свързвате с дирижирането?

Искам така да се развият нещата, че да успея да се издържам с дирижиране. Това е трудна цел, но не и невъзможна.

В краткия творчески път сте дирижирали Академичния оркестър, Добричкия оркестър и още?

В последните години гостувах често във Видин. За настоящия сезон се очертават още няколко концерта, така че се надявам всичко да върви по плана.

От натрупания опит не съжалявате, че сте избрали този път. Как ви приемат музикантите?

Не съжалявам никак. За мен музиката е страст, цел и ме води напред. Оркестрантите ме приемат добре. Първоначално срещах погледи, които питаха: „Това малко момиче дали ще се справи?“. Но и мъжете също започват като млади и се учат с времето. Не смятам, че трябва да се делят професиите на мъжки и женски. Важното е човек да обича това, което прави, да може да предава цялата тази любов на оркестъра, а оттам и към публиката.

Имате ли обяснение защо са толкова малко диригентките на симфонични и оперни състави? Особено у нас.

Не мога да си отговоря. Преди много трудно са приемали жени в оркестрите. Предполагам, за да не се разсейват мъжете (смее се). Може би защото се е смятало, че нежният пол не може да взема решения. Хубаво е, че вече има възможности и ние да навлезем в тази сфера.

Тъй като сте в началото на кариерата, сигурно са много произведенията, които мечтаете да дирижирате?

Всъщност всяко произведение, което имам възможност да дирижирам, което уча и в чиято история навлизам, ми става любимо. Но един от композиторите, които са ми най-близко до сърцето, е Брамс. Обичам музиката и цялата му история, изпълнена с любов, тъга, падения и възвишения. Чувствам го близък.

Откъде трябва да започне пътят на диригента?

Не мога да дам точен отговор. Всяко произведение, което работиш, е трудно. Да го разучиш, да облечеш кожата на композитора, всяка техника, щрих, нотите, взаимодействието между тях – това е много работа. Всеки композитор има своя специфика. При Брамс творбите са мащабни, а при Моцарт всичко е толкова ясно, кристално и светло, не бива да се мърда. Трябва да влезеш в дълбочина.

Споменахте, че навлизате в биографията на композитора, разучавате времето, стила, историята. А слушате ли други интерпретации, когато трябва да подготвите дадено произведение, или работите само с партитурата?

Да, слушам. Има толкова много записи, направени от големи диригенти. Интересни са ми техните идеи. Но аз имам моя идея как трябва да прозвучи дадено произведение.

Когато нямате ангажименти и творби, които ви предстои да изпълните, как учите? Инструменталистите имат своя инструмент, певците – гласа си, как работи един диригент?

Подготовката вкъщи е важна част от работата на музиканта. Всичко ми звучи в главата и си представям как бих го направила аз, уча партиите на всеки инструмент. Разбира се, много е различно, когато се изправиш пред други хора. Да, в главата звучи хубаво и всичко е прекрасно, но когато си пред оркестъра, е възможно да възникнат неразбирателства – към жеста ми или при работата с отделните групи в оркестъра.

Докъде стигат мечтите на Светлана?

Може би някога да имам мой състав. Нали казват, че колкото са големи мечтите, толкова е голям и човекът. Важно е да се стремим към целите, които сме си поставили.

Инна Диловска

Инна Диловска е от Плевен. Учи пиано при Елеонора Карамишева в НУИ „Панайот Пипков“. Следва в НМА „Панчо Владигеров“ при проф. Пламен Джуров и доц. д-р Георги Патриков. Работи с Академичния симфоничен оркестър и Дамски салонен оркестър – гр. Катовице, с Плевенската филхармония и образователния проект „Фортисимо“ на Софийската филхармония. През 2018 г. спечели наградата „Музикант на годината“ в категорията „Дебют“ на предаването „Алегро виваче“ на БНР.

Трудна е диригентската професия, независимо дали си мъж, или жена. Има предразсъдъци относно жената като диригент, но мисля, че те вече са в миналото. За щастие все повече дами успешно се изявяват на диригентския пулт. Тази професия ме привлече с многообразието, с възможността да проникна по-дълбоко в музиката, да я разбера на друго ниво.

Кога взехте решение да бъдете диригент?

