Култура / Брой 2 (2965), Февруари 2020

С живеещия в Португалия сръбски писател Деян Тиаго-Станкович, автор на романа „Ещорил“ (изд. „Колибри“, 2019 г., превод Жела Георгиева), разговаря Цветан Цветанов

„Военният роман“ на Тиаго-Станкович сякаш събира целия ХХ в. в себе си. В един изискан португалски хотел, съвсем умишлено напомнящ на бара на Рик във филма „Казабланка“, се стичат всякакви странници, бягащи от войната – от членове на фамилията Рокфелер до Хабсбургите и бившия румънски крал, през Хайнрих Ман, Морис Метерлинк, Милош Църнянски… Тук летецът пощальон Антоан дьо Сент-Екзюпери се среща за първи път със странното еврейско момче Габи Франклин, което завинаги ще влезе в световната литература като Малкия принц, а Ян Флеминг се изправя пред прототипа на Джеймс Бонд – Душан (Душко) Попов… Самият Станкович живее в Португалия от средата на 90-те, напуснал Сърбия във времена, които доста напомнят на началото на 40-те (времето, описвано в „Ещорил“). Въпреки всичко „Ещорил“ е светъл роман, той носи както удоволствие от разплитането на различни нишки от познатите ни (а понякога и съвсем непознати) литературни, филмови, исторически реалности, така и атмосфера, ако не на оптимизъм, то поне на душевен покой, неприсъщ за класическите „военни романи“.

Това е роман, писан от чужденец, който разказва историята на чужденци, бягащи от една по-стара война. Взаимовръзките и културните кодове на различни нива – литература, кино, политика, военна история, история на международния шпионаж – изграждат тъканта на „Ещорил“.

Цялата книга разказва за чужденци. А хотелиерът, мистър Блек, е реално съществувал персонаж, но освен това трябваше да прилича на онзи Рик от „Казабланка“, доколкото и целият роман по нещо напомня на филма „Казабланка“. Случайно стана така, но усещайки приликите, реших дори да ги засиля. Занимавам се със съдбата на чужденците, и то не на непривилегированите мигранти, а на привилегированите – на онези, на които нищо не им липсва, само дето са чужденци в Португалия, защото в техните собствените страни се води война, какъвто беше и моят личен опит. Когато отидох в Португалия през 90-те, бях приет добре, не помня да съм страдал много, винаги имах къде да живея, имах работа… Е, кола нямах, но всичко останало си беше наред. От друга страна, и до днес си оставам чужденец. Може би е съдба, която ще ме следва до края на живота ми – да съм чужденец навсякъде, дори в собствената си страна.

Напускате Балканите в едно военно време, през 90-те. Как гледате на днешните мигрантски вълни от Близкия изток и Северна Африка към Европа?

Ситуацията е различна, доколкото при разпадането на Югославия избягаха главно образовани хора. Не бяхме богати. Когато избягах в Португалия, имах буквално 100 долара в джоба си, които ми стигнаха за седем дни в хотел. Мил съм и чинии в началото, каква ли не работа съм вършил… Но съществуваше и някаква мрежа, която ни прихвана, имаше стари емигранти от Югославия, които притежаваха ресторанти, приемаха ни да работим. Югославяните винаги доста добре са усядали на Запад, пригаждат се. Такава е историята ни, трябвало е да станем такива. И много често сме се нагаждали по погрешния начин, но често и по добрия. Когато пристигнах в Португалия, бях на 25, а и външно не се отличавам особено от местните.

