Култура / Брой 2 (2965), Февруари 2020

„Анималистиката на Емилиян Станев. Биополитически и философски проблеми; критика на политическото. Станев и Хайдегер“, Пламен Антов, Books4all, 2019 г.

Колкото повече напредвах с четенето на книгата на Пламен Антов за анималистиката на Емилиян Станев и биополитическите и философски проблеми у Станев и Хайдегер, толкова повече се сещах за знаменитата фраза на граф дьо Лотреамон, Изидор-Люсиен Дюкас, любима на дадаисти, сюрреалисти и постмодернисти, от „Песните на Малдорор“ (чиято 150-годишнина от цялостното им публикуване чествахме миналата година): „Красива като неочаквана среща на шевна машина с чадър върху маса за дисекции“. Книгата на Пламен Антов безспорно е красива (включително като оформление), но сякаш пò би ѝ подхождало определението умна: това е една „умна книга като изненадваща успоредица на Емилиян Станев с Мартин Хайдегер върху катедра за анализи“. Авторът си дава сметка за изненадата, която би могъл да предизвика, затова се обосновава с предвидлива твърдост:

Така, прочетена през биополитическото, анималистичната проза на Станев неочаквано се разкрива като част от обсесиите към модерния инструментализъм. Поредицата тоталитарни практики, експлодирали в Европа през 30-те години, когато Станев създава анималистиката си, по един закономерен начин бележат тоталната криза на хуманизма – те елиминират човешкото, като го подменят едновременно с инструменталното и с животинското, и по този начин косвено разобличават дълбинния идентитет на двете полярни крайности, заскобяващи „човешкото“. Вписана в този контекст, анималистичната проза на Станев косвено съучаства в разобличаването на атавистичната същност на модерната цивилизация, зад чийто показен хуманизъм се таи реална, макар и потулвана принуда на инструменталното.

Оказва се всъщност, че т.нар. „анималистични“ разкази на Емилиян Станев са не само негов оригинален опит да се втъче в платното на българската литература, но и са част от задълбочаващата се интелектуална европейска криза – онова, което Хусерл подлага на критика и изследване в „Кризата на европейските науки и трансценденталната феноменология“ (1936 г.) и върху което Хайдегер разсъждава особено много след края на Втората световна война. Това е първото основание, накарало Пламен Антов да се заеме с тази „неочаквана“ успоредица, другото е едно наблюдение на Морис Фадел, което той заявява като първоначалния импулс, насочил го към точно това проучване:

Чрез анималистиката на Станев М. Фадел въвежда една напълно нова, актуална и продуктивна теоретико-методологична оптика. Усвоява нови подходи на четене на литературата – откъм и през биополитическото. Показва как престижни клишета на постмодерната етика (като въпросът за „другия“ и възможността за неговото разбиране) могат да работят реално в една литературна материя, която не е само „българска“, но и призната за класическа. Дебатира се фундаменталният проблем за човешката другост: възможно ли е – и доколко – да се де-антропологизира светът. Способен ли е човекът да напусне рамките на битието, което сам е формирал, за да „влезе“ в битието на „другия“. И по-точно – на животното като фигура на радикалната другост. Именно литературният анимализъм се очертава като специфична сфера – крайна метафора на усилието човекът да опознае онтологичните граници на собствения си свят чрез познаването на радикалното „друго“, на не-човешкото, на животното като проявление на чистата Природа, на „оголения живот“ (Агамбен)…

