Култура / Брой 3 (2966), Март 2020

С Виктор Чучков-син, режисьор на „18 % сиво“, разговаря Деян Статулов

През 2011 г. режисьорът Виктор Чучков-син заяви себе си в българското кино с успешния дебют „Тилт“, с който разказа за екзистенциалните и улични драми на своето поколение през 90-те години. В началото на 2020 г. бе премиерата на втория му филм „18 % сиво“, екранизация по романа на Захари Карабашлиев, с Рушен (Руши) Видинлиев и Доля Гавански в главните роли. Героите на филма вече са пораснали, отдавна не са в България, а в търсене на своето щастие някои от тях дори са се загубили по пътя. Филмът участва в конкурсната програма на София Филм Фест 2020.

Имам чувството, че виждам поне двама от героите на „Тилт“ в образа на Руши Видинлиев – вече пораснал и решил, че нещата няма как да се случат в България, затова поел по пътя на щастието към Европа. Мислехте ли в тази посока?

Това може би съм аз. Цялата история в „Тилт“ беше истинска – за един бар, който съществуваше след 90-а година, и аз наблюдавах историите на тези реални момчета от живота, които познавах отпреди това. Те говореха как ще отидат на Запад и ще имат свобода, интересуваха ги и по-житейски, битови неща – досегът до вещи. По някакъв начин аз също съм от едно поколение, което искаше да замине. Най-вероятно историите с хора, които се опитват да живеят някъде извън страната си, стоят в мен. Затова, когато прочетох романа на Захари Карабашлиев, отново ме хвана темата за човека, който има мечти и ще се опита да ги реализира.

Но вие нямате този личен опит.

Днес е много по-различно. През 90-те години се говореше за емиграция, а днес говорим за преместване. Свободни сме да си хванем багажа и да отидем, където поискаме в Европа – да се опитаме да се реализираме, да създадем дом, семейство… Свободни сме да се върнем, когато поискаме. Това е нещо доста по-различно. Аз имах възможност още 90-а година да уча режисура в Рим, но бях сякаш стреснат какво се случва в свят, който не познавам, и въпреки че исках, не събрах куража да отида. Затова в моите филми искам да видя герои, по-смели от мен, които се опитват да отидат на друго място.

Дали на подсъзнателно ниво не възпирате вашите герои да успеят?

А, не. Мисля, че както се говори във филма, нещата не са черно и бяло – те са по-комплексни. Взаимоотношенията между мъжа и жената са трудни, още повече когато се изграждат в друга държава, при други обстоятелства, без близки хора. Не мисля, че аз ги възпирам. Опитахме се да разкажем една история за израстването на един мъж, неговите взаимоотношения с жената, темата за емиграцията и мечтите за успех на друго място, където може би е по-добре.

Албер Камю казва: „Единствено любовта ни прави такива, каквито сме в действителност“. Героят на Руши губи своята любов и всъщност така намира себе си. Това ли е жертвата, която човек трябва да направи?

Така е било заложено още в гръцките трагедии, в най-древната драматургия. Много често, когато имаш една цел, по пътя губиш нещо далеч по-ценно. В случая – любовта.

Само темата за емиграцията ли ви привлече в романа?

Първото, което ме привлече, беше темата за загубата. Аз си представих, че съм на мястото на героя, той има нещо до себе си, което много обича и полека-лека съсипва. И накрая го губи безвъзвратно. Интересно ми беше как след това човек може да се изправи. Какъв е твоят път – да оцелееш, да поемеш първата глътка въздух, която да те повдигне. Да намериш начина да продължиш да живееш. И особено на тази възраст – около 40-те, на много хора им се случва да паднат отвисоко. Като си направят равносметка, да решат, че не са успели в това, за което са си мечтали. Много трудно е да се изправят след това.

Откакто съществува киното, непрекъснато се спори до каква степен филмът покрива литературния първоизточник. Лично аз мисля, че големите екранизации са тези, които улавят духа на романа. Например в „Нощта“ на Антониони много по-хубаво се усеща духът на Албер Камю, без да е екранизация, отколкото в „Чужденецът“ на Висконти. Имахте ли такива страхове при режисьорската работа върху книгата или сценария? Защото романът на Захари Карабашлиев е изключително популярен.

