Култура / Брой 2 (2965), Февруари 2020

Разговор с проф. Ангел Димитров

„Историята не е някакъв монумент, някаква формална памет или догматично четиво. Тя е низ от променящи се събития и затова разказът за нея се мени и пренаписва. Това, което го прави смислен и оправдава промяната, е уважението към фактите и историческите извори“.

От година и половина председателствате от българска страна Съвместната комисия по исторически въпроси между България и Северна Македония. Дълги години сте били посланик в Скопие и в Белград в критични за региона моменти, а професионалната ви кариера е като историк на региона през Модерната епоха. Какво показва опитът ви от тази нелека работа над „множественото минало“, ако използваме формулировката на Ханс-Георг Гадамер? Помагат или пречат историческите познания в дипломацията?

Често се забравя, че освободената енергия за промяна при разпада на комунистическата система бе насочена не само към бъдещето, но и към миналото, за да възстанови разкъсания при комунистическата власт исторически континуум. Това се случи изцяло или в по-ограничена степен в променящите се страни, но най-плахо, частично, практически незавършено и неясно в днешната Република Северна Македония. Пред възможността за политическа кариера в началото на 90-те избрах – със сигурност историкът у мен надделя – да оглавя първата българска дипломатическа мисия в току-що обособилата се като независима държава наша млада съседка. Така станах не само свидетел и неизбежно ангажиран наблюдател на промяната там, но и пряк участник в създаването на двустранните ни отношения и на техния публичен образ. Ще остана на този историко-политически терен, защото случаят със Сърбия е по-различен, а и темата „Македония“ е пресечна точка на твърде много и на свръхамбициозни в целите си противопоставени интереси, спомени, интерпретации. Проявите на „множественото минало“ тук са в изобилие, а противоположните „херменевтични хоризонти“ изглеждат като някакво идеологическо диоптрическо явление. Ако останем при Гадамер, големият проблем в работата на Смесената комисия е в непълноценното преминаване през фазите на „херменевтичната ситуация“, което нашите колеги демонстрират. Тълкуването на изследваните проблеми обичайно се откъсва от контекста, това измества фокуса на интерпретацията и разбирането им остава преднамерено и не води до пълноценно знание. Причината е, че историческата наука там е само на 70 години и е създадена като инструмент на една идеологическа доктрина и силова, тоталитарна политическа практика. Дори днес в Република Северна Македония не се опитват да разчупят тази сковаваща рамка, а по-скоро да търсят нови аргументи за нейното опазване. Интерпретацията на миналото неизбежно е насочена към бъдещето, но ако тя е мотивирана от едно самоопровергало се историческо време, тогава едва ли би могла да работи за светло бъдеще. За дипломацията и историческите познания... Да, тя е основното средство за осъществяване на външната политика, така че симбиозата между история и политика в случая е очевидна. Убеден съм, че историческите познания са голямо предимство, защото само те могат да предложат на политическата теория и практика гледна точка към дълбинните измерения на съвременните политически проблеми. Водещата роля за намиране на необходимите рационални отговори обаче е на политиката.

По „македонския въпрос“ в България винаги се спори с пристрастност, сякаш всичко „там“ се случва „тук“, независимо че „автономията на Македония“ отдавна се е провиждала като единственото възможно решение. Известният наш есеист Георги Томалевски, потомък на стар македонски род, го формулира така: Искането на македонците за автономия е най-щастливата мисъл на Балканите. Това е краят на балканските размирици, в основата на които всякога е стояла тази земя. И в същото време сякаш не е точно така? Защо?

