Култура / Брой 2 (2965), Февруари 2020

С Жан Портанте, гост на Софийския международен литературен фестивал през декември 2019 г., разговаря Радослав Чичев

Жан Портанте е роден прeз 1950 г. в Дифернаж, Франция. Родителите му са италианци. Живее в Париж от 1983 г. Има повече от четиресет книги – поезия, романи, есета, театрални пиеси. Пише на френски, книгите му са издавани както във Франция, така и в Белгия, Квебек и Швейцария. Във Франция той е част от Академия „Маларме“ и от журито за наградата Аполинер, а в Люксембург е член на Института на Великото херцогство. През 2003 г. получава престижната френска награда Маларме за книгата си „Причудливият език“. Два пъти му е присъждана наградата Серве – за романите „Мисис Харой или паметта на кита“ и „Архитектура на несигурните времена“. През 2011 г. получава националната награда Бати Вебер в Люксембург за цялостното си творчество. Работи като преводач на художествена литература.

В България е издадена стихосбирката ви „В действителност“ (издателство „Фо“), в превод на Цвета Софрониева. Да започнем от заглавието, защото книгата разкрива вътрешната и външната действителност. Вашият вътрешен език изразява външната действителност и обратно. Доколко е важно поетът да разкрива вътрешната си действителност?

Първо ще ви разкажа една история. Една вечер се разхождах с годеницата си в Италия, в родното село на моите родители Сан Деметрио Короне. Близо до това село има малко езеро. Разхождаме се и виждам, че в езерото е луната. Поглеждам към небето и луната си беше там, обаче се отразяваше в езерото и това именно ми даде идеята за тази книга. Ето я цялата теория и практика на това какво е реалността и какво е фикцията. Повърхността на езерото мога да сравня със страниците на книгата, които започнах да пиша, а луната на небето е именно реалността. Обаче луната, която е в езерото, е фикция, с нея аз мога да правя каквото си поискам. Ако си сложа пръста във водата или ако хвърля камък, луната може да започне да танцува, да трепери, може да подскача, може даже да се скрие. Тази именно луна минава през моите идеи и това именно е езикът или предизвикателството на езика. Когато кажем думата „луна“, излизаме от реалността и думата „луна“ става фикция. Аз го визуализирах в моята книга, като непрекъснато повтарях в почти всички стихотворения формулата: „искам да кажа“. Сложих двоеточие в началото и в края на фразата. С него исках да обознача повърхността на езерото. От едната страна на тази фраза е луната, която е на небето, а от другата е луната, която ще влезе в моето писане.

Отражението на луната е на повърхността, но винаги има една подводна, невидима част на тайни, страхове и любов. Интересно е, че поезията описва онова, което се вижда на повърхността, но всъщност навлиза в дълбочината.

