Култура / Брой 2 (2965), Февруари 2020

Разговор с Антон Стайков

„Предубеждението, че хората, които четат комикси, не четат книги, е оборимо отдавна. Френски изследвания показват, че който чете комикси, чете и повече „друга“ литература, отколкото останалите. Тоест това е стъпка към четенето изобщо.“

Българският комикс е на повече от столетие и смело навлиза в XXI в. Превърна се в традиция церемонията, на която се връчва годишната награда за комикс на името на Александър Денков, основана от секция „Комикс“ на СБХ. Може би е редно да кажем няколко думи за основоположника на родния комикс в светлината на тази награда.

Инициатор за създаването на тази награда е групата около сдружението „Проектът „Дъга“. Наградите, които СБХ раздаваше за различни изкуства, изчезнаха по време на прехода, останаха само няколко награди, в които СБХ е в ролята на партньор – голямата награда за живопис на името на Владимир Димитров – Майстора, на името на Захарий Зограф и още няколко по-малки награди. Решихме да учредим награда за комикс и естествено ни се стори тя да е на името на Александър Денков, който още като ученик през 40-те години на ХХ в. рисува в комикс вестниците „Чуден свят“ и „Илюстровано четиво“ като завършен професионалист в областта на комикса.

По онова време младият Любен Зидаров има голямо желание да е първият художник на български комикс. И даже, след като публикува няколко комикса на теми от народни приказки, се захваща с амбициозното начинание да направи голям комикс по „Бен Хур“, станал популярен с едноименния филм. Обаче не успява да го завърши и се радва на приятеля си, който пък рисува страница след страница.

Днес, на повече от 90 години, Зидаров признава: „От нас двамата по-талантливият беше Денков, особено в комиксите“. Денков рисува поредица от 21 епизода от „Храбрият ескимос“, комикс, създаден по романа „Нуват храбрецът“, издаден на български с илюстрации. Справя се много добре: динамични композиции, убедителни изображения на животни, бягащи фигури, шейни, зимни декори…

Пак Денков прави и един от първите опити в анимацията в България, работи по „Малкият крадец“ през 1945 г., като конструира сложен декор, раздвижва убедително персонажите и има амбициозен план да направи нещо, което може да се сравни с анимациите на Дисни. Следва един премълчан период, за който стигаме до фактите опосредствано – рисува карикатури за опозиционното „Народно земеделско знаме“. За тях се споменава по време на процеса срещу Никола Петков, но те не са подписани и Денков се отървава. Било е направо страшно след 1946 г. да те заклеймят в карикатура в официозен вестник като „Стършел“, в която да си изобличен като вредител, опозиция, „лаещо куче“... Било е равносилно на присъда, на зачеркване на живота и кариерата ти.

Александър Денков се отказва от комиксите и поради това, че те стават неудобен, „западен и гнил“ жанр. Развива таланта си на илюстратор и утвърждава различни подходи към всяка книга, без да остава в едно и също стилово поле. Така че можем да наречем Денков новатор в три изкуства. В класически се превръщат илюстрациите му на Омир, български народни приказки, на фантастика – например „Победителите на Аякс“ (1959 г.) на Георги Марков.

От колко години давате наградата си за комикс?

От 2013 г. Първият носител бе Любен Зидаров. Не знаеше предварително, изненадахме го при откриването на изложбата със селекция от негови работи. Много се развълнува. Вторият носител на наградата беше Петър Станимиров. При третата награда също имаше изненада: бяхме решили кой да е победителят, излязох да го обявя, а ненадейно връчиха наградата на мен. На следващата година дадохме наградата на Марко Стоянович, известен в бивша Югославия сценарист на комикси и преводач. Редица сръбски и хърватски художници рисуват комикси за френски издателства. Те имат много силна традиция. В един анекдот, който разказват сръбските колеги, Тито посрещнал някой от американските президенти, който му казал: „Всичко имате в тази комунистическа държава, само комикси нямате“. След което Тито дал нареждане да създадат комикси. В бивша Югославия има много силна традиция, предхождаща нашата от сп. „Дъга“.

През 2017 г. наградата отиде при Мария Николова, режисьор на документалния филм „Дъга – разкази в картинки“, а на следващата година при Евгений Йорданов, ветеран от „Дъга“, първия български художник, защитил дипломна работа с комикс през 1983 г. На 13 януари 2020 г. връчихме наградата за принос към българския комикс за 2019 г. на издател – Марияна Златарева от „Кибеа“, за да подчертаем, че в България има смели издатели на комикси.

