Култура / Брой 2 (2965), Февруари 2020

С Георги Папакочев разговаря Оля Стоянова

Повечето фотографи казват, че са стигнали до фотографията през рисуването. Можеше ли да не посегнете към фотоапарата, да бъдете журналист и това да ви е достатъчно?

Нека да дефинираме понятието „фотограф“ преди всичко. Днес всеки е фотограф. Вие правите ли снимки? Снимате ли децата си? Правите ли си селфи? Да, това означава, че вие сте фотограф.

Голяма е разликата между фотограф и любител, дори днес, когато светът се напълни с фотографии?

По-скоро светът живее в космос от изображения. Те са навсякъде – в интернет, в медиите, независимо дали са електронни, или традиционни, в науката, изкуството, рекламата и къде ли още не! Вече едва ли можем да си представим света около нас без тях. Освен това изображенията са много по-бързо въздействащи, по-лесно постижими и по-ефектни от „хилядата думи, на които се равнява една рисунка“, както гласи древна китайска мъдрост.

Но всички, които снимат, ли се превръщат във фотографи?

Днес почти всеки снима по някакъв начин, и то с ясното съзнание, че ако не предложи някакво изображение, което да илюстрира образно неговата мисъл, малцина биха обърнали внимание. Фотографиращият си дава сметка, че колкото по-интересна, по-ефектна и любопитна е една снимка, дори технически некачествена, толкова повече „харесвания“ ще събере в социалните мрежи и съответно ще привлече по-голямо внимание към своето дребно, средно, голямо, а може би гигантско послание.

Но през последните години има съпротива дори сред фотографите, която неминуемо се поражда, щом си заобиколен от един снимащ свят.

Сред кои фотографи обаче? У масовия снимач, който е дал хиляди левове за хубавото си телефонче с добра камера, за когото най-голямото щастие е да създава безброй цифрови изображения и да ги качва във Фейсбук, където неговите приятели от виртуалния свят ще могат да видят къде е ходил, какво е правил, с кого се е срещал? Или у професионалните репортери, които чрез образната журналистика имат задължението да информират публиката за случки и събития, до които тя обикновено няма достъп?

Същото е и с видеоклиповете в Ютюб например. Там визуалната вселена също е необхватна, но в нея всеки гледа онова, което има някакъв смисъл за него, заснето е добре и притежава информационна или познавателна стойност. Голямата илюзия на повечето създатели на цифрови картинки е, че те правят фотография или кино. Нищо подобно. Те по-скоро създават графични файлове, докато фотографията в нейния класически смисъл е нещо доста по-различно, да не говорим за киното! И още нещо – днес никой, дори и най-сериозните критици не оспорват факта, че освен всичко друго фотографията е и изкуство. Просто „светлописът“, както понякога наричат физико-химичното, а сега и цифровото създаване на образи, е не само бърза новинарска медия, но и неделима част от художественото изящно изкуство. Затова и съществуват жанрове като документална фотография, фотожурналистика, художествена или артистична фотография. Удивителното е, че в технологично развития свят дори радиостанциите, нямащи нищо общо с изображенията, се ориентираха към образното представяне на своите послания. Преди петнайсетина години шефовете на радио „Свобода“ в Прага са иззели всички магнетофони, диктофони и други записващи устройства, раздали са на журналистите по един „айфон“ и тяхната репортерска работа е станала значително по-проста като технология, но много по-сложна за журналистите, които вече е трябвало да създават посланията си със звуци и с образи. Същото днес важи и за българските радиорепортери.

И отново нещата се връщат в изходна позиция, че по-важен е авторът, а не техниката…

Естествено, че авторът е най-важен, но днес той е натоварен с допълнителни отговорности. Ако водите или участвате в дискусионно радиопредаване като „Неделя 150“ например, вие, освен че следва да проявявате максимална концентрация в диалога със събеседниците, вече трябва да се съобразявате и с изискванията на едно тв студио, защото въпросното предаване се излъчва директно онлайн. Необичайно за радиоводещия, но вече неговото облекло, прическа, изражение и поведение се превръщат в допълнително изискване. От друга страна, известно е, че дългото дискусионно говорене неизменно доскучава, ако не е придружено с видео, картинка, образ! Големи световни радиостанции като Би Би Си, радио „Свобода“ и други поддържат свои високотехнологични сайтове с възможности за излъчване на живо в социалните мрежи, за сваляне на подкастове с аудио- и видео записи, предлагат немислими само допреди едно десетилетие онлайн чудесии.