Да, така е. Тази луна всъщност може да бъде и много дълбоко в езерото, може да иска да се изкачи нагоре към повърхността, да я докосне. Обаче тя не може да изскочи, защото, ако се опита, ще се срещне с онази, горната луна. Затова си остава в езерото, както в нашата памет са погребани или дълбоко скрити спомените ни. Горе-долу по такъв начин действа паметта, която е дълбоко в нас. Тя иска да се изкачи към повърхността, иска да изскочи. Обаче ако си остане вътре, тя ще бъде забравена, ще настъпи забрава. Между другото, забравата е най-отличната памет. Защото, ако паметта непрекъснато излиза на повърхността, ние ще трябва да използваме думи, за да я обозначим, и тогава вече ще я променим, ще я превърнем в нещо друго. Обратно на това, което се случва с луната. Тази наша памет е реална и е реална само тогава, когато е в забравата. Когато излезе, става фикция, защото ние започваме да използваме думи, за да я разкажем. Когато разкажем даден спомен, променяме паметта. Моята майка ми каза един ден: „Спомняш ли си, когато беше малък, веднъж падна, счупи си носа“. Аз ѝ казах: „Не мамо, никога не съм падал, няма такова нещо“. Не можех да си обясня защо има такъв спомен. След време си дадох сметка, че аз бях писал нещо такова в един от моите романи и че тя, след като го е прочела, бе го взела за действителност. Това, разбира се, беше абсолютна измислица. Тя самата го беше превърнала в спомен и с времето беше започнала да мисли, че е истина. Бе започнала да го разказва като действителен случай. И когато ни идваха гости, тя всеки път добавяше разни неща към тази история, като че ли наистина се е случила. Чрез думите тази история оживяваше. Езикът функционира по същия начин. Има един език в езика и този език се опитва да изскочи на повърхността, както луната в езерото, за която говорихме. И този език, който иска да изскочи на повърхността, е моят роден език, моят майчин език – италианският. В началото, когато започнах да пиша, не знаех на какъв език да пиша. В Люксембург пред мен имаше три възможности – немски, френски и така нареченият люксембургски език. Люксембургският е езикът на Карл Велики. Нито един от тези езици не ме задоволяваше достатъчно. И може би това обяснява защо толкова късно се обърнах към писането. Започнах да пиша на 33-годишна възраст. Защо? Защото дотогава нямах език. По-скоро имах език, който беше моят майчин език, италианският, обаче не умеех да го използвам. Защото майчиният език по дефиниция е говорим език. Ние всички започваме да пишем на езика, който учим в училище. Понякога този език е близък до майчиния. В този смисъл мисля, че всеки писател пише на някакъв чужд език. Италианския, който никога не съм учил в училище, го знам само като устен език. В един момент започнах да пиша направо на френски, защото следвах във Франция. Обаче си дадох сметка, че с този език няма да съм в състояние да извадя нещата, които са вътре в мен. И тогава ми дойде идеята за едно животно. За кита. Китът се превърна в нещо като мой учител, последвах примера на кита. Защото китът е живял на земята. Значи и той е бежанец, имигрант като мен. В даден момент китът се отправя към морето и когато стига там, си дава сметка, че не може да живее във водата, както аз си дадох сметка, че не мога да живея във френския език. Езикът започна да се променя. Езикът бе като едно голямо куче, имаше крака и постепенно тези крака се превръщаха в перки, с които да плува. Китът вижда рибите и разбира, че те имат по-скоро хоризонтална форма, докато кучето е по-скоро вертикално. И ето, китът постепенно започва да се променя. Едно нещо обаче китът никога не променя, запазва си дробовете. И аз си задавам въпроса: защо китът си е запазил дробовете? Отговорът, който сам си давам: защото той е искал да си запази спомена за земята, от която произхожда. Тогава се запитах: кой е моят бял дроб? Отговорът ми беше: моят бял дроб е италианският ми език. Взех италианския език и го скрих във френския. Когато ме четете, моят език по форма е френски, обаче отвътре този език диша на италиански, както диша белият дроб на кита. Аз го наричам китов език.

Или език на поезията?

Моят поетичен език.

Докато разказвахте тази история, се сетих за Йосип Ости, който преди войната в Сараево заминава да живее в Любляна, за много кратко време научава словенски и започва да пише само на него. Езикът като спасение, езикът като възможност да изразим себе си и благодарение на него да живеем.

Мисля, че езикът винаги ни спасява. Ако един писател няма език, значи нямаме писател. Ако пише на езика на другите, пак не е писател. Какво са поетът или писателят? Изобретатели на език. Изработват сами собствения си език, което ще рече, че Пруст например не пише на френски, той пише на Прустов език. И е единствен. Ако има втори, той просто ще бъде негово копие. За писателя е от жизнена необходимост да създаде свой език.

Във вашата книга образите са много важни. Образът на камъка, на птицата, на луната.