На нашия пазар издаването на комикси е трудна кауза, най-вече заради малките тиражи: „Астерикс“ в България излиза в 3000 тираж, а в Полша например – в десетки хиляди. Между другото „Кибеа“ издаде и моята „Кратка история на българския комикс“, съзирайки потенциал в темата, и книгата се изчерпа веднага. Издадоха и „Роботът Чапек“ на Петър Станимиров, както и неговия „Зигфрид“, един голям, почти сто страници комикс. Надяваме се с тази награда да поощрим и други издатели да се обърнат към комикса. Дочух, че тази година даже в издателство, което издава най-вече философска литература, също са решили да издадат комикс.

Защо е толкова трудна кауза издаването на комикси?

Заради това, че сме малка, бедна (и корумпирана) държава. Заради публиката. Заради пиратството. Мнозина са младите читатели, които питат веднага след като излезе една книга, кога ще могат да я изтеглят отнякъде. До голяма степен липсва съпричастността на читатели, които да подкрепят даден проект. Голям успех имат авторите от „Проектът „Дъга“ с албумите „Над дъгата“ и „Над дъгата II“, „Аракел I“, „Аракел II“, сега излиза „Аракел III“. Те са с увеличаващ се брой страници. Става дума за една много интересна история по сценарий на Сотир Гелев: шестима художници си разпределят части от нея и през цялото време тя минава от ръцете на един илюстратор в ръцете на друг. Сотир Гелев даже рисува в три различни стила. Има там интересни преплитащи се фабули за наследства, картини, връщане към реалии от 50-те, 60-те години, интересна вербална и визуална среда, която е по-близо до литературата от всичко друго, което се издава в България. Но не трябва да забравяме, че всички художници от сдружението работят против логиката и пазарната схема – заради мисията за подкрепа на българския комикс нито един от създателите не получава хонорар, а всички събрани средства се отделят за издаването на следващия албум.

А това не може да продължи безкрайно, нали?

Няма ли обаче в България едно усещане, че комиксът е вторична литература?

Като на всяка сцена и тук има различни публики за различните жанрове. Тези, които обичат „Манга“: те пътуват много, гледат свързаното с манга „аниме“ и са съвсем отделна група, която не се интересува от класическите исторически комикси или европейската графична новела. Те имат своя Сomic-con, състезават се в дефилета с костюми на комикс герои, запалени са по видео игри и различен вид състезания.

Други четат американски комикси. Любителите на супергерои са различна публика. За тях издателство „Артлайн“ издава доста преводни неща, там също има няколко хиляди верни фенове.

Мангата е много интересно явление, насочено към различни публики, в някои от тях виждаме и насилие. Докато в европейския, особено във френския комикс, има етика, не е ли така?

Нещата са вече по-нюансирани. И в класическата европейската школа на Bande dessinée, която е френско-белгийска, вече се промъкват елементи от супергеройската естетика или манга естетика в други случаи. Светът заедно с всички аспекти на глобализацията миксира и проявленията на комикса.

И все пак може да се каже, че в Европа се държи много на текста, на литературната основа, на по-сложния разказ, в който има ретроспекции, реминисценции, ретардации, създаване на цели светове, в които понякога участват различни сценаристи и художници и протичането на историите може да трае десетилетия. В европейската традиция читателят вече е свикнал да разчита бързо езика на комикса в цялата му семиотична сила – с различните форми и цветове на балоните (или да се справи въпреки липсата на балони или текст), с цвят, с играта на различните шрифтове и играта с техните големини и визуални характеристики, смесени с иконични елементи, с играта на различни стилове и типографски игри. Идеята „в същото време на едно друго място“ да проследиш други аспекти от разказваната история, да „разтегнеш времето“, да го спреш, да попаднеш на разтвор в албума, в който ще видиш едновременно действието „преди“ и „след“, е позната и очаквана и прекалено опростените разкази не са достатъчни за една все по-интелигентна публика, която чете с много знание и разбиране.

По много умел начин това го прави френско-белгийската школа. В италианската школа например има повече насилие, повече гангстерски истории, което пък е свързано с тяхната история. Но и там клишетата биват пародирани, поетизирани, осмисляни наново. Скоро Игорт, един любим комикс автор, режисира филма „5 е съвършеното число“ по свой комикс, в който показа част от това „отместено“ отношение към собствения комиксов текст.