С тази история искате да кажете, че няма значение дали е фотография, дали е журналистика, важно е смисълът да не ни се изплъзва, а не какви канали използваме?

Всъщност по този начин аз отговарям индиректно на въпроса ви защо не съм продължил кариерата си само като журналист, а продължавам да се занимавам и с фотография. Когато имаш да кажеш нещо на своята аудитория и си прекарал целия си професионален живот в радио- и телевизионни студиа, вече няма никакво значение какво средство ще използваш за изпращане на посланието си. С думи, с образ, чрез видео или само със звук (а понякога дори с многозначително мълчание) – всичко това са възможностите на съвременната мултимедия, която съдържа огромен въздействащ потенциал. Теоретиците потвърждават тази теза: Маршал Маклуън, на когото принадлежи фразата „медиите/медиумът е съобщението“; Сюзан Зонтаг, която посочи във фундаменталния си труд „За фотографията“, че „изкуството неизбежно ще бъде тласкано все повече и повече да свърши в снимки“, а Ролан Барт призна, че „фотографията съществува и има собствен „гений“.

За моя изненада, оказа се, че съм единственият български журналист, който е снимал споменатата Сюзан Зонтаг. В Прага тя гостува на радио „Свободна Европа“ заедно със сина си Дейвид Рийф, един от влиятелните западни историци и интелектуалци. Освен интервю с нея успях да „открадна“ и няколко черно-бели фотокадъра на двамата. Зададох ѝ въпроси около нейната благотворителна кампания по време на войната в бивша Югославия. Това интервю от 1995 г. излезе във вестник „Култура“. Понеже все пак говорим за фотография, притежавам снимки и на други знаменитости, които съм интервюирал – Булат Окуджава, който само няколко месеца след гостуването си в Прага през 1997 г. напусна този свят. Преди няколко години в Чешкия културен център в София направих фотоизложба със заглавие „Лица от моята Прага“. На нея можеха да се видят и други уникални портрети – на съветската дисидентка Елена Бонер, съпруга на акад. Андрей Сахаров, на президента Вацлав Хавел… За съжаление аудиоархивът на българската редакция на радио „Свободна Европа“ изчезна някъде.

Но предполагам, че пазите тези документи в личния си архив?

Запазил съм каквото мога, но архивът от 40-годишната ми журналистическа работа е толкова голям, че не знам дали ще ми стигнат дните да го подредя. Колеги от БНР са ме питали: „Добре де, защо нямаш снимки от началото на предаването „12+3“, което тръгна по „Хоризонт“ през януари 1989 г., по време на най-голямата политическа лудница в страната?“. „Ами как да снимам? Бях пред микрофоните в студиото почти всеки ден, а не на улицата с фотоапарата…“, отговарям.

Аз също мислех, че никога не сте оставяли фотоапарата.

Не е възможно да снимаш, когато водиш предаване по радиото или телевизията. Просто през всичките тези 40 години пред микрофони и камери „моите“ събития бяха единствено преките разговори и включвания в ефир.

Има ли добро време за фотографията? Ако сравните времето, когато работи баща ви, с днешния ден. През 2019 г. събрахте в книга албум 300 портрета на баща ви – фотограф-художника Петър Папакочев.

Разликата е във вида снимки, които е правил баща ми, и които бих направил аз, ако участвах с фотокамера в събитията. Моето време и журналистическата професия бяха такива, че трябваше да говоря и се появявам в ефир, и се лаская от мисълта, че си вършех работата добре. В мемоарния сборник „Приключението 12+3“ ще прочетете трогателни спомени на първите водещи на това радиопредаване, публикации в списание „Български журналист“ за него, ще видите първите рейтинги за популярността на водещите… И то във време, когато БНР разполагаше само с неколцина изявени водещи, които бяха непоклатими като гласове и авторитет. Но новото тогава настъпваше. И нещата бяха станали съвършено различни. Днес с много усилия изрових снимки на екипа, които сме си правили за спомен по време на купони и излети. И добре че успях да открия старите негативи, та илюстрирахме с документални фотоси въпросната книга. А във фотостудиото на баща ми нещата са били съвсем различни.

Но и времето е било различно. Да разговаряш с всеки свой клиент, да намериш подход към него, преди да го снимаш, това изисква време, друго темпо на работа, друг метод…

Това е професионалният фотографски подход. Все пак едно е да обикаляш улиците с фотоапарат и да търсиш събитията или да изпълняваш редакционна задача да снимаш цар Борис III, който излиза от двореца, или трибуната на мавзолея, от която Тодор Живков маха с ръка на манифестиращите, или да си на митингите в края 1989 г. Ателиерният фотограф не ходи по събития, а по-скоро „събитията“ идват при него. Когато много и известни хора започнат често да навестяват фотографското ти студио, а след това да ти благодарят за снимките, когато реномето ти започва бързо да расте и се превръщаш във фотограф звезда, тогава вече е ясно, че си се справил добре със своята професия и изкуство. Разбира се, визирам моя баща. За съжаление почти всички негови снимки, заснети преди 1944 г., са унищожени при бомбардировките в ателието му на столичната улица „Леге“ 29.