Разбира се. Това е много дълъг път, през много опити и мисли. Когато започнахме да работим върху литературата, аз мислех, че сценарият ще стане много лесно. Казах си, че това е роман, готова история, всичко го има вътре, само трябва малко да съкратим и ще се получи. Оказа се, че сме далеч от истината. Сблъскахме се с много проблеми. Една адаптация е много по-трудна от написването на сценарий. Първо, че романът е известен, поне в България, а от друга страна, филмът се прави за света. Аз не правя филм само за България. Беше естествен процес, в който търсехме как този роман може да се адаптира, и в един момент сценарият заживя свой живот. Но разбира се, целта ми винаги е била да запазим духа и емоцията от романа. Това, заради което сме го харесали. От разговори със случайни зрители в киносалоните разбрахме, че те са изпитали същите силни емоции, каквито са имали при четенето на романа. При четенето на една книга всеки различно си представя героите, локациите, музиката, звука… Обсъждали сме, че това би могло да бъде проблем. Затова отдавна решихме да направим по-сериозна адаптация, да прехвърлим действието в Европа. Аз на първо място съм европеец, не се чувствам американец. Знам, че Захари е живял в Щатите. Аз живея в Европа и я смятам за много по-драматично място, което доста се промени през последните години. Появиха се много конфликти. Хората по някакъв начин се промениха. А и страшно много наши сънародници през последните години отидоха в Англия, Германия, Испания, Белгия и т.н. Емиграцията от 90-те към Щатите е много по-малка.

Тя е различна емиграция.

Да. И не ми се връщаше във времето на 90-те – със стачките, митингите… В книгата те са прекрасни, но на мен и на сценаристите на филма ни беше интересно да преместим действието в Европа. Първо брат ми даде тази идея.

Но не само от продуцентска гледна точка?

Не. Каза ми, че ще бъде много по-интересно и актуално. Така се опитахме да изградим образите на съвременни хора, които живеят в една съвременна Европа, с нейните проблеми. Това ни беше посоката. Затова се налагаше да направим сериозна адаптация. Във филма няма диалози от книгата. Сюжетната линия донякъде е запазена, но и променена. Особено към края има много нови персонажи, други са доразвити или променени. Но структурата и духът на книгата мисля, че са запазени.

Има един комуникативен проблем в книгата, който вие сте избегнали – съвременният живот в Европа е много по-близък на средностатистическия българин, отколкото животът в Америка преди.

Аз също мисля така. През последните десет години Европа и Америка много се различават като манталитет. Америка е тотално друг свят, в който ние даже не можем да вникнем и да го разберем добре, както и американците трудно разбират европейците.

Защо сценаристите са трима?

Основният сценарий, по който е сниман филмът с окончателната преработка, е създаден от Хилари Нориш и Доля Гавански. Аз също съм участвал във всички разговори, но не съм си сложил името, защото сметнах за моя режисьорска отговорност понякога да се намесвам в сценария. Обсъждахме всички аспекти на сценария денонощно по телефона и на срещи в Англия и България. Всяка нощ сме се чували, за да обсъдим какво ще се пише на следващия ден, как ще се развият героите.

По какъв начин Доля и Хилари успяха да се докоснат до българския момент във филма? Доля също не е живяла в България.

Тя не е живяла в България, но от 25–30 години е в Англия и много добре познава проблемите на емигрантите. На 17 години е отишла сама в Англия, за да учи актьорско майсторство. Преминала е по целия път на емигранта – сама да създаде своето място, дом, с мечти, с учене... Нейната мечта е била да отиде в страната на Шекспир, за да учи театър.

Това е нейният собствен опит.

Който е вкаран във филма. А това, че тя е половин югославянка, половин българка, няма толкова значение.

А Хилари как помогна за сценария?

Тя пишеше генерално нещата, от всички разговори с Доля и с мен. Но там са вкарани много лични наблюдения на Доля, нейни приятели, хора, които се опитват да се адаптират. Хора, които се разпиляват и се изгубват понякога. Блясъкът на големия град, който привлича, понякога унищожава човека.

Забелязвам една тенденция от последната година – във вашия филм, във филма на Лъчезар Аврамов „Снимка с Юки“ и в „Котка в стената“ на Весела Казакова и Мина Милева са разгледани проблемите на хората, живеещи в чужбина. Връщат се или не, но явно им липсва щастие.

Да, има хора, които опитват, но не се чувстват добре. Трудно им е да се преборят. Но Доля добре познава целия процес и си отвори сърцето, за да се улови този дух в сценария. От друга страна, тя познава много добре балканците. Хилари пък познава стила и начина на живот в англосаксонската култура. Тя има добър усет за образите на чужденците, защото освен двамата главни героиимаме още осем епизодични роли, които са на хора от Белгия, Германия.

А тези актьори, които са изключително органични във филма, как ги открихте? Ако български актьори трябваше да изиграят чужденци, картината щеше да е различна.