Въпреки че в масовите представи у нас по „македонския въпрос“ като че ли не всичко е ясно, няма да се спра на тази тема, защото е твърде обширна. Ще напомня обаче, че Георги Томалевски употребява македонци в смисъла на македонски българи. Всъщност до края на Първата световна война, а в известен смисъл дори до 1944 г., противопоставянето между „там“ и „тук“ е невъзможно. До военното десетилетие на ХХ в. автономията на Македония и Одринска Тракия е цел не само на ВМОРО, а и на българската държавна политика. Тази обща позиция е приемана тогава като единствена възможност за българите под османска власт да получат равноправие, културно развитие и стопански просперитет. И евентуално да бъде дочакан моментът за обединение по примера на Съединението през 1885 г. До Междусъюзническата война и религиозният живот, и културно-просветното развитие, и революционната борба „там“ се ръководят от „тук“. Въпреки противопоставените представи за постигане на целта в тях участват българи от всички български краища, към България се стичат стотици хиляди бежанци след краха на освободителните усилия. В този смисъл много голяма и най-активната част от македонски българи идва от „там“ завинаги „тук“ и това обстоятелство прави твърде драматично рязкото противопоставяне на родови връзки, памет, език и култура, на държавно-политически интереси. Още Балканската война показа, че автономията всъщност е нежелана от другите претенденти за Македония. Идеята за независима държава, прераснала след това в представата „Швейцария на Балканите“, е формулирана от ВМРО (Т. Александров и Ив. Михайлов) за първи път (1924 г.) едва след радикално променената обстановка след Първата световна война, отново като единствена възможност да се опази българският характер на мнозинството от населението на Македония. Дали съвременните интерпретации в Скопие, че този хоризонт на миналото е историческият и смислов хоризонт на днешната Република Северна Македония и че той няма нищо общо с България и българите, са убедителни? Без достигането до исторически и политически катарзис, до пълно, а това означава коректно разбиране на миналото, съвременното твърдо противопоставяне на „там“ и „тук“ няма да бъде преодоляно в обозримо бъдеще.

Миналото е особена граница, то едновременно е близко и далечно. Не ви ли се струва обаче, че миналото на Балканите е винаги в „сурово състояние“, подчинено на политическите и медийните конструкции?

Колизията „близко и далечно минало“ е присъща на събитията и процесите, на които сме свидетели, в които сме преки участници и които често остават недовършени. „Суровото състояние“ в смисъл на незавършеност, незрялост или деформираност обаче е характерно за Балканите не само по отношение на историята на съвременността. То засяга Новото време и се дължи както на местните усилия да бъдат постигани нереалистични и неадекватни цели, така и на мощни външни интереси, които стимулират или препречват, подкрепят или противодействат на неудобни за тях исторически процеси. „Македонският въпрос“ и неговото практическо развитие във времето е емблематичен пример за това изместване и деформиране на естествен исторически процес. При тези обстоятелства миналото се оказва особено удобна материя за политически и медийни конструкции. След рухването на комунистическата система тъкмо в онези страни, в които представители на старите структури продължават да ползват коридорите на властта, започнаха да тръбят, че някой иска да пренаписва историята. Те се страхуват, че с рухването на техните конструкции ще се разпадне и собствената им политическа перспектива. Историята не е някакъв монумент, някаква формална памет или догматично четиво. Тя е низ от променящи се събития и затова разказът за нея се мени и пренаписва. Това, което го прави смислен и оправдава промяната, е уважението към фактите и историческите извори, стремежът към обективност при интерпретацията и достигането до научно убедителни аргументи срещу некоректните конструкции, в които миналото е злоупотребено или продължава да се злоупотребява за конюнктурни политически цели.  

ХХ в. трудно може да се окачестви като „щастлив“ за България. В същото време, за разлика от Югославия, тя успя да избегне етническия конфликт в края на 80-те и началото на 90-те години. Дали това се дължеше на зрялост на обществото, на стечение на обстоятелствата, или на историческа закономерност?