Спомням си, бях първи курс в теоретичния факултет на Музикалната академия в София. Тогава не мислех да поема по този път, но когато започнах да изучавам основи на дирижирането, видях колко пленяваща може да бъде тази професия, колко много хоризонти открива пред мисълта на музиканта, колко разнообразно може да бъде всичко, което диригентът успее да изгради. Трябва буквално от нулата да изгради една творба. Диригентската професия отрано присъства в живота ми. Пеех в различни хорове. Винаги наблюдавах какво прави диригентът. Разбира се, с детския си ум не съм могла да обхвана всички аспекти, но ми беше интересно.

Когато застанахте за първи път пред оркестър, как се почувствахте?

Често ходех на концертите на Академичния симфоничен оркестър в НМА и наблюдавах по-големите ми колеги. Тайно си мечтаех, че един ден и аз ще застана на този пулт. Това стана в трети курс, когато започват концертите с учебния оркестър. Трябваше да подготвя три произведения, които не бяха никак лесни – Четвъртия концерт на Бетовен, Рококо вариациите на Чайковски и първа част от Петата симфония на Бетовен, като откриваща програмата. Беше голямо предизвикателство, но се справих успешно. Имах много положителни отзиви.

Кои бяха първите ви солисти?

Пианистът Александър Лиалиос и виолончелистката Татяна Недкова.

Миналата година спечелихте наградата в категория „Дебют“ в класацията „Музикант на годината“.

Получих тази награда заради дебютния ми концерт в Плевен – първия ми самостоятелен концерт извън академичната среда. Беше в края на 2017 г., покани ме директорът на Плевенската филхармония Любомир Дяковски. Беше много вълнуващо. Аз съм от Плевен и за да дирижирам пред тази публика, трябваше да се представя на високо ниво. Започнахме с увертюрата към „Дон Жуан“ на Моцарт, след това Първия концерт за пиано на Менделсон със солист Иван Дончев и Пета симфония на Бетовен.

Как се развива кариерата ви?

За всеки диригент началото е сложно, защото хората трябва да го признаят като музикант и диригент. Има период, в който участията не са толкова чести – два-три пъти в годината. В началото човек няма как да разчита изцяло на това занимание. Естествено, всеки млад диригент гледа да се развива и самоусъвършенства, приема поканите, които му се отправят. Аз съм докторант в Музикалната академия със специалност „Дирижиране“. Имам часове с първокурсници. Преподавам пиано, солфеж и хармония в частна музикална школа. Дирижирам и пея в църковен хор в столична църква.

Казвате, че е труден пътят на диригента, но когато си жена, е още по-трудно. Не трябва ли да бъдете малко по-агресивни, вие да търсите контакти със съставите?

Да, така е. Последната ми покана от Сливенския оркестър дойде благодарение на установен контакт с тях. Реших да изпратя портфолиото си до няколко извънстолични оркестри, за да узнаят за присъствието ми на българската сцена и при интерес да се свържат с мен. Днес човек трябва да бъде по-активен. Периодично да напомня за себе си. Това не е нещо лошо, стига да се прави с вкус и умерено. Благодаря на сливенския състав, с който имах концерт през юни! Мисля, че мина добре. Имах проект и с „Фортисимо“ – „Менделсон и малкият Ото“, интересна детска програма. Имам участия с Плевенската филхармония. През октомври ще дирижирам Академичния оркестър, а в края на годината – Плевенската филхармония. Наистина за момичетата е по-трудно, но пък в световен план стана модерно да се канят жени диригенти, което разчупи традицията. Май има раздвижване и у нас.

Мечтата за бъдещето?

Много съм мислила. Имала съм различни идеи. Трябва ми още време да натрупам опит, да се развия като диригент. Искам да изляза извън България, да посетя майсторски класове при изтъкнати преподаватели. Защо не в бъдеще да започна свой проект, ако намеря съмишленици, да създам свой камерен състав, с който да стигна до повече хора в по-малки населени места или в социални заведения, където нямат достъп до жива музика. Много ми се иска да мога да пътувам с такъв състав, да представям красотата и многообразието на музиката. Чела съм книгите на Росица Баталова, знам за нейния дамски камерен оркестър „София“ и съм се замисляла какво ли би било да направя подобна формация и да възродя нейната идея.

Калина Василева

Калина Василева е родена в Шумен. Завършва НМУ „Любомир Пипков“ с флейта, а след това Музикалната академия с флейта като студентка на проф. Лидия Ошавкова, същевременно учи оперно-симфонично дирижиране с проф. Пламен Джуров. Като флейтистка печели награди от национални и международни конкурси. Била е солистка на Държавния симфоничен оркестър в Шумен, на Оркестър „Орфей“ в Перник, Филхармонията в Разград, Академичния симфоничен оркестър към НМА.