Има почитатели на комикса, които предпочитат графичната новела, и те са от четящата по принцип публика. Между другото, предубеждението, че хората, които четат комикси, не четат книги, е оборимо отдавна. Френски изследвания показват, че който чете комикси, чете и повече „друга“ литература, отколкото останалите. Тоест това е стъпка към четенето изобщо.

В дискусия, която организирахте преди години заедно с „Литературен вестник“, Сотир Гелев попита Георги Господинов дали може да изброи десет големи български романа. Има ли текстове, които могат да се превърнат в комикси? Като че ли до днес пробив няма, с едно изключение: арх. Орлин Неделчев издаде на български език френския комикс на Жак Наре по „Под игото“, излизал от брой в брой в комунистическия в. „Юманите“ през 1969 г.

Хубаво е, но е и куриозно, че има поне един класически български текст, който бива отново и отново интерпретиран – било на „шльокавица“, било с „превод от български с обяснения“, а в нашия случай – от чужд автор, който е посетил България и вижда миналото ѝ от гледната точка на един художник турист, който пресъздава историята на една чужда държава. Става дума за издание, което чак сега се превежда на български. Един текст, който ние тепърва трябва да адаптираме спрямо Вазовия текст. В случая има нещо симптоматично и пак повтарям, куриозно. А колкото до съвременна българска графична новела – да не забравяме успешната графична новела „Мухата“ на Георги Господинов и Никола Тороманов, която излиза в поредни броеве на две списания.

В същото време във Франция има толкова популярни комикси по Юго – „Парижката Света Богородица“, „Клетниците“… Без това да предизвика културен конфликт.

Във Франция има безброй качествени комикси по класически и съвременни автори. На Литературния фестивал през 2019 г. в презентацията ми „Метаморфозите на френскоезичния комикс“ говорих, между другото, и за комикс адаптацията на „Чужденецът“ по Камю от Жак Ферандес, посветил няколко комикса на Камю и трудните теми за колониалното присъствие в Северна Африка. В Русия например има обемист комикс по „Ана Каренина“. В доста страни комиксите се обръщат към собствената си литература.

На мен би ми се искало да видя и български адаптации на литературни произведения в посоката, в която го правят Георги Господинов и Теодор Ушев. Тяхната книжна адаптация на „Сляпата Вайша“ беше подобна на линогравюра. Може би след успеха на анимационния филм „Физика на тъгата“ Теодор Ушев ще направи и комикс в трудната и неочаквана техника енкаустика, в която е работил за филма. Той живее във френскоезична Канада, където има силна традиция в комикса, вероятно има и любими автори, за съжаление не познавам добре тази сцена, която е различна и от европейската, и от тази на САЩ. Обичам да гледам комикси от локални сцени, които не са толкова популярни у нас – това е добър път за опознаване на друга култура.

Водите ли разговори със съвременни български писатели в тази насока?

Мисля, че само с „разговори“ не се стига до създаване на комикси, но общата атмосфера се променя от увеличаващото се число издадени комикси. Калин Терзийски и Диджей Панк издадоха преди два-три месеца един различен комикс в традицията на Кръмб. Има подобни опити и най-радостното е, че стават все по-многобройни.

Миналата година Калина Мухова, която живее в Болоня, нарисува по стихотворението „Балконът“ на Атанас Далчев една поетична книга, silent novel без текст. Има много спорове какво е точно комиксът, но ако най-общо кажем, че е последователност от картини, които разказват история, то тази история може да бъде и съвсем „безшумна“, съвсем тиха и без никакъв текст.

Много интересен пример на странната българска сцена е комиксът на Константин Витков-Титис „Джак Еридън“, в който се смесват класически детективски сюжет и рисунка, в която има силно влияние от естетика, близка до мангата. Художникът Тодор Христов рисува втори албум със същия герой по сценарий на Титис, като по този начин двамата автори правят миникопие на американския модел, при който се разделя създаването на комикса на различни звена – сценарий, моливна рисунка, тушова рисунка, оцветяване, за да се постигне оптимизиране на процеса.

Това ли е нашият проблем? Нямаме отработено сътрудничество?

Мисля, че проблемът е преди всичко финансов, ние сме бедна държава. Където няма пари за културата, няма пари и за жанрове в културата. Няма и публика. Работата на художниците в комиксите изисква заплащане. Това е скъпо изкуство.