„Ещорил“ излезе в Сърбия по време на първата голяма мигрантска вълна от Сирия. А още докато пишех романа, доста се поразрових, за да науча за позицията на Салазар[1] към мигрантите по време на Втората световна война. На Салазар му е било пределно ясно, че те не пристигат, за да останат в Португалия, че за тях Португалия е отправна точка към по-далечни земи. И по тази причина е бил доста любезен с тях. Пазил ги е от посегателства, от грабежи, но не безплатно – трябвало е да платят за своята сигурност. С тези пари е поддържал стандарта на живот във военно време. Искал е хората, минали през страната, да останат нейни приятели. И го е постигнал. В мемоарите си мнозина от тях пишат все хубаво за Португалия. Преди няколко години, когато мигрантската криза стигна и до Сърбия, в колонката си в един вестник предложих на президента на Сърбия да вземе пример от Салазар. Ситуацията беше същата, доколкото никой не бе дошъл, за да остане завинаги в Сърбия. Не вярвам президентът на Сърбия да чете това, което аз пиша, но тогава (по онова време той беше премиер) сръбските власти се справиха наистина добре със ситуацията: не опънахме заграждения, полицията не малтретираше тези хора (имаше един случай на грабеж, но полицаят, който го извърши, беше хванат). Онова, което се забелязваше при българските власти и още повече при унгарските, при нас го нямаше – нямаше побои, нямаше пускане на кучета срещу хората… Това е едно от редките добри неща, направени от човека, който в момента е на власт в Сърбия.

Което показва, че не всичко винаги е черно-бяло?

Да, Салазар се е опитал да удържи ситуацията, така че хората да усещат по-слабо, че Европа е във война. Имало е цензура, разбира се. В новините се е съобщавало за войната така, все едно е в Манджурия, а не във Франция. Местното население е имало малък досег с бегълците. Имало е забрана мигранти да посещават обществените плажове. Спомнете си, че по онова време португалските жени е трябвало да молят мъжете си за подпис, за да пътуват зад граница, не им е било позволено да шофират и т.н. А изведнъж в страната се появяват чужденки, които пушат в кафенетата и носят поли до коленете. Това е било голям шок в Португалия.

Имало ли е наистина хора като португалския консул във Франция д-р Аристидес де Соуза Мендеш, който един ден „полудява“ и започва да издава транзитни визи на всеки пожелал, с което спасява много хора?

Португалците по принцип не са крайни хора. Дори фашизмът им не е бил краен. И всичко, което е предприемала полицията им, е било някак половинчато. Имало е случаи, когато някой комунист е от богато семейство, полицията да навести баща му и срещу съответния откуп да го предупреди да изпрати сина си например във Франция. Не е било като в Сърбия, където при всяка смяна на властта биват убити хиляди или където преди 17 години беше убит премиерът.

Каква е историята с малкото еврейско момче от Белгия, за което някой би написал, че е изглеждало „по-самотно от астериод в Космоса“?

Интересно е, че в Англия например никой не ме пита за Малкия принц. „Малкият принц“ не е част от британското и американското основно образование, поради което не всеки е чел книгата, както е в цяла Европа. Самият аз се изненадах. Мислех си, че както всички знаят за Джеймс Бонд и са гледали „Казабланка“, така знаят и за Малкия принц.

Да кажем, че читателите на „Ещорил“ не са задължително почитатели на Екзюпери или на военните и шпионските романи. Какво показват вашите проучвания четири години след излизането на книгата?

Итало Калвино в една от своите шест „Американски лекции“, посветена на лекотата, казва, че когато имаш добро съдържание, добра история, добра информация, не бива да малтретираш текста откъм формата, а да поднесеш нещата така, че и читателят, който не е достатъчно подготвен и няма критическо мислене, да хареса прочетеното, макар да не е схванал и половината от него. Има, в крайна сметка, различни нива на четене и различни типове читатели. Goodreads дава доста точна разбивка по страни и култури къде до какви читатели стигаш. Има хора, които, докато четат, проверяват различни факти в енциклопедиите. Има и такива, свикнали да четат емоцията, без да отдават голямо значение на предварителните познания. Според мен четенето изисква и познание, и вещина. И по-необразованите читатели, виждам, са дали лоши оценки на романа. Но има и такива, които не са разчели нито вплетената история на Малкия принц, нито са схванали останалите културни референции, но са дочели романа докрай и казват, че им е допаднал… защото детето накрая не умира. Има жени, за които „четивото е занимателно“ – като някаква комбинация от комедиите на Ealing Studios и „Гранд хотел „Будапеща“ на Уес Андерсън. От друга страна, радвам се, че напомня на „Гранд хотел „Будапеща“, макар да не ми е било това целта. Смятам, че моят текст е по-задълбочен. Повече момичета са чели книгата. Те по принцип четат повече от момчетата. Смятам, че има „литература за момичета“ и „литература за момчета“. И въпреки че момчетата обичат повече историческите четива, поднесени с чувство за хумор, какъвто е този роман, повечето читатели на „Ещорил“ са момичета. Следващият ми роман – „Замалек“, който е за Египет и излиза в началото на 2020 г., е повече за момичета. Там повествованието се води от името на жена и повечето героини са жени. Няма да бъде толкова духовит роман като „Ещорил“. Остарявам навярно, но от чисто литературна гледна точка ще е може би по-майсторски: по-видно е, че съм вещ в думите, има повече описания и по-малко случки. По-бавна книга.