Поставяйки началата, Пламен Антов с ерудиция и с отлично познание и за най-малките детайли в творчеството на Емилиян Станев развива тезите си. Най-важната, а може би и най-провокативната: „поетът е аналог на животното“. Преплитането на двата сюжета – Хайдегеровия и Станевия, довежда до парадоксалния момент онзи, който уж е приз(о)ван да се съприкосновява с божественото, и безсловесното същество да се окажат от една понятийна редица; органики от един порядък. Параметрите и транспараметрите на това прозрение, разбира се, стават ясни и видими не веднага – авторът подробно коментира също фигурите на дивака и на детето; на помощ е извикана огромна част от човешката философска и културологична мисъл – древна, стара, нова, по-нова и съвременна, през която монографията преминава умело, вещо и сръчно, а на места чак виртуозно. Особено си проличава това при анализа на един, по мнението на Пламен Антов, не особено сполучлив разказ на Емилиян Станев, написан към края на живота му – „Скот Рейнолдс и непостижимото“ (1973 г.):

Но Скот Рейнолдс е персонификация не просто на модерния технологичен разум, той е критическото самосъзнание на този разум, неговото хуманистично alter ego: технологичният разум в момента, когато е започнал да се себепромисля от алтернативната позиция на хуманистичните ценности. Този конфликт между „двете култури“, рационално-технологичната и хуманистичната, е художествено разигран в образа на героя чрез отношението „старо-младо“, което има и своите дискурсивни презентации в антитезата „наука-поезия“: старият технологичен разум (в сюжетното настояще на възрастния учен-физик) непрестанно се връща в своята младост. Като студент в Гьотинген той е четял и дори писал стихове: младият Скот Рейнолдс е радикалното „друго“ на стария, буквално е принадлежал и на алтернативната хуманистична култура.

Този сблъсък между хуманистично и технологично преминава като червена нишка през цялата книга, сгъва се и се разгъва като спирала – навивка след навивка, за да утвърди в края на почти всяка глава почти един и същ извод, произтичащ от своеобразните „зоо-антропология“ и дори „зоо-теология“ на Емилиян Станев: „[…] тази последна, непроницаема Тайна на битието е достъпна в идеалния си смисъл само за а-рационалното познание на животното“. В някаква степен на това се дължи и според Плавен Антов „жестокият реализъм“ на писателя: „Аз убивам животните, защото ги обичам…“. Пламен Антов прибягва често до позовавания на Мишел Фуко, което би ни навело на мисълта, че в своя издирвачески подход той много ще дължи на изработения от френския мислител метод на археологията, но аз не бих прибързвал с такова заключение; струва ми се, че – макар да не се среща никъде като авторитетен и цитиран персонаж в монографията, начинът, по който Пол де Ман извършва своите анализи, е доста повече сходен със сравнителните прочити на Пламен Антов на Емилиян Станев и Мартин Хайдегер, отколкото с този на Фуко. Затова аз бих определил неговия метод в „Анималистиката на Емилиян Станев“ не като археология, а като стратология: натрупва авторът пласт върху пласт коментиран материал, както се струпва купа сено, и всеки нов пласт прави купата по-голяма и по-здрава като изследователска конструкция и теоретична хипотеза. Защото се оказва, в крайна сметка, че нагласите, водили Емилиян Станев в неговите разкази за животни, са нагласи, които мотивационно го водят през цялото му творчество, включително „Иван Кондарев“, „Легенда за Сибин, преславския княз“, „Антихрист“, „Тихик и Назарий“, „Търновската царица“. Нагласи, които неусетно водят според Пламен Антов до следното:

У късния Станев се наблюдава подчертан стремеж към надмогване на собствено художествения дискурс в посока към собствено философски, към една идейност, често оголена до тезисност – почти директно експлициране на определени философски идеи. Нещо, което максимално сближава фигурата на писателя с тази на мислителя, философа – онзи, който борави с „чисти“ идеи, неомекотени в образния език/дискурс на художествения изказ. Точно в противоположна посока върви Хайдегер – не само в метафоризацията на философския си език, но и с упоритото вървене към конкретното, съществуващото. И в това насрещно движение някъде по средата на пътя двамата задочно се срещат.

Среща, осъществена на страниците на „Анималистиката на Емилиян Станев“ от Пламен Антов – една образцова постмодернистка среща, между чадъра и шевната машина…