Там се е намирало и ателието на Тодор Славчев и при тези бомбардировки изгаря и неговият архив.

Не знам къде точно е живял Тодор Славчев и дали е притежавал ателие, той все пак беше фотожурналист, но през 2018 г. имах честта да открия изложбата, която Фотографската академия подготви със съдействието на неговата внучка Яна Узунова. Помня добре бай Тодор Славчев. Макар и фоторепортер, той беше приятел на баща ми и често идваше у дома – лъчезарен, усмихнат човек, който не сваляше няколкото фотокамери от врата си. Както и другите репортери, които снимаха в София по онова време. Тяхната фотография обаче беше различна. Докато ателиерните фотографи като Асен Кемилев, двамата братя Ненко и Минко Балкански, Борис Натов, Станчо Джиджев, чичо Гаро от студиото на ул. „Раковски“ и още редица други творяха в своите фотографски ателиета под светлината на ателиерните си прожектори и лампи, фоторепортерите обикаляха страната, за да търсят и регистрират текущите събития. След 1947 г. клиентелата на баща ми варираше от хора, които щастливи, че са оцелели от войната, идваха да се снимат със семействата си, окичени с отличията, получени по бойните полета на Първа българска армия, до онези с фуражките и червените лампази със съветски ордени по кителите. После дойде ред на т.нар. „герои на социалистическия труд“, на „народните“ и „заслужилите“ артисти, на лауреатите на Димитровска награда. Основната част от тази група обаче бяха хората на изкуството – композитори, оперни и оперетни певци, инструменталисти, известни писатели, интелектуалци. Всички те отлично си даваха сметка, че не идват при Папакочев само за да ги направи красиви, но вероятно са усещали, че техният портрет ще остане за историята, ще ги увековечи. Инстинктивно са разбирали, че снимката им е „пипната“ от майстор.

Близка приятелка на споменатата вече Сюзан Зонтаг е световноизвестната американска фотографка Ани Лейбовиц. Тя стои до леглото на Зонтаг с фотокамерата си в последните ѝ часове и я снима… Разбира се, още не е показала тези снимки, но един ден със сигурност те ще видят бял свят. Да не забравяме, че пред Лейбовиц самата британска кралица позира за традиционния си фотографски портрет. В Отава до средата на миналия век е творил друг известен фотограф – Юсуф Карш. А пред неговото студио са чакали ред държавници, правителствени глави, политици, знаменитости от цял свят! Мнозина помнят неговата снимка на вбесения Уинстън Чърчил след нахално издърпаната от фотографа пура, когато министър-председателят е скочил от стола в студиото, за да удари фотографа. Тъкмо в този момент Карш, арменският емигрант в Канада, прави снимката и този уникален портрет на Чърчил въодушевява британските войници по време на Втората световна война.

Тези хора, освен че са били много добри в професията си – с усет за композиция, детайл, точно око, какво още са имали? Добри психолози ли са били?

Ако пред камерата ти застане непознат човек, ще му направиш рутинна снимка, от която той може да остане доволен, може и да не се хареса особено. Когато обаче в студиото ти влезе композитор – класик на българската симфонична музика, като Петко Стайнов, Любомир Пипков, Веселин Стоянов, пианист като Юри Буков, цигулар като Васко Абаджиев или, да речем, виолончелист като Мстислав Ростропович, за да му направиш професионален портрет, ти трябва или да го познаваш, или да положиш максимални усилия да го опознаеш. Просто трябва да си вникнал внимателно във вътрешния мир на тези личности и творци, да си слушал техни изпълнения, да си разговарял с тях. Едва тогава имаш някакъв шанс да направиш запомнящата се и различна снимка.

Стигаме до вагоните с прочетени книги, така ли?

Не само до тях. Моите родители буквално не излизаха от операта, оперетата, от театрите, от киното. Така че самият акт на създаване на изображението – а той технически продължава само една стотна от секундата – е резултат от дълги натрупвания и наблюдения.

Гледали ли сте как работи баща ви?

