Култура / Брой 2 (2965), Февруари 2020

Един репортаж може да бъде разказан в рисунки и малко думи. Този журналистически жанр не е нов, поне от 90-те години на ХХ в. За негов създател се приема Джо Сако, журналист по образование и самоук художник на комикси от малтийско-американски произход. През 1991–92 г., по време на Първата интифада, той заминава за Западния бряг и Ивицата Газа. Живее сред хората в Газа и Тел Авив, рисува всекидневието и спомените им. Обширният му графичен репортаж „Палестина“ излиза в независимо издателство, тъй като традиционните американски медии все още не познават този формат.

„Палестина“ е от девет отделни глави и всяка се продаваше по-слабо от предишната– спомня си Сако. – Продадоха се под 2000 бройки в целите Щати, което беше доста зле.“ Ситуацията обаче се променя, когато в „Ню Йорк Таймс“ излиза положителна рецензия за комикса. Днес Джо Сако е сред известните художници, репортажите му се публикуват в световни списания, носител е на Американска книжна награда, а комиксът вече отдавна се е настанил в журналистиката. През 2000 г. Джо Сако публикува и комикс за войната в Босна. В него, както и в „Палестина“, той рисува местните хора, но и сам се появява в историята като фигура, която води читателите. Търси различни перспективи и създава многопластова тъкан от лични истории.

„Силата на комиксите е в това, че те много бързо пренасят читателите на друго място, казва Сако пред „Дойчландфунк“. – Отваряш книгата и вече си в Газа или Горажде, Източна Босна. За една добра снимка ти е нужен много късмет, за да уловиш точния момент. Като художник винаги можеш да нарисуваш този момент… Но не бива да го преувеличаваш тъкмо защото е толкова просто. Въпрос на баланс. Освен това комиксът с многото си кадри предлага добра възможност да създадеш атмосфера. На първи план разказваш история, но на заден даваш друга информация: как изглеждат автомобилите, улиците, мръсотията. Всичко това влиза в подсъзнанието на читателя и наистина му създава чувството, че се намира на това място.“ В босненския град Горажде, където през войната повечето журналисти пристигат с конвой на ООН, правят интервюта и веднага си тръгват, Сако живее няколко седмици. „Инвестирах доста време, сам си бях работодател. Много от журналистите сигурно щяха да останат и по-дълго в Горажде, но следобед трябваше да предадат своите репортажи. Други, които останаха няколко дни, започнаха да скучаят. На мен не ми беше скучно. Всекидневието на хората ме интересува повече от големите битки – как живеят през войната, как децата ходят на училище, какво ядат…“

Интересът към комикс журналистиката постепенно расте – във Франция, САЩ, Индия, Ливан, Сирия, Австралия. Изгрява звездата на нови автори. Сред тях е швейцарският карикатурист Патрик Чапате, който създава за „Ню Йорк Таймс“ репортаж в пет части за осъдени на смърт в САЩ. Той работи заедно със съпругата си, журналистката Анне-Фредерик Видман. Рисунките му от военни конфликти излизат и в други престижни медии. Но комикс журналистика може да се открие и в интернет, американското онлайн издание The Nib е сред най-активните.

Както вече стана дума, рисунките често показват и самите художници – в потвърждение на факта, че никоя гледна точка не е неутрална. Така комиксите дават възможност да се погледне от друг ъгъл на репортерската работа, от нейната кухня. Това увеличава читателското доверие, което и без това не е слабо – по правило аудиторията по-лесно се идентифицира с герои на комикси. Комиксът има и други предимства – той може по-лесно да изобрази сложни взаимовръзки, по-достъпен е, когато става дума за сложни теми. Би могъл да даде образ на събития, от които няма фотографии, на труднодостъпни места или истории от миналото. Най-добре е комиксът да се появи в съвместната работа на художник и разследващ журналист, но понеже това е твърде скъпо, не е честа практика. Художниците използват различни медийни жанрове: репортажи, интервюта, разследвания. Комикс журналистиката обикновено е остро социална и критична.

През 2011 г., когато започват масовите протести срещу властта в Русия, художничката Виктория Ломаско прави серия графични репортажи, които нарича „Хроника на съпротивата“. Рисува ги по време на демонстрации, докато интервюира хората на улицата. Водена е от силна журналистическа мотивация и ясна социална позиция. „За мен е важно да пропусна през себе си настроението на тълпата. Обичам да съм очевидец, участник в случващото се“, казва художничката, която стана известна и с графичните си репортажи от съдебните зали – от нашумелите процеси срещу пънк групата „Пуси Райът“, организаторите на изложбата „Забранено изкуство“, срещу Михаил Ходорковски. Тя рисува и непълнолетни от изправителните колонии, където сама преподава рисуване. В онлайн изданието „Артгид“ Виктория изброява предимствата на документалната графика. „Художникът по-добре разбира и осъзнава събитието чрез процеса на рисуване, на документална зарисовка, това е първа стъпка към осмисляне на случващото се… Рисувайки по време на събитието, художникът е принуден да се концентрира, за да превърне събитието в знак, да отдели главното от незначителното, да запомни характерното.“ Виктория Ломаско гледа на себе си като на последователка на руските художници преди и след революцията, които правят репортажни рисунки.

Друг е опитът на австралийската журналистка Елъри Харис, която през 2017 г. отива на остров Тасмания, за да разкаже за едно неразкрито убийство. Тя проследява разследването, реконструира протичането на съдебния процес, прави интервюта с близките и сама се рисува като репортер в комикса. В него собствените и чуждите изказвания се отличават графично, спомените и чувствата, които до последно не могат да бъдат проверени, също са маркирани – Елъри следва правилата на класическата журналистика. Защото не е достатъчно комиксът да пресъздава истински събития, важно е да отговаря на правилата в журналистиката: критични въпроси, безпристрастно разследване, проверка на фактите и източниците на информация. Предизвикателството за художниците е в това да открият баланса между журналистическата информативност и изкуството.

В днешната епоха на бърза консумация на информацията комикс журналистиката ни обещава известно забавяне на темпото. Според Джо Сако нейното време най-после е дошло. Медиите се отнасят сериозно към комикса, а възможностите на жанра изглеждат неизчерпаеми. Все едно си на голяма ливада, по която все още не е минал човешки крак и не е отъпкал тревата. Не ще ти стигне един живот да извършиш всички пътища.