Един комикс албум със сериозен обем би отнел на създателите цяла година. Кой у нас ще си позволи да плати на художник за година работа? Малцина са. Затова поощряваме издател като Марияна Златарева от „Кибеа“, която е съзряла потенциал в комикса, отделила е средства и е организирала логистично процеса така, че да представи на книжния пазар комикс албум, поръчан от нея. Това се случва рядко.

А задачата на създателят на комикс е наистина сложна: той е и историк и драматург, автор на костюмите, художникът трябва да умее без проблем да „надниква“ в разказа от различни гледни точки, да владее перспективата, психологията на поведението, мимиката. И не на последно място – да остане в границите на избрания от самия него стил.

И никъде в България не се учи комикс?

Не, но комикс се учи на много места в Белгия, Франция, Германия, Италия, в САЩ – в специализирани комикс академии. И все пак трябва да имаш изначално специфична дарба – да рисуваш много, да си любопитен към различни визуални и текстови източници, които биха ти помогнали в конкретната комикс задача.

Много от големите автори на комикси са самоуки. Мнозина не могат да бъдат отделени като автори на текст и изображение – например Юго Прат, който е и сценарист, и художник, бащата на Корто Малтезе.

Има една прочута сентенция на Умберто Еко, че когато искал да се развлича, четял Енгелс, а когато искал да е сериозен – четял Корто Малтезе.

Умберто Еко е винаги точен в остроумието си.

Дотук говорихме за ограничената публика на комикса в България и трудното му финансиране, а как стоят нещата с неговия образователен аспект? Използват ли се комикси в образованието?

Очакваме някой да се сети за това и да направи съответната поръчка. Имаме добрия пример на Чехия. Там от правителството поръчаха на няколко творчески екипа поредица от комикс албуми, посветени на президентите на Чешката република. Това за мен е успешна формула, резултатите са добри както заради популяризирането на тема, която би била по-скоро скучна за млади хора, така и заради поощряването на комикс авторите.

Сюжети от българската история в комиксова форма биха имала успех, но такъв проект трябва да се проектира и финансира внимателно и умно, което ми се струва малко вероятно предвид неразумните проекти в градската среда, вида на учебниците и т.н. Има една фондация, която издаде в големи тиражи комикси за български царе и ханове, но за мен резултатът е съмнителен както от образователна и социална, така и от естетическа и творческа гледна точка.

Но ето – най-четената книга е света, Библията, също се разпространява във вид на комикс, преведен и на български.

А има ли интерес към детския комикс в България?

За български примери – важи това, което споменах и преди за финансирането. Няколко души като Ива Груева, Ана Цочева и още няколко работят на това поле. Но общо взето, е постно. Няма много детски комикси. По-целенасочено трябва да се работи и в сферата на преводните детски издания. В Чехия например е преведен целият „Тентен“. В България е издаден само първият епизод, и то пиратски.

Френската и белгийската комикс класика изобщо не е позната в България. А тя е феномен. В Брюксел има невероятен музей на комикса.

Какви са очакванията ви за следващото Биенале на комикса през 2021 г.? Подготовката сигурно е в ход?

След като направихме Международно комикс експо, в което поканихме много автори от цял свят, се убедихме, че нашите художници са съвместими със световната сцена. Ненапразно Алекс Малеев, който първоначално се формира като комикс художник в България, е суперзвезда в „Марвел“. Има талантливи комикс художници, които работят за европейски издателства.

Следващото биенале ще е посветено на дунавските държави. Защото цивилизацията на Европа прониква в България още през Средните векове, та до края на XIX в. през Дунава, през дунавските градове. Ще го направим в София, но символично ще се върнем към корените на самата дунавска култура заедно с колегите от Унгария, Словакия, Германия, Австрия, Сърбия. Заедно с нас са и тези, близо до делтата – Румъния, Молдова и Украйна.

Даже по времето на „реалния социализъм“ ние не се познавахме. Нито навън са знаели, че ние издаваме списание „Дъга“ в тристахиляден тираж, нито пък ние сме знаели нещо за тяхната комикс традиция. В момента установяваме връзка с културните центрове на дунавските държави. Амбицията ни е да направим през 2021 г. една голяма комикс изложба, да издадем каталог, да започнем диалог, да предизвикаме дискусии.