Задавате изключително труден, но много важен въпрос. Сравнението с бивша Югославия обаче не ми се струва оправдано. Въпреки че и двете държави са балкански и бяха управлявани от комунистически правителства – в този смисъл са типологично съвместими – те са различни по своята структура, етнодемографски характеристики, политически традиции и манталитет. Разпадането на Югославия бе исторически закономерно и затова осъществимо, докато за България това бе практически невъзможно. Всъщност мисля, че в нашия случай има връзка между споменатите три причини. Ако сведем историческата закономерност до укрепнала демократична традиция в междуетническите отношения в България и до липсата на конфликти с големия ислямски съсед през двете световни войни (през Първата дори бяхме съюзници с Турция), това е убедителна причина за опазения мир. Към стечението на обстоятелствата можем да добавим и липсата на пряка или поне организирана намеса отвън, която би раздухала създаденото от комунистическата власт напрежение сред българските мюсюлмани. И накрая, предпазливостта у българите от горещи конфликти, наслоена след военните загуби и вътрешнополитическите конфликти през ХХ в., в съчетание с демократичната традиция в междуетническите отношения, като че ли потисна фрустрацията сред мюсюлманите и ограничи частично ефекта от опасно неразумните и безотговорни действия на комунистическата власт. Българската политическа култура има сериозни проблеми, но толерантността и инстинктът за самосъхранение имат дълбинни измерения и мисля, че помогнаха за проявената зрелост в края на драматичното последно десетилетие на комунистическата власт. Всъщност политическите знаци за обществена нетърпимост към властта по това време започнаха да стават и у нас по-видими и открити, а синхронното рухване на съветския блок даде решителния тласък към промени – симулирани, тактически отлагани, ограничавани, дозирани и контролирани, недовършвани, но все пак мирни.

„Мирният преход“, макар и критикуван от някои, направи възможно влизането на България в ЕС, сочено като един от малкото успешни „постнационални проекти“. Наистина ли ЕС е „рецептата“ за успех на Балканите и дали балканските страни могат да се разделят с „националистическата“ интерпретация на миналото? Можем ли да очакваме ХХІ в. да бъде „по-щастлив“?

Не съм убеден, че точно „мирният преход“ беше билетът за влизането ни в Европейския съюз. Преходът в Румъния, Хърватия и донякъде в Словения и балтийските републики не бе толкова мирен, но пътят им към Брюксел не бе препречен. Като пряк участник в опозиционните усилия за промяна и от дистанцията на времето дори мисля, че с повече твърдост и решителност преходът можеше да бъде по-кратък и по-пълноценен. Кръглата маса някак прекалено компромисно го закръгли... В нашия случай по-важна се оказа пробудената гражданска енергия и превръщането на демократичната опозиция във фактор на промяната. Независимо от политическата си аморфност и незрялост опозицията получи международно признание като алтернатива на остатъчните комунистически структури заради своята последователна европейска и евроатлантическа ориентация, също и заради предвидимото си поведение. Метафорично казано, „вратата“ към НАТО и ЕС бе отключена през 1999 г., когато ОДС, вече като управляващи, заеха ясна позиция по въоръжения конфликт в остатъчна Югославия, който бе задвижен от крайна националистическа нагласа.

Обявяването на българския евроинтеграционен стремеж за „постнационален“ проект обаче е по-скоро утвърждаване на теоретична конструкция, отколкото израз на реално състояние. Не е необходимо да давам пример с някои средноевропейски държави, а да напомня, че формации с националистически профил имат и сега у нас относително успешна политическа реализация. Темата за национализма въобще и специално за национализма в Югоизточна Европа е важна, обширна и незавършена, така че заслужава отделно внимание. Сега само ще напомня, че през ХХ век терминът „национализъм“ постепенно придоби негативно звучене, но е трудно да игнорираме обстоятелството, че с него обозначаваме нагласи и практики, които се различават исторически, смислово, териториално и темпорално. Има аргументи за окачествяването му като „най-силната идеология“ в света не само заради историческата му трайност и жизненост, но и заради способността му да прониква в другите идеологии и да въздейства върху политическите им практики. Под знамето на интернационализма комунистическата идеология бе обявена за непримирим враг на национализма, но вглеждането в миналото на комунистическата система и сега в нейните остатъчни форми показва, че взаимното проникване на комунизма/посткомунизма и национализма е особено силно в двете най-привързани към комунистическата идеология европейски страни – Русия и Сърбия. Към тях бих добавил и Република Северна Македония и това само на пръв поглед е парадоксално. Самата доктрина на македонизма има националистически характер и за нейното утвърждаване бяха използвани средства, които я превърнаха в израз на държавен национализъм. Бързото преодоляване на национализма е невъзможно, особено в т.нар. Западни Балкани. Европейските критерии и демократичните норми неизбежно ще огладят ръбовете, ще поуспокоят страстите и ще заглушат езика на омразата, но за преодоляването на трайно формираните националистически нагласи и агресивния манталитет трябва време. Все пак и ЕС, и НАТО могат не само да изискват, но и да предизвикат промени, които да покрият със забрава емблематичното сравнение на Балканите с „буре барут“. Буре с вино е по-добре, има повече и по-приятни основания за това.    