„Ещорил“ тече наистина като филм.

Да, това е директният намек: „Вие гледате филм“. Мислите си, че четете книга, но всъщност създавате филм в съзнанието си. Преднамерено беше и напомнянето, че аз, разказвачът, съм напълно реален. И така се създава усещане, че някой разказва своята история, а не е задължително общовалидна истина.

Истинското име на Малкия принц в „Ещорил“ е Габриел Франклин. Същото фамилно име има един мой приятел музикант от Белград с британско-еврейски корени. В предварителния ни разговор споменахте, че това съвсем не е случайно.

Да, в една от вашите любими джаз групи от Сърбия – Fish In Oil, на барабаните свири моят кум, Том Феджа Франклин. Аз съм кръстник на неговия син. Бащата на Феджа е евреин от Лондон, а със самия него от дълго време сме близки приятели. И един от прототипите на моя „малък принц“ в романа е именно малкият Тео, моят кръщелник. Понеже при евреите няма име Тео, героят е Габи, но ето, по фамилното име сте се досетили. Всеки читател открива по някоя малка тайна. Има милион малки тайни. Като хората от фотографията на корицата на романа. Тази снимка открих в Лисабон, в куфара на Душан Попов, който се намираше у едни приятели, също споменати в книгата. В куфара имаше непроявени филми, проявихме ги и на една от снимките бяха тези хора. Нямаше фотографии на самия Попов – шпионите никога не се снимат – но снимката ми допадна и я използвах за корицата. Един ден ми се обади непознат човек, каза, че на тази фотография е разпознал баща си, който през Втората световна война е бил югославски дипломат в Лисабон и се е познавал с Попов, дори го споменава в мемоарите си.

Превели сте Иво Андрич на португалски и Жозе Сарамаго на сръбски. Кой от двамата ви беше по-труден? И по какъв начин самият вие сте повлиян от двамата?

По-лесен за превод е Андрич, защото езикът му е книжовно съвършен. Докато Сарамаго е по-оплетен и понякога преднамерено непрецизен, поради което е доста по-труден. Има моменти в даден текст, в които нарочно съм писал така, че да напомням по нещо на Сарамаго или на Андрич. Не се срамувам от това. Предпочитам да приличам на Андрич, отколкото на нищо да не приличам. Някои ми казват, че това е моят глас, но за мен няма проблем този глас понякога да звучи като Андрич или като Сарамаго, или като Чехов, когото също много обичам. В „Ещорил“ съм мимикрирал и върху стила на Църнянски, в Сърбия веднага забелязаха тази референция. На места умишлено имитирам и стила на Екзюпери, на границата на плагиатстването съм дори, защото това изпълнява съответната функция в романа. Но пък е и съвсем естествено, ако Екзюпери се появява в моята история, той да говори със своя глас, а не с моя.

„Аз съм толкова стар, че си спомням единствено онова, което съм си измислил сам“ – тези думи обаче, доколкото знам, не са нито на Екзюпери, нито на Църнянски, нито на Андрич, нито на Сарамаго…

Да, това са лично мои думи. Радвам се, че има още читатели като вас, на които именно те са им направили впечатление.

Деян Тиаго-Станкович е роден през 1965 г. в Белград. От 1996 г. живее в Лисабон. Негово дело са първите преводи на Жозе Сарамаго на сръбски и на Иво Андрич на португалски. За романа „Ещорил“ (2015) получава отличието Бранко Чопич на Сръбската академия на науките и изкуствата, Британската награда за най-добър исторически роман (2018) и номинация за Международната дъблинска литературна награда.