Моята поезия е сто процента автобиографична. Всичко в нея е минало през ситото – езерото, за което говорихме, е именно това сито. Стиховете ми, с елементите, които споменахте, минават през това сито. Птицата минава от другата страна на ситото, нещо като „Алиса в страната на чудесата“, преминаваща през огледалото, и тогава стигаме до света на измислицата. Обаче през цялото време връзката между двете не трябва да се прекъсва. В моята поезия се появява един елен. На 3 август 1995 г. моят баща умираше. Не бях при него, бях някъде из Южна Франция, в същия ден нямаше полети, влакът тръгваше много късно и аз реших да пътувам с кола. По пътя към Люксембург един елен пресече шосето, не успях да спра и го ударих. Един от рогата му проби бронята на автомобила и се заби между мен и приятелката ми. Той не успя да ни убие, нито да ни нарани, заби се между нас. След което еленът се преобърна през колата и падна в полето. Когато полицаите дойдоха и съставиха протокол, ми казаха, че този елен е бягал от ловци. Тъй като се е намирал в края на гората, пред него е имало две възможности – ако спре, ловците ще го убият, ако пресече, може би ще има някакъв шанс да оцелее. И ето, неговият избор е бил да пресече и да намери смъртта си на пътя по този начин. Същото се е случило и с моя баща, починал горе-долу по това време, който също е направил своя избор. Той имаше тумор и лекарят му казал, че може да бъде опериран и ще има някакъв шанс да живее, но ако не направи тази операция, след шест месеца ще почине. Баща ми го попитал какво ще стане през тези шест месеца. Лекарят му е казал, че ще живее като напълно нормален човек, с изключение на последните три-четири седмици преди смъртта. Баща ми си е казал, че ако бъде опериран, ще се превърне в човек на легло, докато, ако не се оперира, ще може да прави всичко каквото иска известно време. Избрал е тези шест месеца. И затова след 1995 г. еленът преминава през всяка моя книга. Не съм длъжен да разказвам всеки път отново историята. Един елен преминава през книгите ми.

Затрогваща история!

Разбира се, смъртта на близък човек е много трогваща. Това е нещо изключително интимно, но едновременно и валидно за всички навсякъде. Всички, дори в животинския свят, един ден се срещат със смъртта на майката и на бащата. Този пример показва връзката между поезията и вселената. Защото, ако разказвам някакъв реален факт, който е много интимен за мен, това си е моят факт, аз го превръщам в стихотворение. Обаче този, който го чете, ще съпреживее този факт, независимо дали това се е случва в Япония, Русия, България или Италия.

Да поговорим за загубите в живота и ролята на езика.

Защо хората са започнали да говорят, защо са се появили думите, назоваващи нещата, понятията? Защото хората са се страхували от нещата, от някое голямо животно, от бурното море. И измисляйки дума за нещо, те като че ли са го опитомявали. И тогава вече не са се страхували. Защото думата преобразява нещото, прави го познато за нас. Писането на поезия работи по същия начин. Всичко трябва да се кръсти, да му се даде име. Създава се нов език. В този китов език нещата не са назовани, преди аз да започна да пиша. И когато започна да пиша, моята задача е да кръстя нещата, да им дам имена. Мога да започна от любовта, от смъртта, откъдето и да било. Но щом сложа всичко това в общност от думи, всяка дума става посестрима с останалите. И едновременно всяка дума съдържа всички останали думи. През 2012 г. написах книга за смъртта на майка ми, която падна по стълбите, вече беше възрастна. След това изпадна в кома. Сто и единайсет дни тя беше в кома и не се събуди. Ходих да я виждам в болницата през всеки от тези 111 дни и изпълних с думи онова, което тя не можеше да каже. Така се родиха 111 кратки стиха. Когато се опитах да дам заглавие на тази книга, без колебание я нарекох „Концепция“. Тази дума има много значения. Майката ражда детето си, тя го храни, а накрая, когато тя вече не може да прави това, детето го прави. Ролан Барт пише за това в „Дневник на скръбта“. Използвал съм и един цитат от неговата книга в началото на моята. Концепция е също понятие от философията. Когато книгата излезе, критиката каза: „Да, сложили сте такова заглавие, тъй като имате предвид философията, раждането, зачеването“. Така е, но липсва нещо… Моята майка се наричаше така. Това бе името на моята майка.