В началото на прехода непрекъснато се повтаряше фразата „да затворим книгата на миналото, след като я прочетем“. Трийсет години по-късно прочитът би трябвало да е завършил, а се оказа, че страниците за близкото ни минало комай все още не са написани. Съгласен ли сте с това?

Онези, които бяха поели отговорността да бъдат публичните четци, като че ли четяха твърде бавно и несигурно. А и онези, които вдигаха шум, за да заглушават най-упоритите, все още са неуморни и не отстъпват публичните си позиции. Каквито и да са причините, все още не можем да запълним празнините в познанието за българската история, които идеологизираният комунистически прочит остави. Все още не успяваме да премахнем пропагандното бреме за близкото минало в образованието на вече второ поколение след 1989 г. и да разкажем спокойно неприятните истини, да освободим публичното пространство от идеологизираните спорни „места на памет“, да изградим ценностна система, в която универсалните ценности да бъдат обогатени само от най-стойностните примери и ориентири от собственото минало. Миналото винаги оказва натиск върху настоящето, за да се възпроизведе по някакъв начин в бъдещето, затова затварянето на „книгата на миналото“, непрочетена докрай или прочетена преднамерено небрежно, ще бъде безотговорно и опасно.

Смятате ли, че в обозримо бъдеще би бил възможен българо-македонски учебник по история? Или подобен проект е пълна илюзия?

На фона на историческото време, което наричаме наша обща история, съществуването на България и Република Северна Македония като отделни държави е несравнимо малък времеви отрязък. Колкото и да е динамично, противопоставящо и противоречиво, то не успява да скъса дълбоките исторически връзки на „там“, както се изразихте, с „тук“, независимо дали това се премълчава, или отрича. Един учебник по история за двете държави би бил нещо напълно нормално, позитивно и функционално; би бил най-убедителният европейски пример за раздяла с доктринерски постулати, с овехтели митове и стереотипи. Подобен проект не би могъл да разруши бъдещето на която и да е от двете държави, защото хармоничното им съседство в една европейска система с ясни правила и отношения може да осигури нови възможности и да им влее нова енергия. Коректният разказ в такъв учебник въобще не е труден, ако е подчинен на научните критерии. Препятствията пред такъв проект обаче засега изглеждат непреодолими. Предпочитам уговорката „засега“ пред примирението с неуспеха, мислен като илюзия.

Разговора води екип на „Култура“

Ангел Димитров (род. 1945 г.) е историк и дипломат. Професор в Института за исторически изследвания на БАН от 2011 г. В периода 1992–1993 г. е генерален консул в Скопие, а през 1994 г. става първият извънреден и пълномощен посланик на България в Северна Македония (до 2001 г.). От 2012 г. до 2016 г. е извънреден и пълномощен посланик в Сърбия. От май 2018 г. е съпредседател на Съвместната комисия по исторически въпроси между България и Северна Македония. Автор на книгите: „Училището, прогресът и националната революция. Българското училище през Възраждането“ (1987), „Книжарят, когото наричаха министър“ (1988), „Раждането на една нова държава: Република Македония между югославизма и национализма“ (2011).