В неговото студио нещата бяха много специални, особено когато ставаше въпрос за снимка на известна личност, актьор или актриса. Още след първата среща той често казваше: „Не, не, сега вие ще се върнете у дома, ще се наспите добре, за да нямате тези уморени очи, и моля, следващия път не носете толкова деколтирана рокля, а си вържете едно шалче на врата, за да не се виждат някои бръчки. И в никакъв случай не си слагайте червило!“. (Червилото в черно-бялата фотография просто излиза съвсем черно.)

Помня разказа на баща ми как през една влажна есенна вечер в началото на 50-те години в ателието пристигнал известният и колоритен проф. Александър Балабанов с молба: „Папакочев, направи ми някаква прилична снимка за една публикация“. Баща ми го сложил да седне под пуснатите прожектори, нагласил го в свободно-отпусната поза и го помолил да изчака минутка, за да смени фотографската плака в тъмната стаичка. Когато се върнал в студиото, забелязал, че професорът, уморен от лекции и отпуснат от топлината, е заспал дълбоко. Баща ми си казал: „Боже, ама той е толкова интересен със затворени очи“. И тутакси му направил няколко кадъра. Разбира се, след това е направен и официалният портрет, който също става чудесен. Случаят е илюстрация за бързата реакция на фотографа и уловения неповторим момент.

Вие имате добър репортерски рефлекс, но щяхте ли да се чувствате добре и в кожата на фоторепортер? Нямаше ли да ви е тясно в тази професия с ясни правила и дисциплина?

Шестнайсет години преподавах в НАТФИЗ специалността „Фотожурналистика“. Мнозина от моите студенти се захванаха с реклама, други с жанрова фотография, доста от тях са сериозни имена. Мнозинството обаче намери призванието си в журналистиката и репортерската фотография. Доста кино- и видеооператори започнаха да се връщат към фотографията и да реализират визуално своя изграден вече усет за движение и динамика в изображението. Ето, известният кинооператор Емил Христов и днес е отличен фотограф. Покойният режисьор Павел Васев също беше майстор на фотокамерата. Да не говорим за най-младите днес, които се занимават еднакво успешно както с кино и видео, така и с фотография.

В системата на фотографията в България е имало не само агенти, но и кадрови офицери от някогашната Държавна сигурност, проверка в Комисията по досиетата го доказва. Защо се е страхувала от фотографията тоталитарната власт?

Отговорът се съдържа в нещо, което по-младите българи не помнят, а и не знаят. Навремето Американското посолство в София се намираше в началото на бул. „Стамболийски“, а до него беше обширният магазин на тогавашното ДО „Българска фотография“. Американското посолство имаше огромни витрини към улицата, на които редовно окачваха майсторски изработени фотографии с любопитни сюжети от живота на хората в САЩ. „Българска фотография“ в съседство също имаше витрини, но с пропагандни снимки на „София прес“ от живота на социалистическия труженик и тяхната задача беше да контрират американската фотопропаганда. Това беше същината на проблема и тази важна в представите на ДС и комунистическата власт идеологическа битка на изображенията трябваше да бъде изкъсо контролирана. А кой я загуби катастрофално много преди 1989 г., е ясно.

Как са оцелявали фотографите, които са отказвали да снимат герои на труда?

Пренасяли са товари на Сточна гара вероятно. Много талантливи фоторепортери си отидоха от този свят огорчени и в унизителна бедност, но не бяха малко и онези, които живееха повече от добре около трапезата на службите и властта.

Баща ви обаче продължава да снима и след 1945 г.

Петър Папакочев и при социализма си остана „частник“, който работи в жилището си. Той обичаше да казва: „С политика не се занимавам, но в замяна на това правя хубави снимки. И който посети моето ателие, винаги е добре дошъл“. След 1947 г., когато отново отваря свое ателие в София, но вече на друг адрес, комунистите тутакси са започнали да го обвиняват, че преди 9 септември в студиото му на ул. „Леге“ 29 са се снимали царисти и германски войници. „Да, идвали са всякакви клиенти, защото съм правил хубави снимки“, отговаряше той и стоически премълчаваше обидите от сорта на „мръсен частник“, „буржоазна отрепка“ и други подобни. Впрочем тези и други оскърбления не спряха до края на живота му през 2007 година, а и заплахите към моите родители, най-вече по телефона, станаха особено злостни, когато започнах работа като журналист във „вражеската радиостанция“ „Свободна Европа“ в Прага през 1994 г. Родителите ми обаче се държаха достойно и с гордо вдигнати глави. Жалко, че истинското признание на фотограф-художника Петър Папакочев дойде десетина години след неговата смърт, когато Столична община сложи паметна плоча на входа на неговото ателие на ул. „Бачо Киро“ 2 и кръсти една дълга столична улица в кв. „Манастирски ливади“ с неговото име.