Филмът трябваше да бъде абсолютно автентичен. Сигурно ми се сърдят, че не съм взел български актьори, но нямах български роли освен двете главни.

Руши и Доля живеят в чужбина. Това, което те играят, го познават добре.

Затова търсех хора, които имат опит навън и по-широк поглед върху различните етноси, емиграцията и т.н. Защото това винаги оказва влияние и е по-добре образите да бъдат разбрани отвътре. Не исках толкова да се играе, колкото да изглежда възможно най-истинско, да се чувства. Иначе всички актьори във филма бяха подготвени, справиха се чудесно за времето, което имахме. „Тилт“ е сниман за 44 дни, а този – за 24 дни. Представете си какво означава това!

Били сте много бързи.

Не става въпрос за бързина. Притиснати бяхме от факта, че като снимаме голяма част от филма в чужбина, се превръщаме в нискобюджетен филм. Работехме с доста по-малък екип, за по-кратко време. Затова благодаря на всички, които се включиха, без да обръщат внимание на този факт. Например относно хонорарите, с които английските актьори са свикнали да работят… Но те харесаха сценария, някак ми имаха доверие и се съгласиха. Бяха изключително приятни снимки. За английския кастинг пръст имаше и Доля. Голяма част от английските актьори са нейни колеги, с които тя е играла, препоръча ни широк кръг от актьори. Накрая се спрях на тези, които с голямо сърце се хвърлиха в проекта. А всеки един от тях има сериозен опит и кариера в театъра и киното. Актрисата Маделин Канон, която играе фотографския агент, преподава сценична реч на актьори, била е учителка на Доля и Норман в театралната академия. Имаме прекрасни белгийски актьори, предложени ни от нашия белгийски продуцент. Ще добавя и австрийската актриса Сузане Вюст с роли в над 40 филма, много от тях наградени. Открих я съвсем случайно по време на „Берлинале“. Самуел Финци, с когото се познаваме отдавна, ни отдели от своето време. След като беше ясно какви са героите, как са изградени техните образи, аз вече имах представа какво търсят. Но за много кратък период от 2–3 месеца трябваше да намерим точните актьори и те да бъдат изключителни професионалисти. Мисля, че успяхме.

Те познаваха ли българската действителност?

Повечето нищо не знаеха за нашето кино, не го познаваха.

Питам, защото героят на Руши – Зак, говори доста спокойно, без комплекси за своя произход.

Да, защото е съвременен българин.

Другите герои също го приемат съвсем естествено. Няма напрежение от това какъв е, откъде идва.

Тези комплекси са само в главите ни. И ние доста често ги показваме в нашите филми. Примерно, един изморен български герой, беден, без самочувствие, който не може да се адаптира и да говори с чужди хора. Отдавна вече не е така. Голяма част от хората, които живеят в Англия, се чувстват европейци, имат самочувствие. Нещата неусетно са се променили.

Самуел Финци е творец, който от години живее и успешно работи в чужбина.

И във филма е в образа на спокоен човек, който се е реализирал, успял навън, като контрапункт на брат си.

Създаването на един филм е голямо творческо, емоционално и житейско пътуване. Каква е вашата равносметка в края му?

Имаше моменти, когато си мислех, че по-добре да си бях избрал история, чието действие се развива само в четири стаи, а не в четири държави. В началото си мислех, че никога няма да започнем снимки, защото до последно имахме проблеми с финансирането. Това е копродукция между пет държави, което допълнително усложнява финансирането, координацията и снимките. Благополучния изход дължа изцяло на моя брат Борислав Чучков, който, като продуцент, успя да доведе нещата докрай и да оправдае доверието на чуждестранните ни партньори.

Това е вторият ви филм. Вече сте на възраст 40+. Докога в българското кино първите филми ще се правят на тази възраст? Какво трябва да се промени?

Първият сериозен проблем в нашето кино бе преодоляването на една сериозна бездна в продължение на почти двайсет години (между 1990 и 2005), когато имаше по 1–2 до 5 филма на година и покрай това цяло едно поколение творци много трудно се адаптира, а и нямаше шанс да снима при такова ограничено филмопроизводство и финансиране. Мнозина не успяха да създадат адекватни на времето истории, копродукциите не бяха още широко навлезли като възможност за работа и набиране на средства. Трябваше да мине време. Разбира се, основната причина за тези проблеми беше, че нямаше среда, в която да се разгърне българското кино. С 2–3 филма годишно няма как да съществува. Мисля, че трябва да се увеличи финансирането, да заработи фонд „Българско кино“. Нужно е да се стимулират и мотивират повече авторите да снимат филми. Само така ще се създаде естествена професионална и творческа среда.