Флейтата винаги ми е била на сърце. Израснала съм в оркестрова среда. Когато е нямало кой да ме гледа, съм била на сцената, около родителите ми. Така че звукът на оркестъра е трайно заседнал в съзнанието ми. Идеята за дирижирането се появи постепенно. Оказа се, че години наред не са приемали момичета в тази специалност и аз бях първата. Никога няма да забравя момента, в който разбрах, че мога да се осмеля.

Кога беше първият концерт, на който застанахте на диригентския пулт?

Маестро Станислав Ушев ме беше поканил за солистка на Шуменския оркестър. Свирих Концерта на Карл Филип Емануел Бах и тъй като той знаеше, че уча дирижиране, ми предложи да изсвиря и издирижирам втората и третата част. Естествено, веднага се съгласих. След първата част той ми подаде палката и ме остави сама на сцената. Беше невероятно изживяване! Спомням си колко бях изтощена. Една седмица не бях на себе си. Оттогава не съм си позволявала да свиря и дирижирам едновременно. Първият цял концерт, който направих, беше през декември 2011 г., изцяло с Моцартова програма. Спомням си как сънувах Моцарт.

След това?

В момента съм в Шумен. Измина моят шести сезон. Маестро Ушев е директор и диригент, а аз се водя главен диригент. Повечето концерти ги поемам аз. Много съм му благодарна за доверието. Това е изключително важно – млад човек, момиче, да получи подобен шанс. Той ме прие много добре. Имах възможност да си избирам солисти, програми. Имах и имам свобода. Натрупах сериозен опит и се чувствам по-уверена.

Как се съставя една програма? Слушателят в залата не си задава този въпрос.

Първо избирам солистите. Вече съм работила с много от свирещите български музиканти. Когато установим, че имаме идея за произведение, допълвам програмата. Съобразявам се със стила, да има послание към публиката. Мисля, че в това отношение имам успешни програми.

Как се справяте с оркестъра – толкова сте крехка, нежна?

Да, самата аз се питах същото, когато отидох за първи път в Шумен. За мен беше необяснимо как ще го направя – всички са по-големи от мен, всички имат по-голям опит от мен. Оказа се много леко. Ние сме едно семейство. Това, че съм млада, че съм момиче, не ми попречи. Напротив, гледат ме с интерес, вслушват се в мен, понякога ме съветват, което аз приемам с радост, защото също се уча. Важен е също и фактът, че доста време съм свирила в оркестър и това ми е помогнало чисто психологически да усетя ролята на диригента, за да е приятно на всички да работим заедно, да мислим заедно, да няма излишни емоции, които натоварват процеса.

Дирижирали ли сте другаде?

В началото освен в Шумен бях назначена и в Разград, но там имаше опасност от закриване на оркестъра и трябваше да остана само в Шумен. Все още ме канят за концерти в Разград. Работила съм и във Видин. С директора имаме хубав творчески диалог. Обикновено ме канят, когато трябва да свирят деца от музикалното училище, тъй като се разбирам добре с тях. Отскоро и в Шумен направих един проект, в който говоря с децата за музиката. Дори имаме покани от други градове в областта. За този сезон смятам да разширим програмата. Много съм доволна, защото децата имат огромен интерес, слушат, не разговарят помежду си. Била съм и в Хасково, преди да закрият оркестъра и да стане струнен състав.

Как избирате детските програми?

Гледам да са по-камерни. Качвам децата на сцената, за да са по-близо до инструментите, да чуват звука отблизо. Имаме Моцарт, Хайдн, ярки, малки пиеси. Позволила съм си една игра с динамиките – когато е силно, да стават, когато е тихо, да сядат, и децата много се забавляват. Показвам им как се свири пицикато. Насочвам вниманието им към всяко нещо, което могат да запомнят. Накрая им давам палката, за да дирижират.

Накъде ви водят мечтите?

Бих искала да разширим състава на оркестъра, тъй като в момента е „Симфониета“. Отдавна си мисля за майсторски клас, но не съм избрала при кого, за да мога да получа максимално за времето, което ще прекарам там.

Кога е първият концерт от новия сезон в Шумен?

На 12 септември, аз дирижирам... Гледам с хубави чувства към бъдещето.