Вие усещали ли сте върху себе си тежестта на това име?

Беше през лятото на 1989 г., непосредствено преди промяната, когато от списание „Жената днес“ ме поканиха да напиша нещо за семейната приемственост във фотографията. Приех предложението, но още на следващия ден редакторката, която ме беше поканила, ми звънна по телефона с думите: „Недей да пишеш нищо. Темата падна“. „А защо?“ – попитах аз. „Ами редколегията прецени, че списанието не може да публикува текст за придворен фотограф, какъвто е бил баща ти.“

Но Петър Папакочев бил ли е придворен фотограф?

Разбира се, че не! Всъщност е снимал царя веднъж, и то на смъртното му ложе в храма „Св. Александър Невски“, в нощта преди поклонението. Негов братовчед, който е работел към охраната на двореца, го е поканил на спокойствие и тишина да запечата с камерата си покойния цар на светлината на свещите пред олтара. Баща ми заснел 20-ина средноформатни кадъра със своя Rolleicord от статив и това е бил единственият му досег с монарха.

Знае ли се къде са тези филми?

Най-вероятно са изгорели по време на бомбардировките.

Споменахте, че дори ви е било предложено да си смените името. Какво му е на името Папакочев?

Как какво? Това е уникална и запомняща се фамилия, а и на „царски фотограф“, както са предполагали онези с каскетите! По-късно, когато нещата се промениха, помолих колежката от „Жената днес“ да обяви пред своята „умна“ редколегия, че първо, да си придворен фотограф е високо професионално признание и не всеки подхожда за такава длъжност. И второ, че придворният фотограф на цар Борис III е бил Бончо Карастоянов, един от най-грамотните и талантливи възпитаници на Мюнхенското училище за фотографи и кинооператори. Той и брат му Атанас са от славната фотографска фамилия Карастоянови, снимали Ботев, Левски, хъшовете в Браила и четниците преди и след Освобождението. Баща ми ценеше изключително много Бончо Карастоянов, когото беше приел за свой учител и професионален наставник. След 9 септември 1944 г. Бончо Карастоянов, изселен в провинцията, спешно бива открит от властите и върнат обратно в София с предложението: „Започваме да снимаме игрални филми и кинохроника, ама нямаме оператори“. Бончо приема предложението и в крайна сметка неговата кинокамера създава филмите „Утро над родината“, „Под игото“, „Следите остават“, „Хитър Петър“, та дори и „Бъди щастлива, Ани!“ през 1961 г. През 1953 г. бившият придворен фотограф Бончо Карастоянов става лауреат на Димитровска награда за принос в културата и изкуството. Та така, за истинския придворен фотограф…

А вие как се справяте с архива? Не само с вашия, но и на баща ви?

Много трудно, защото, макар и на години вече, все още имам служебни ангажименти. Просто не ми остава време да се поровя обстойно във фотоархива си, нито да цифровизирам негативите, а и да пиша любимите си коментари и анализи. Колкото до авторските текстове, натрупани през близо 45-годишната ми журналистическа дейност, все ми се струва, че ако ги подготвя и издам, ще се получи една малка енциклопедия. Но да е живот и здраве…

Какво снимате днес?

Работата, с която съм ангажиран, ми дава възможност да си водя записки в движение извън дома. И така, както си ходя по улиците и видя нещо любопитно, изваждам малката си фотокамера от джоба и всеки ден качвам по един свой кадър във Фейсбук. „Приятелите“ от социалните мрежи ми се радват, харесват изображенията и дори често ме обявяват за „голям фотограф“. Ама аз въобще не съм такъв! Нито съм „голям“, нито съм „фотограф“. Все още си оставам журналист, просто, стига да бъда разбран правилно.

Георги Папакочев е журналист, фотограф-художник, автор на самостоятелни фотоизложби. Той е един от създателите на радиопредаването „12 + 3“ по програма „Хоризонт“ на БНР. От 1993 г. работи в софийското бюро на радио „Свободна Европа“, а от 1995 до 2004 г. е журналист в централата на РСЕ в Прага. От 2004 г. е един от кореспондентите на „Дойче Веле“ в България. Един от основателите на специалността „Художествена фотография“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“, където дълги години е преподавател. Син е на фотограф-художника Петър Папакочев, а през 2019 г. събра в книга албум „Паметта на светлината“ 300 черно-бели студийни фотопортрети, заснети от неговия баща.