Забелязахме, че след всяка изложба и след всеки албум се появяват нови автори и издания. Интересът трябва да се поддържа. Така се осъществява и тази прословута приемственост, за която се говори обикновено клиширано.

В основата на всички тези проекти, както стана ясно, е една и съща група, членовете на секцията „Комикс“ в СБХ?

„Проектът Дъга“ бе създаден през 2011 г. от художници от списание „Дъга“, които решиха да се съберат наново години след последния излязъл брой през 1990 г. Те са инициатори за създаването на секция „Комикс“ към СБХ, която започна да организира изложби. Членовете на секцията са трийсет. Тази година имаме нова сесия за прием на нови членове, надявам се да се присъединят млади автори.

Организираните от нас две комикс изложби на „Шипка“ 6 са между най-посещаваните изложби в историята на СБХ – всяка от тях е посетена от над 5000 посетители. Издаваме нови албуми. Целта ни е записана в устава – популяризиране на българския комикс, привличането на млади хора.

Надяваме се някой ден да направим и музей на комикса в България.

Разговаря екип на „Култура“

* * *

Българският комикс (2010–2020 г.)

2010 г. – първа среща през 2010 г. на художници от списание „Дъга“ и Георги Гаделев (главен редактор на списание „Дъга“ от 1980 до 1990 г.). Срещата е организирана от Румен Чаушев.

2011 г. – Сотир Гелев, Румен Чаушев и Петър Станимиров създават сдружението „Проектът „Дъга“ през март 2011 г. Това е гражданско сдружение за подкрепа и популяризиране на българския комикс. През 2011 г. към сдружението се присъединява и Димитър Стоянов – Димо. За кратко в групата са и Никола Додов, Росен Манчев и Владимир Коновалов (последните трима участват в албума „Над дъгата“, Коновалов и в „Над дъгата 2“. През цялото това време специален член на групата е и Антон Стайков; създаване на секция „Комикс“ към СБХ.

2012 г. – албум „Над дъгата“ и изложби „Над Дъгата“ в София, Варна, Сливен, Ямбол, Кюстендил, Дупница, Русе, Бургас, Лесковац и Белград – Сърбия.

2013 г. – Първа национална изложба на българския комикс – София, Сливен, Пловдив; „Кратка история на българския комикс“ на Антон Стайков. Премиерата е придружена с изложба „Комикс лаборатория“ – София.

2014 г. – „Фортисимо клас“ – комикси за музиката; изложба „Български комикс“ – Прага, Чехия; Първа национална изложба на българския комикс в Габрово и Лесковац – Сърбия;

Международна изложба „София Комикс Експо“; изложба „Български комикс“ в Прага, Чехия; „Илийчо и Август“ на Сотир и Пенко Гелеви.

2016 г. – Участие в сръбския албум и изложба „Вековници – Каинов род“ на Марко Стоянович, Лесковац - Сърбия; албум и изложба „Над Дъгата 2“; „Първи 10 стъпки в комикса“ на Петър Станимиров; „Илийчо, Август и седемте джуджета“ на Сотир и Пенко Гелеви – Национална награда „Перото“ на НДК за най-добра детска книга; изложба „Български комикс“ в Прага, Чехия; документален филм „Дъга – разкази в картинки“ с режисьор Мария Николова, продуценти Сотир и Пенко Гелеви и с участието на Антон Стайков.

2017 г. – Втора национална изложба „София Комикс Експо“; албум и изложба „Аракел“.

2018 г.  – албум „Аракел – фотоувеличение“; комикс новела „Пръстенът на нибелунга“ на Петър Станимиров.

2019 г. – „Роботът Чапек“ на Петър Станимиров, Марин Трошанов и Антон Стайков – Национална награда „Перото“ на НДК за най-добра детска книга; „Седем градски гряха“ на Благой Иванов и Петър Станимиров.

2020 г. – Предстои „Аракел 3“, като в екипа се включва и Веселин Праматаров.

Антон Стайков (род. 1962 г.) е художник и изследовател на визуалното, доктор по семиотика на рекламата. Автор е на изследванията „Кратка история на българския комикс“ (2013 г., награда „Христо Г. Данов“) и „Българският буквар. 200 години в първи клас“ (в съавторство със Свобода Цекова, 2015 г., награда „Златен лъв“ на Асоциация „Българска книга“), на редица статии за масовата култура, комикса и визуалните изкуства, както и на сборник с разкази „Добре, че умря Джузепе“.